Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.07.2014 17:57 - ПО ПОВОД РОЖДЕНИЯ ДЕН НА ЛЕВСКИ
Автор: bosia Категория: Политика   
Прочетен: 1741 Коментари: 3 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ПИСАНО ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ 30 ГОДИНИ

По повод рождения ден на Васил Левски публикувам моя студия, писана преди повече от 30 години. Тогава пишех тези неща в личните си дневници, защото беше несериозно да бъдат публикувани. След 10 ноември пробвах да ги публикувам в периодиката, но отново ми отказаха. Така се принудих да ги издам като самиздат в една брошура на собствени разходи. Още тогава се опитах да анализирам митовете, навлезли плътно в манталитета на българите и навредили много на неговото мислене и възприемане на истината.
И сега продължавам да смятам, че не бива да номерираме нашите светли умове и достойни българи, тъй като това е вредно за всички нас. Трябва да си изградим критерии, чрез които да пресяваме всички българи, направили нещо добро за страната ни, както и да имаме правила, по които да критикуваме националното предателство, чуждопоклонничеството и апатията.
За съжаление, нито в литературата, нито в учебниците, нито в публицистиката се прави преоценка на вредните митове в нас самите и голяма част от българите продължават да приемат нещата инерционно.
Относно Левски през седемдесетте години се заговори за построяването на паметник и дори имаше нарочен конкурс, на който се появиха десетки каменни и метални купища, които трябваше да покажат отдалечаването но Левски от живота и да започнем да го приемаме по размерите, а не по душевността и близостта ни с идеите и действията му.
Аз предложих една чешма с много нисък чучур, та когато се наведеш да пиеш от нея да коленичиш.
Естествено, дори не получих отговор.
Това е.


„СТАРИТЕ МИТОВЕ УМРЯХА! НОВИ ВСЕ ОЩЕ НЯМА. ТОГАВА-НАКЪДЕ”

 

 С риск да бъда атакуван от всички страни реших да напиша тези мои отдавнашни мисли. От началото на 80-те съм разсъждавал по тези въпроси  и ги описах в дневниците си. И тогава знаех, че ще бъдат отхвърлени като свръхеретични. Знаех, че който ги каже, ще бъде продължително време разпъван на кръста на консервативната, инфантилна и до голяма степен ирационалната българска душевност. Особено яростни ще бъдат хората, които от десетилетия, а и от по отдавна използуват за лични и групови користни цели тези стари митове. Съществуват групи, които трупат обществени и политически дивиденти, втълпявайки упорито и войнствено старите заблуди, като в същото време не пропускат възможността да изтъкнат себе си като „ патриоти, поклонници на справедливостта, българщината и напредъка. Проблемите идват главно от това, че българските „интелектуалци”, призвани да коригират политиците. А политиката трябва да се коригира чрез науката, изкуството и обществения морал. Чрез образование и търсене на стратегия, която може да изведе гражданите на страната към модерното и ефективно мислене. На първо място бих поставил историографи, културолози, социолози, политолози, изкуствоведи, литератори и футуролози. С две думи философите и техните приложни претворители.

Всяко общество се състои от различни компоненти, които могат да се формулират достатъчно ясно, за да се предложи ефективна и разумна формула в областта на духовния и материалния свят. Отказът от създаване на такава формула от призваните да направят това-политици, философи, учени, творци и общественици означава само едно- състоянието на нацията за момента напълно ги удовлетворява, защото с по-малко усилия получават достатъчно средства, слава и подкрепа. Разбира се, те никога не показват това гласно или писмено, но резултатите са недвусмислени.

Но нека спра теоретизирането и да премина към конкретните неща. Материалните проблеми няма да третирам в тази своя студия, макар, че материалното задоволяване също има своите митологични същности и може да бъде една съвсем прилична цел за всеки един човек. Няма нищо просташко или бездуховно човек да бъде поклонник в някаква степен на материята. За разлика от сиромахомилите-фундаменталисти не смятам за грях човек да се труди за пари и да мисли как да ги увеличи. В края на краищата дори Господ се е изказал по случая с „Притчата за заровените таланти.” Този, които не ги е употребил и умножил е бил наказан, защото е показал, че не е свободен човек. Само свободен и предприемчив, достатъчно просветен и самостоятелен може да борави с материалния свят, включително и с пари. Следователно собствеността, било под формата на пари, било под формата на стока или недвижими имоти до известни граници, прави човек свободен. Затова Езоп се радва толкова много, когато господарят му Ксант му подарява хитон. Този подарък той смята за първата крачка към свободата. Уродливите форми на вещомания, клептомания и неистов стремеж към „Златния телец” са подвластни на психиатрията и не са предмет на моята студия.

Ако трябва да се потърси синоним на мита, то най-близко до него е т. нар. „Народна приказка”. Общото е приказното начало и инфантилизма. Там всичко е идеално и непроменимо. Както народната приказка, така и митът са ужасно консервативни. Тази характерна черта е особено важна, тъй като под въздействието на митовете и народните приказки се цели да се създаде ценностна система у децата. Оттук идва инфантилизма, завладял клетия българин, като не му дава възможност да се изкачи качествено нагоре и да достигне по-висш етап на възприятие и анализа на обкръжаващия го свят чрез сравнение и принципи. Извличането на принципи, е свързано с просвета и наука и е много прагматично нещо и трябва да замести постепенно не само приказките и митовете у подрастващия но и да помогне на човек да стигне до същността но нещата, без да ги следва пряко и покорно. Митовете са аксиоми, които пречат на порасналия човек да мисли либерално и задълбочено. Поради това българската национална черта си остава инфантилизма и консерватизма.

Стремежът и целите на личността се определят от няколко основни фактора. Нямам намерение да пиша учебник по народопсихология или обществознание. Ще спомена само основните : Семейството, училището, религията, обществото, изкуството и културата, бита и митовете.

 

ПЪРВИЯТ МИТ, КОЙТО СМЯТАМ ЗА ОСОБЕНО ВРЕДЕН Е МИТА ЗА ПЪРВЕНСТВОТО НА ИЗТОЧНОТО ПРАВОСЛАВИЕ НА ХРИСТИЯНСКИЯ                                                    ПРАЗНИК „ВЕЛИКДЕН” 

 

Ортодоксалното православие фаворизира Великден като най-големия празник изобщо. Чудото, станало преди почти 2000/Студията е писана през 1980-81 г. б.а./ създава чувството за безсилие и предопределеност у вярващия. Това води до апатия и неувереност в собствените сили и качества. В продължение на двадесет века се създава едно мистично отношение към света и това ерозира желанието за промяна и действие. Консервирането на живота като нещо предопределено прави не само българина, но и всеки ортодоксален християнин ленив и лесно управляем. Защо да се напъва да прави нещо, което не е сигурно, че ще успее да свърши? По-добре е да почака да дойде месията и да направи чудото. Защото ако трябва да определим възкръсването на Христос, то това е едно чудо, което е по силите единствено на Бог. Този факт определено отдалечава човек от Бога. Искам да уверя уважаемите читатели, че аз не правя критика на Светото писание и не водя теологически спор. Просто отбелязвам един обществен резултат от различията в основните празници на християните от Източното православие и католицизма.

Християните от католическа и протестантска Западна Европа в същото време честват като основен християнски празник Рождество Христово. Самото Рождество е един чисто човешки акт.  Най- големият източноправославен празник Великден е контрапродуктивен, защото Рождеството прави човек богоравен, а великденското чудо унищожава божественото в човека. Когато празнуваш Рождеството, знаеш че ти самият и Бог сте дошли на този свят по един и същи начин, следователно  сте равнопоставени. Великденското възкресение е по силите само на Бог и прави човек апатичен и с ниско самочувствие. Чувал съм приказки, че чудото било зачатието. Интересно защо няма изобщо църковен празник „Зачатие Господне”. Има „Благовещение” /Благовец/, но за зачатието се мълчи и нищо друго, освен едно свенливо помирисване на цвете не се споменава в Светото писание. Чудото зачатие изобщо не е чудо, защото откакто свят светува зачатието го може всяка жива твар.

 При всяка трудност, ортодоксалният човек започва да чака месия, който да извърши чудото. При това, повтарям, не разглеждам църковните празници от теологична гледна точка, а само от гледна точка на рефлекса им върху народопсихологията. Това е много важно, защото иначе се навлиза в един безкраен каноничен спор, където нещата се размиват. Достатъчно е да се сравни психологията на християнина от Ортодоксалната църква и западноевропееца. Както и резултатите от последните столетия. Като старт Изтокът е имал по-добра позиция, но в резултат на вековете Източноправославната дъга чувствително е изостанала. На пръв поглед Гърция като че ли е близо до Запада, но това е поради солидните финансови инжекции от страна на Запада след влизането и в Общия пазар/ Старото име на ЕС б.а./

 

ВТОРИЯТ МИТ Е МАЛКО ПО-СПЕЦИАЛЕН И ТВЪРДЕ ДЕЛИКАТЕН. ТОЙ Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УДОБЕН ЗА ПОЛИТИЦИТЕ И ТЕ БЕЗ СВЯН ГО ИЗПОЛЗВАТ ПО ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВУЛГАРЕН И АТРЕСИВЕН НАЧИН. СТАВА ДУМА ЗА МИТА ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

Знам, че след тези думи срещу мен ще се изцепят всички полуинтелигенти и техните креатури, но въпреки това смятам за важно да бъде изяснена личността на Левски и най-после да започнем да пишем историята си такава, каквато е. Един непредубеден човек би се хванал за фактите и научните принципи и бе пренаписал цялата ни история. Защото тя е написана твърде емоционално и политически  пристрастно. Героизацията и фалшификацията започват още от тълкуването на Паисиевата „История Славяноболгарская”. Това се получава вследствие от наивитета и емоционалността на българина, включително и на историографите.

Защото Паисий не е написал учебник по история на България или като монография, а е създал едно прекрасно и силно за времето си публицистично произведение, имащо за цел да събуди заспалото национално чувство на българина. „История Славяноболгарская” е превърната в мит за вечната сила и могъщество на България, макар че е създадена за временно ползване, докато се намерят достатъчно подготвени учени, да напишат истинската история. Уви, и досега това не е станало, с редки изключения от отделни историографи.

Левски е митологизиран и канонизиран точно като герой от народните приказки. Той е юнакът, който убива ламята и прави чудото. Преди него такива опити за митологизиране и канонизация има при юнашките народни песни за цар Иван Шишман и Крали Марко. Но за тях нямаме достатъчно реална информация, която можем да обработим в полза на митологизирането и затова семе ги изоставили. Левски е най-умния, най-чистия, най-смелия, най-хитрия/да не се пропуска/, най-категоричния в постъпките си, които избирателно сме приели за единствено случили се. Оставили сме всичко у него да е най, най, най! По този начин всичко човешко като колебания, емоции, грешки, детство, угризения, са му отнети и той е превърнат в икона не защото е бил такъв, а защото българинът се е нуждаел от това. Можете да си представите, че всъщност митът за Левски е това, което иска да бъде българинът, но знае прекрасно, че не може да стане. Левски е случайно избран да стане непостижимия идеал на българина и ще бъде очовечен едва когато българинът успее да разбере това. Той е икона, той е идеалният принц от детската приказка, осакатен от всичко човешко. Само инфантил може да приеме Левски в този му вид може да бъде достигнат или надминат от друг нормален човек. Представете си колко нечистотии има в душата на  българина, за да се нуждае от такъв баланс като мита за Левски.

Но историческата информация, която имаме за Левски ни дава възможност да преценим реално кой е Васил Иванов Кунчев/Левски/ реалистично и да го измерим с исторически мерки. По този начин реално ще преценим уникален ли е той и къде е мястото му в българската история. Като начало трябва задължително да приемем, че той е един достоен българин последователно и изцяло се е отдал на идеята си да възстанови българската държавност. Това е и неговата цел. Но такава цел са имали и други достойни българи като цар Асен и цар Петър през 12 век, Константин Фружин, Петър Делян, Петър Парчевич, Паисий Хилендарски, Георги Раковски, Панайот Хитов, Стефан Караджа и Хаджи Димитър и много други знайни и незнайни българи. Нима трябва да ги принизяваме като достойни личности и българи заради нуждата ни от един мит? Нима те не са се борили и в голямата си част загинали за същата цел?Къде е мярката ни сравнение? Явно нямаме такава, защото ако това беше универсалното мерило, то би трябвало да присъдим първото място на братята царе Асен и Петър. Те не само са създали една огромна организация, но са успели да реализират идеята си. Не бива да се изтъкват републиканските идеи на Левски, защото ако се приеме това за водещо, то тогава Левски ще е трябвало да се бори за превръщане на Османската империя в „Чиста и и свята република”.Методите, които предлага Левски за реализация на освобождението на България също не са нови и уникални. Въстанието е силовият начин за реализиране на възстановяване на българската държава. Другият начин е еволюционен и именно той е дал възможност на Левски да осъзнае, че българската нация ще има по-добри шансове как да се реализира. Става дума за създаване на българското училище и църковните борби. Те някак тихо и безшумно извършват огромната работа за промяната на българина и възникването на идеята за сепарация от вече много изостаналата от Западна Европа империя. Затова е обидно и глупаво да приемаме нечия фалшификация за истина и да принизяваме не по-малко достойни българи и да фаворизираме Левски. Аз лично слагам на пиедестала на достойните българи наравно с Левски Иларион Макариополски, митрополит дядо Методи Кусев, Петър Берон, Васил Априлов, Братя Евлоги и Христо Георгиеви и още много знайни и незнайни достойни българи.

Тук е мястото да разберем кому е необходимо създаването и използването на мита за Левски. Неравнопоставеността е създадена от т. нар. български „писатели”, „историографи” и „учени” и активно използвана от т.н. „български политици” и техните мекерета. Те при всяка възможност започват да сравняват всеки по издигнат интелектуално и социално българин с мита за Левски и радостно установяват, че поставен до мита за Левски всеки е нищожен. Редуцирането на всяка една биография може да постави човек на незаслужено високо или ниско положение е абсолютно неморално. Фактически това е втора смърт за човека, редуциран в една или друга посока. Ще ви дам пример с биографията на поп Кръстю. На него му е отнета възможност да бъде достоен българин без да е доказана по никакъв начин вината му. Но всичко човешко му е отнето и той е останал с биография на професионален предател. Той, според мита за Левски е направил през целия си живот едно единствено нещо-предал е Левски.Ето как чрез една и съща фалшификация в една или друга посока единият става светец, а другият-прах. Дори се стигна дотам, че по време на комунизма Левски бе въздигнат в небесата, че се е отказал от християнската религия, а поп Кръстю-не. Това е достатъчен повод да се направи още една тежка фалшификация на историята, която беше приета безкритично както от историографите, така и от българската православна църква. В учебниците се беше промъкнало едно долнопробно стихче на един т. нар. „поет”, чието име няма да спомена, защото ще си изцапам устата.

То гласеше:”…Наш е Левски, наше е! А предателството ваше! И предателят е ваш!...” Само голям негодник и мизерник може да разделя българската нация така, както тези три реда. Това е престъпление срещу нацията.

Биографията на Левски прилича на некролог и е некролог. Тази удобна некрофилия обслужва една малка шайка от най недостойните българи и е необходимо да бъде преразгледана. Митът за Левски съвсем не прави българина по-смел, чист и велик. Напротив, той счупва самочувствието на българина и го прави по-неуверен, по-зависим, по-несвободен. Да се гордееш с качествата на друг човек е най-съмнителният начин за издигане на собственото достойнство и самочувствие. Това е нормално единствено за децата, които се хвалят със силата на по-големите си братя и поста и парите на родителите си. Както има един лаф на Ем Велк в книгата му „Мутафо или нещото носено от вятъра”:” Турция се слави със сиамски котки и персийски килими”. Не искам да принизявам в никакъв начин Левски, но няма да позволя на всяко плямпало, па било то и президент да спекулира с него и да принизява останалите българи чрез този мит. Защото този мит прави българина роден аутсайдер. Още с раждането си човек има равен старт и заявява на света, че се чувства силен, умен и действен и ще се постарае да бъде пръв в една, две, повече или всички области на познанието, вярата или материалното. В този момент тези политически и научни нищожества го удрят по главата с мита за Левски и по този начин му казват, че първото място во веки веков е запазено. След известно колебание ошашавеният млад човек вече по-спокойно заявява, че ще се бори за второто място. Тогава изваждат мита за Ботев и отново го зашеметяват. Оказва се, че третото, четвъртото петото и т.н. места са заети от Георги Димитров, Тодор Живков, Петър Стоянов, Иван Костов, Азис, и Незнамсикой. Така за бедния младеж остава съмнителната възможност да се бори за място някъде между 1 млн. и 8 млн.

Сега е време да кажа, че свободата не е самото съществуване на държава. Тя е вътрешно състояние на човека. Силовото възстановяване на държавност е само една малка крачка съм свободата на индивида. Защото роб, който живее в собствената си държава е също толкова роб, колкото и под чуждо робство. В каквато и държава да живее робът, той не иска промяна на правилата, а на местата. Той иска да е господар и да има собствени роби. Достатъчно е да погледнем историята на Запада, за да разберем какво е направила епохата на Просвещението. Именно Просвещението е дегероизирало манталитета на европееца и му е дало възможност да преодолее митовете. Това му дава възможност да си изгради здрави принципи и да ликвидира детинщините в себе си. Дали в Швейцария има във всеки град паметник  и булевард на името на Вилхелм Тел? Или във Франция има паметник на Робеспиер без глава? Но у нас инфантилизмът, породен и поддържан от митовете ни кара да цвъкаме едни и същи паметници в огромни тиражи. Или да поставим в центъра на София паметник на разцепената глава на Стефан Стамболов. Следващият ход по тази логика ще бъде, вероятно, паметник на Бачо Киро на бесилката и всяко дете ще може да мине под него и да го разклати. И това ако не е нихилизъм, здраве му кажи. В нормалната държава, независимо от личната съдба на държавника, паметникът му е на кон или на висок пиедестал в добро здраве и физическа цялост. Представяте ли си паметника на Трафалгарския прощад в Лондон, където адмирал Нелсон е сложен в буре с брашно, след като шрапнел откъсва двата му крака и го поставят в бурето с брашно, за да спрат изтичането на кръвта? Това е символ на държавност, издигнатост и дълготрайност. Но за да направи такъв паметник на Стамболов у нас Митьо Гестапото трябва да се просвети, ако му е възможно изобщо да бъде просветен. И ако вместо паметници на герои-спасители направим паметници на нашите просветители, то ползата ще е очевидна след време. Там, където едно общество се нуждае от герои, които правят чудеса, нещата очевидно не стоят добре. Не ви ли връща това към мита за Великден? В този план аз се учудвам, че наш национален герой не е Любен Каравелов. Той, като създател и пръв председател на БТРЦК, е един от малкото българи, който е разбрал, че не революцията, а просвещението могат да направят човек свободен. Затова е изоставил силовото решение и е преминал към по-бавното, но истинско освобождение на България чрез просвещение. Лично аз прием стратегията на Каравелов като по-точна. Една нация, която не може да обновява достойнството си непрекъснато и да ражда достойни хора, то какво може да се очаква от нея? Тя е обречена. Щом вече близо два века не може да роди и създаде човек достоен като Левски, значи нацията е минала апогея си и се спуска надолу към залеза си. Това излиза от анализа на мита за Левски. Разбира се, това не е така, но хората ще го разберат, едва когато митът за Левски престане да действа от прекомерна употреба.

 

.ТРЕТИЯТ МИТ Е ЗА ГЕНИАЛНОСТТА НА ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ

 

 Той по скоро е прекрасен публицист, но по отношение на поезията е достигнал до рамката на публицистичната поезия и марша. Основното чувство, което пропива с много малко изключения поезията му е омразата. Но омразата не е нещото, което движи и обяснява пълноценно света. Любовта е великото чувство, което може да обясни света и да го поддържа на високо ниво. Общо взето Ботев пише сатири, публицистика в стихове и маршове. Има едно любовно стихотворение-„Ней”, но и там  Ботев не обяснява любовта си, а се заканва на съпруга, че ще го заколи. И защо? Защото се е оженил за една изгора на Ботев, при това с нейно съгласие. Не бива великолепната публицистика и геройската смърт на Ботев да се прехвърлят автоматично върху поезията му, която явно не издържа на световните образци.Петьофи и Шекспир са писали преди Ботев, но са разбрали, че любовта е великия двигател на цивилизацията. Ние имаме прекрасни поети, които значително превъзхождат Ботев и съдържателно, и инструментално и тематично. Яворов, Далчев, Лилиев, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Христо Фотев са на висотата на европейската и световна литература. Затова бариерата, която полуинтелигентните и скудоумни български литературни критици слагат чрез мита за “Гениалният поет Ботев” дълго време бе спирачка за българската поезия. Към Ботев има създаден освен мит и сантимент, който импулсивно кара българина да не допуска друг подход, макар че никой не желае да направи анализ на поезията му в сравнение с тогавашните и поетите преди него. Поезията на Ботев се разглежда сама за себе си. Може би думите ми звучат за някого грубо и кощунствено. Може би за някого е рано да се пипа мита за ботевата поезия. За мен 130 години са твърде голям срок, за да си позволя да не мисля за това. Защо трябва да се принизява поезията на Яворово или Далчев? Когато пътувам по Европа често си правя експеримент с мои колеги литератори от държави като Испания, Италия, Франция, Полша и др. Давам им да прочетат в превод Ботев и Яворов, без да им казвам кои са поетите. Досега нито един  не е предпочел Ботев. За мен, заедно със собственото ми убеждение, това е достатъчно, за да отстоявам тезата си. Натрапването на ботевата поезия като образец дърпа като котва литературата ни назад.

 

ЧЕТВЪРТИЯТ МИТ Е ЗА Т.НАР. „ТУРСКО РОБСТВО”

 

В началото, след Освобождението, той безспорно е бил в някаква степен полезен за нацията. Дал е самочувствие и вяра в нещо ново и различно.Консолидирал е нацията с идеята, че щом вече българите ще управляват себе се, това ще бъде  много по свободно, богато и безгрижно. Дори разделянето на страната на три части засилва тези желания. Вестниците сеят надежди и победи. Край на турското робство, сега сами сме си господари и т.н. Този мит държи продължително време емоциите на българина и вместо да изтрезнее, да започне да потърси мотивацията на прагматизма и всекидневието, постепенно приема, че „турското робство” така е променило българина, че той вече не е същия. То е виновно за всичко. Ако не бяхме паднали под „турско робство”, сега другите щяха да ни гълтат праха. Наслояват се трайни деформации в манталитета на българина. В главата му се набива непрекъснато митове за всякакъв вид робство.: Византийско, турско, фашистко. Истината е съвсем друга. Откакто българите са дошли на Балканите и са създали държава, по тези земи не е съществувало робовладелчество. Това е исторически факт и само голям невежа може да твърди обратното. Тук малко ще се отклоня от оригиналния текст и ще вмъкна нов. След преврата някоя „умна” глава извади смехотворния аргумент, че щом не е имало „робство”, значи е било „присъствие”. Това е класически пример на квазилогика. Фалшивата теза автоматично създава фалшива антитеза. Горе-долу като логиката в следния пример. На времето, през 50-те имаше такъв реприз в цирка между двамата клоуни, ако не се лъжа Тошко Козаров и Фери:

„-Ти в Париж ли си?

-Не.

-Щом не си в Париж, значи си на друго място. А щом си на друго място, значи не си тук!”

Просто и ясно. А историческата истина трябва да следва логиката на историческите аргументи. Аз ще ползвам само три исторически или по-скоро историко-административно-икономически аргумента. Разговарял съм с професори от Историческия факултет на СУ „ Климент Охридски” с които се познавам още от студентските си години когато учих втора специалност история. Нито един досега не успя да ме опровергае. Въпросите ми бяха следните:

„Може ли в един и същи учебник или монография или каквато и да е историческа разработка да се говори за „Тежко турско робство” и „Тежки данъци”?Отговорът е прост и естествен. Това е абсурд. Робът дефинитивно няма собственост и не разполага с нищо, за да плаща какъвто и да е данък. А в нашите учебници, за да се „докаже”, че е имало робство, се говори за над двеста данъка за българите като част от Османската империя. Учудвам се на слепотата и непрофесионализма на нашите историографи. Това доказва точно обратното. Колкото по-богат е един човек, с толкова повече данъци го облагат. Друго тълкуване просто е невъзможно

„Може ли в един и същи текст да има „Тежко турско робство” и „Български чорбаджии и търговци”? При това търговците търгували с Истанбул, Кайро, Дубровник, Виена и къде ли не. Много смехотворно. Робът не може да напуска господаря си. В момента, който напусне пределите на имота му той автоматично подлежи на тежко наказание-най-често смърт. Нещо не си спомням в същите текстове да се говори за избиване на българските търговци.

„Може ли в един и същи текст да има „Тежко турско робство” и „Кмет-българин”? Българските историографи допускат трета грешка, когато в пристъп на слепота допускат в текстовете си такива сериозни противоречия. Дори в пристъп на национализъм признават, че е имало градове в които „Господарят-турчин” не е имал право да язди кон, а трябва да слезе и да го води за юздата. Смятам, че коментариите са излишни.

А как да се тълкува факта, че т. нар. „роб-българин” издава „Рибен буквар” и вестници „Тъпан”, Гайда” и др. на български език при това в Истанбул, столицата на Османската империя?  Нека всеки, които се съмнява в моите думи отиде в музея на етнографията и види българските носии. Нека ми каже дали роб може да носи толкова богати носии. Нека ми каже дали в българския фолклор има песни и приказки за „тежкото турско робство”. Има песен за „Крали Марко и три синджира роби” които нямат историческо потвърждение. Взимани са деца и жени, които са били правени войници и съпруги. Това е била естественото отношение и на българите и на редица други народи към победените Да си говори за робство по този повод е доста фриволно и вредно, още повече, българите / прабългарите/ не се различават от аналогичните племена във времето, в което са живели по държавното си устройство от останалите държавообразуващи народи. Друг е въпроса дали са живеели добре българите. Съвсем друг е въпросът за насилствена промяна на вярата или липсата на политическа и административна независимост. В страната ни има достатъчно фамилии Хаджиеви, Хджийски или Хаджиедикойси, което е достатъчна основание да се смята че в Османската империя отношението между религиите е било относително либерално. Най малкото не са стояли османските комсомолци до църквите, за да записват имената на младежите, които ходят да се черкуват, както правеха това при комунизма. Но понеже става дума дали е съществувало робство, не бива да се смесва националната държава или многонационалната империя с определени атрибути като свобода, робство или по-добър живот. Има една великолепна народна псен. „Яничари ходят, мамо”. В тази песен, ако направим добър анализ, ще разберем, че сълзите на майката не са заради взимането на мъжката рожба за еничарския корпус, а заради това, че детето е взето противозаконно, като едничко чедо.  В действителност, това е била рекрутска система за набиране на войници във всички тогавашни държави. Осмонското империя не се е различавала от другите държави. Нещо повече, законовото положение за рекрутиране на едно мъжко дете за армията позволява за планиране на семейството, за разлика от рекрутските порядки в Западна Европа и Руската империя по същото време, когато в резултат на безплановото рекрутство цели села са оставали без мъже и практически без мъже. Русия и Австро-Унгария са империи както и Османската. Но разликата е огромна. В Русия до 1861 година е имало действително робство на една голяма част от населението. Когато Александър ІІ унищожава крепостното право, е наречен „Цар Освободител”. У нас погрешно се смята, че той е наречен така заради освобождението на България. Нека не забравяме и още един факт. Когато избухва унгарското въстание през 1848-9 г то не е срещу робството от страна на Австрия, а за отделяне на унгарското население в самостоятелна държава. И тук непременно трябва да се види двояката и противоречива роля на Русия. Русия праща, по молба на Австроунгарския император 203 хил. корпус за запазване на империята, а през1877-78 г. 180 хил. армия за разцепване на Османската империя. Тази непоследователност показва липсата на водещи принципи в стратегията на Руската империя. Империалистическата доктрина не допуска създаване на нов тип държава на етнически принцип, защото това ново образувание заплашва с разпад и самата империя.

Относно верската нетърпимост, не бива да се фаворизира термин като „Религиозно и културно робство. Не бива да се приравняват религия и етнос, понеже те никога не могат да бъдат сравнени. Етнос и религия нямат допирни точки освен вътре в самия човек. Човек може да бъде висок 180 и да тежи 100 кг. Единствено там килограмът и метърът имат допирни точки. Може да има българин-мюсюлманин и турчин-християнин. Първите имат общо понятие помаци, а вторите-гагаузи. Ако приемем тезата, че вярата надделява над етноса, тоест, че килограмът е по-силен от метъра какви са тогава волжските българи? В Москва ги наричат татари, но те самите се самоопределят като българи. И голям грях е от страна на българските политици след Освобождението, които не обърнаха и продължават да не обръщат внимание на тези наши сънародници, които освен гнета от страна на Империята получават и равнодушието на България.А те не забравят, че са българи и когато българското опълчение тръгва към Майката-Родина извезват и подаряват на опълченците една от българските светини-Самарското знаме Някои погрешно смятат, че то е подарък от руския народ. Поне така пишеше в учебниците ни по история в прогимназията през 60-те години. В Османската империя има и доброволно ислямизиране, има и насилствено. Това съществува и в самата България. Българи са били и везири. В османските султани тече и българска кръв. Не бива емоционално и прибързано да се налагат погрешни термини и да се митологизират, защото последствията са винаги негативни, да не кажа страшни. Защото митологемите много бързо се превръщат в идеологеми и се ползват от безскрупулни хора с много власт.

В заключение ще кажа, че ако се използуват тези универсални критерии за определяне на роб и свободен човек, а именно:

Право на собственост

Право на свободно придвижване

Право на заемане на административни постове

Право на свободно избираема религия,

Най-близо до робството ще се окаже комунистическия режим. Той най-силно накърни тези всеобщи човешки права. Тук не слагам и другите права, които не съм споменал, за да не се превърне книгата ми в учебник по правата на човека.

 

ПЕТИЯТ МИТ СЕ НАРИЧА „ДЯДО ИВАН”

 

Достатъчна е бегла справка с историята, и всеки може да прочете, че Русия е създадена след Аспарухова България. За другите преди това засега няма да споменавам. Също така всеки нормален човек знае отношението дядо.син-внук. Те са възходящи поколения и всеки създава следващия. При това положение Русия/Дядо Иван”/ трябва да има потомък, от който да е произлязла България. Търсих такъв, но намерих точно обратното. Оказа се, че България е дала на Русия държавност, християнската религия и писмеността. При това положение, естествено и нормално е Русия да има едно уважение към своята създателка-България. Точно обратното, започвайки от 10 век с нападението на Святослав съвместно с Византия в гръб на България, Русия винаги е желаела анулирането на България.Достатъчно е да бъде прочетена програмната книга на Татишчев „История русской дипломатии” издадена през 1890 г. В Санкт Петербург Той е емблематична фигура в руската дипломация. Обърнете внимание на две неща:

Книгата е писана и издадена след Руско-Турската война, т.е. след т.нар. „Освобождение на България от турско робство”. Всъщност, доктрината на Русия за излаз на топло морско пристанище е още от времето на Иван Грозни.

Според тази концепция, България трябва да поделена между Русия, Сърбия и Гърция, като една широка зона приблизително около 200 км от брега на морето трябва да принадлежи на Русия. Това географски съвпада точно с поглъщането на проливите Босфор и Дарданели. Западна Мизия, Западна Тракия и Пиринска и Вардарска Македония да се дадат на Сърбия.

В даден момент като естествен съюзник на Русия, Сърбия трябва да удари в гръб Австро-Унгария, както това стана през Първата световна война. За Гърция остава Егейска Македония и Централна и Беломорска Тракия. Естествено, след тази реализация трябва да започне поглъщането на Сърбия и Гърция към Руската империя. Това е прокламирано още от самото зараждане на доктрината за „Третия Рим”. Тоест, Русия да анексира всички бивши Византийски и Римски провинции.Мога да приведа още хиляди факти и доказателства за това, но в случая не това е задачата ми. Не пиша монография за Руската експанзия по българските земи. Не мога да разбера защо ние, българите се стремим да бъдем повече славяни от чехи, поляци, словенци или хървати, след като в нашите жили има повече българска и тракска кръв. Дори унгарският евреин Тито разкодира Московските замисли и се отдалечи максимално от Империята. В резултат на това заслужи най-много отстъпки и ухажвания от Москва. В същото време нашите комунистически мекерета бяха истински марионетки на Империята и бяха предложили на два пъти да се лишим от държавност, етническа принадлежност и култура и да станем 16-та република. Така ни наричаха и туристите от СССР и българите не се обиждаха от това, а го приемаха за нещо естествено, благодарение именно на митологемите, които се бяха превърнали в идеологеми. Стигна се до абсурдната ситуация да се заповяда на българските спортисти да губят срещите си със съветските. А който не слушаше, биваше изхвърлен от отборите. Българите не успяха да разберат това, което беше разбрал пламенния българофил академик Дмитрий Лихачов. Идиотският мит, естествено дава идиотски резултати и създава полуидиоти.

 

ШЕСТИЯТ МИТ Е ЗА „ИЗРОДА” БАЙ ГАНЬО

 

Учудвам се на лекотата, с която българските литературоведи, културолози, политици и прочия полуинтелигенция яростно отричат Бай Ганьо. Няма лоша дума, която да не е прикрепена към него, докато накрая самият той става лоша дума. По техните думи той е пълен антипод на Васил Левски, като че ли са от двата полюса на земята. Това просто не е вярно. Антиподи са само митовете за Левски и Бай Ганьо. Нито Левски е свръхчовек, нито Бай Ганьо е античовек. Ганьо е един предприемчив, но непросветен човек и то в сравнение със тогавашната европейска култура. Докато в България обноските му не правят особено впечатление на околните, то в Европа неговите обноски се определят като некултурни. Именно тук е част от решението на задачата. Бай Ганьо не се преценява според българските критерии за култура от края на 19 век, а по европейските стандарти. Не мога да приема тънкия похват на Алеко да орезили българина, за да изтъкне на този фон като човек с европейско възпитание. Защото ако беше честен, щеше да постави себе си с европейското си възпитание в българската баня, за да му се посмее българина, а не да вкара неподготвения по европейските стандарти българин в чешката. Алеко се конфронтира и съизмерва само с един човек. При това се идентифицира не като българин, а като чех.

Чудно ми е как не се намери един българин, който да признае, че поведението на Бай Ганьо е част  от българския манталитет. Той е част от естественото състояние на нацията, която като цяло се намира в твърде начален период на европеизация. Неприятно ми е, че Ганьо не получи защита дори от себеподобните си, които са по-голямата част от нацията ни. За създаване на модерно европейско мислене са необходими поколения и истинска реформа на традиционните морални и културни ценности, докато се превърне в нова семейна традиция. Трябва да се променят и митовете. Бай Ганьо е бурно развиващ се човек и е естествено след 2-3 поколения контакти с Европа неговите потомци да възприемат културата и обноските на европееца. Тогава ще се разчупи изкуствено създадена рамка, че той е един генетично сбъркан човек.

Моите почитания към таланта на Алеко, но той вероятно изживява някаква лична драма по отношение да предците си. Това си личи и от разказа му „Пази Боже сляпо да прогледне”. И в двата случая той защитава себе си като морален човек, без да се усети, че в двете произведение той защитава диаметрално противоположни позиции. В случая с Бай Ганьо той го окарикатурява и изопачава традицията като носител на селяндурщината, а във втория случай защитава традицията от придобилият нова култура и обноски българин. Ако трябва да направим паралел между съвременниците Вазов и Константинов, то ще видим две различни по дълбочина, цели и   резултат изследвания на българската култура и душевност. Книгите „Чичовци” и „Бай Ганьо” се занимават с подобни проблеми. Но докато Вазов пише с умиление и реализъм за своите герои. Представя ги пълноценно като бащи, приятели, общественици и съпрузи, то Бай Ганьо е лишен от това и съзнателно е представен едностранчиво  Няма го приятеля, съпруга, бащата. Затова не мога да разгледам книгата на Алеко като разрез на българската душевност и култура. Бай Ганьо не се различава по нищо от американския и европейски бизнесмен, но няма все още неговата обиграност, обноски и културна база. Това не ни дава право да приемаме „Бай Ганьо” като сериозна книга. Тлябва да гледаме на нещата като прагматици и стратези.

 

СЕДМИЯТ МИТ СЕ НАРИЧА АНДРЕШКО

 

 Без да навлизам в подробности ще кажа, че Андрешко е червеят, който разяжда държавата отвътре. Той е по-опасен от външното нахлуване, понеже трудно се забелязва. Ако искаш да помогнеш на себе си и другите работи и се бори за правата си и достойнството си. Мързелът и неплащането на данъци е в основата на някои цигански и индиански племена, но те затова нямат държава. Мързелът, липсата на амбиции за реализация и самооплакването не са чертите, които ценя и не мога да разбера защо сиромашията и честността някои ги отъждествяват. По медиите често се пише и говори от определена група хора за  “горкия  беден българин”. Добре, а защо не “горкия беден циганин”? Нали и той е беден? Тук нещо идеята започва да се спъва и да куца забележимо. Защо българинът успява, когато отиде в Европа и Америка, а в собствената си държава е беден и не успява? Защо българинът не погледне назад и види как други народи са се преборили за такива правила, които им дават възможност да са с висок стандарт,гарантирани права и лична сигурност. Кой е заставил немския чиновник да обслужва немците, а не да ги разиграва? Кой е заставил английските шофьори да спират, когато човек просто стъпи на улицата? Често ме питат кога ще се оправим. Когато пешеходците започнат да пресичат на пешеходните пътеки, а шофьорите спират там. Тогава ще се оправим. Защото това ще означава, че в България има поне едно правило, което се изпълнява стриктно. Учудва ме един такъв тънък познавач на българската духовност като Елин Пелин как се е подвел да сблъска държавния чиновник и нередовния данъкоплатец и да даде предимство на единия, в случая на Андрешко. Ако Андрешко беше принципен борец за нормализиране на вътрешно държавните отношения, трябваше да покаже, че и двамата не са стока. Ако държавата не е коректна с данъкоплатеца-кажи го. Но когато и данъкоплатеца не е коректен към държавата също не премълчавай. Безспорно, отношенията между двете страни се нуждаят от корекции. Те стават по един-единствен начин. С борба. Не въоръжена или подмолна, а с просвещение и избори. Другото е гражданска война, сиромахомилство и профанизъм. Всъщност, Андрешко като стил и похвати е пряк потомък на Хитър Петър, но за Петър все пак има някакво оправдание, че разяжда една чужда държава-Османската империя, а Андрешко съсипва собствената си родина.

Във всеки българин има гените и на Левски, и на Бай Ганьо, и на чиновника и на Андрешко. Това е генетична, базова даденост. Не може човек с две приказки да се дистанцира от която и да е част от себе си. Няма кой да му повярва. Българинът има само един път. Да организира живота си така, че да запази собствените си чест и достойнство, да обяви целите си да се бори да ги постигне. Обаче резултатите засега показват точно обратното. Има един върховен трагизъм в това, че българската история е низ от унижения и унищожение на тънкия каймак от мислещи хора. Или ги убиваме, или ги гоним извън страната, като зорлем ги даваме на други нации и държави  като безплатен армаган, за да не се промени статуквото. Трагичното е, че повтаряме една и съща грешка толкова продължително време. Грешката ни е, че най-напред импулсивно извършваме нещо, а след това анализираме, че за пореден път сме сгрешили.

 

ОСМИЯТ МИТ Е ЗА СИРОМАХОМИЛСТВОТО КАТО ДОБРА ЧЕРТА У БЪЛГАРИНА

 

Сиромахомилството е един феномен, който е свързан с материалното разслоение на обществото. В стремежа си освен богатство, много често криминално, да се покажат и човешки качества, определен тип лица демонстрират привидна грижа към тези, които са ограбили. Това не е свързано с угризения на съвестта, а има за цел да покаже високи човешки качества. Като оставим настрана, че това е ПР-акция от чисто популистки тип, тя има и няколко скрити цели. Първо, това запазва за дълго време зависимостта на бедния от богатия. По този начин много лесно може да бъде манипулиран и управляван зависимият. Много често „дарението” има за цел да се спечелят допълнително материални облаги. Но най-често това са ахкания и охкания, които са чиста ПР-схема. Тези ахкания и охкания имат лавинообразен характер и обществото изпада в масова психоза. Започват покъртителни тръшкания и клетви за събиране на помощи, построяване на нещо и яростни спорове за това какво и как да бъде направено. Този начин за бягство от трайни ефективни решения е много ефикасен. Той обслужва статуквото. Привидното състрадание към аутсайдера е разрушител на социалното общество. То довежда до един убийствен, или по-скоро самоубийствен фатализъм, който разрушава нацията. Сиромахомилството е носител на антидържавност и създател на фалшива човечност. То е една фина машинация за показност и двойственост. Изразяването на сиромахомилството е бягство от реалните реформи. Много отдавна Западна Европа не купува риба за храна на африканците, а въдици, за да се научат да ловят сами.

 

ДЕВЕТИЯТ МИТ Е ЗА ИНТЛИГЕНТНОСТТА НА БЪЛГАРИНА

 

Сама по себе си интелигентността е абсолютно ненужна. Това е равностойно да учиш висша математика в ранната каменна епоха или да учиш навигация в Тибет. Няма нищо лошо да знаеш, но знанието придобива сила само когато го използваш. Цялата сила на знанието у нас се срива от една единствена поговорка, достатъчно ясна и точна,за да покаже абсурдността на българското възприятие на познанието. „Учи, да не работиш!4-казва българският родител и не е необходимо да бъдеш Колумб, за да откриеш какво се крие зад тази фраза. Тя има двояко тълкуване и двата случая не краси българина.

Първият смисъл е, че като се изучиш ще станеш държавен чиновник или научен работник, респективно човек на изкуството. За българина тези професии са свързани с безделие и корупция. Това ясно личи и от реализацията на тези хора. Те действително се корумпират и избягват да се трудят. Всичко, което не е свързано с физическа работа се възприема като мързел и синекура. Това потвърждава ниската степен на интелигентност у българина относно държавното устройство и самата държава изобщо. Най- смешното е, че българинът създава децата си такива чиновници и мързеливци, а след това се оплаква, че чиновниците са корумпирани и мързеливи. Това едва ли е признак на интелигентност.Едва ли е интелигентно да инвестираш в наука, която изобщо не използваш. Това е все едно да си купиш кон и да не го яздиш и впрягаш. Знание, което не ползваш е като в библията. „Едно дърво щом не дава плод отсича се и изгаря се!” Тъжен нюанс, нали?

 

ДЕСЕТИЯТ МИТ ОТНОВО НИ ВРЪЩА В ИСТОРИЯТА И ИСТОРИОГРАФИЯТА. ТОВА Е ВРЕДНОТО СМЕСВАНЕ НА ИСТОРИОГРАФИЯ И ПУБЛИЦИСТИКА

 

Историята е точна наука. Неточни са историографитеТе влагат често много политика, емоции или най-нагло пишат по поръчка. Особено що се отнася до т. нар. „Национална история”. А такава история няма. Има история на света. На планетата земя. Историята се състои от факти, имена, дати и артефакти. Останалото е публицистика или художествена литература. Ако се прочетат „Националните истории” на две съседни държави като България и Гърция или България и Сърбия, читателите ще останат като гръмнати. Първото, което ще ги разцентрова е липсата на цели отрязъци от време в съответния учебник. Второто, което ще ги доошашави е интерпретацията на някои факти като например оценката на войните. В нашата история, например, сръбско-българската война е отбелязана като изключителна победа. В сръбските учебници-като катастрофа. Междусъюзническата война ние отбелязваме като първа национална катастрофа. В сръбския учебник е славна победа. Подобни са интерпретациите в гръцките, турските и румънските учебници. А историята е само една. Тя не подлежи на тълкуване от наукообразен тип или свободно съчинения от типа „Преразказ с елементи на съчинение”.  Това е история. Иван Вазов може да си позволи художествена измислица и смесване на истината с желаното, но един историограф не може. Паисий може да напише неговата „История славяноболгарская” като великолепно есе, но историографът няма това право. „Дядо Иван” и „Турско робство” могат да се четат в художествената литература и публицистиката на Ботев и Каравелов,  но нямат място в учебника по история на България. „Велика френска” или „Велика октомврийска социалистическа революция” може да има по фейлетони и наръчници на агитатора. Там те имат място, но ужасно бързо остаряват и стават негодни за четене. Ако се ползва лексиката на комунистическите и шовинистически историографи най голямата национална катастрофа е идването на комунизма на власт, а най-голямата катастрофа на човечеството безспорно е т. нар. „Велика октомврийска социалистическа революция”. По брой на жертвите, по своето тесногръдие и цел-връщане към робовладелческия строй, тя няма аналог в световната история. Националната история на България и съседните ни страни е написана като  отговорът на негърчето Кали от  книгата на Хенрик Сенкевич „Стас и Нели”. След едномесечно обучение по християнска религия те го питат какво е „добро” и „зло”:

-          Лошо е когато откраднат кравата на Кали. Добро е когато Кали открадне чужда крава.

Това е положението другари-историографи.

 

Тук би следвало да се разгледат още два мита. Мита за „българското гостоприемство” и „мита за българското трудолюбие”. Но те не са в синхрон с целта, която съм си поставил с показването на предходните митове.

Сега , когато визирах основните виновници за сегашния манталитет на българина, бих искал да обясня, че за мен въпросите за личната ми свобода не стоят на дневен ред. Именно, защото отдавна съм разбрал това и  съм го написал още през 1980-81 г., си позволих да живея като нормален човек. Чувствам се толкова свободен, че дори да извърша престъпление или подлост, аз ще го направя като свободен човек-от любопитство, а не от някакви първосигнални токове. Това, разбира се, в кръга на полемиката. Трябва да мислим за бъдещето на България. С митове и идеологеми от този тип няма да стигнем далеч.Политиците-полуинтелигенти са готови на всякакви пируети, само и само да не се промени статуквото. Те са готови да примат дори моите тези за промяна на манталитета на българина, дори те също да се променят, но да останат на власт. Хомо политикус у нас е едно бъзгръбначно, което ужасно обича да види себеподобни и да ги нарича „червеи”, старателно криейки своето тяло на червей.

 Чрез митологеми и идеологеми българските политици създават полуидиоти и след това с голяма досада се оплакват, че живеят между полуидиот Аз знам, че менталните промени се нуждаят от страшно много време. Въпреки това ще работя за унищожаването на митовете, задържащи развитието на българина и замяната им с модерни принципи.

На 20 юни 1842 г. Неофит Бозвели пише:” Господине Николае, на всичкия свят няма като наший болгарский народ-друго да мисли, друго да говори, друго да прави: инак да обявлява и согласява, а инак да совершава и поразява!” След него в различни варианти е казано от Петко Славейков, Иван Вазов, Алеко Константинов, Иван Хаджийски и др. Това не означава, че българинът е генетично завършен и генетично не може да бъде променен. Просто българското Възраждане още не е завършило. Не е завършила българската епоха на Просвещението, чието модерно начало дава Любен Каравелов. Българинът е начетен, но не е просветен. Митовете задържат развитието на нацията и я инфантилизират за радост на една шепа хитреци.-наши и чужди. Исторически българинът е станал сврърационален. Това го тласка в посока на ирационалност. Големите заложби, които има, явно не могат да бъдат овладяни при сегашното обяснение на света и личността. Затова митовете трябва внимателно и продължително да бъдат променени и обяснени. В противен случай винаги ще повтаряме една и съща грешка- първо да действаме първосигнално, а след това второсигнално да отчитаме грешката. Време е всеки по-издигнат човек да предаде знанията и въпросите си на по-младите и да придобие свойството да не завижда на тези след него, че са го задминали. Българинът трябва да се научи да остарява. Трябва да разбере, че философията и емпиризмът задължително променят йерархията на индивида в обществото.

Всеки мит е едно перде пред очите на човека. Дори и от тюл да е то намалява зрението. След третото перде се виждат само контурите, а след десетото-нищо. Затова митовете са най-удобното оръжие на властта. Комунистите заложиха на тях и задълго поробиха българина.

Време е да пораснем.

 

Това е студията, която съм писал 1980-81 г. към която съм добавил незначителни допълнения.

 





Гласувай:
4
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. apostapostoloff - Цялата тази уйдурма започва
23.07.2014 17:10
от "Записките", в които З. Стоянов величае свои съмишленици и другари, които са участвали в НЕЛЕГАЛНАТА борба с турския поробител.

За легалната борба, водена достойно, упорито и последователно от хора като Петко Славейков, той не казва и една дума. И по този начин забърква една гигантска каша, в която шляпаме и до днес...
цитирай
2. kolevdobri - Много дълго бре.
01.08.2014 20:40
Ама го прочетох.
цитирай
3. smen - "Заблудата на Босия"
26.12.2014 09:34
Преди 1396 г. е имало Българска държава , или не? Следват 500 ГОДИНИ ! Вашите изводи са напровени от кой период? Как се разпространява всеки бунт?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bosia
Категория: Други
Прочетен: 6123674
Постинги: 2972
Коментари: 7512
Гласове: 5871
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031