ОТКЪДЕ ИДВА ОМРАЗАТА, ЗА КОЯТО СЕГА СЕ ГОВОРИ
Напоследък, около чуждите граждани, които идват в България се заформи мнение, че българското общество се е озлобило и не ще да приема чужденци като бежанци и нуждаещи се. Говори се, че сме спасили 50 хил. евреи, а сега не искаме да спасяваме араби, афганистанци, сирийци и сомалийци.
Дали това е правилният въпрос?
Решително не е!
От спасяването на евреите до днес са минали повече от 70 години. И то не какви да е години.
Тези години, особено тези от 1944 до 1989 г. бяха особени години. В тези години цялата посока на държавата беше поета от една банда чужди агенти, които цензурираха живота на българските граждани. Цензурата беше от различен характер. Като се започне от избиването без съд и присъда на десетки хиляди българи непосредствено след 10 ноември, премине се през т. нар. „Народен съд” и лагерите и се стигне до пълната комунизация на изкуството и културата, ако това може да се назове „изкуство” и „култура”. Потърсих в интернет поемата на прехваления „демократ” Валери Петров „Народен съд”, за да ви покажа за какво става дума, но не успях да я намеря. В нея авторът крещи „Смърт! Смърт! Смърт!” и всъщност тези думи са в основата на цялата му „поема”. Вече след 1990 г. същият автор написа и реваншистките стихове „Боксова песничка”, в която се казва, че сега БКП-БСП е малко поизморена, но като се съвземе отново ще ни нокаутира. Което и стана.
Няма да ви разказвам за отделни съдби на автори, хора на изкуството, журналисти и най-обикновени хора, които бяха хулени, дисциплинарно уволнявани, интернирани, съдени и убивани заради мислене, различно от линията на бандата БКП. Те сееха омраза в речите си, във филмите и книгите, песните и паметниците. Достатъчно е да отидете пред „Позитано 20” и да видите скулптурната група, за да ви стане ясно, че омразата е в основата на мислите и действията им. Всички, които не са съгласни и покорни се обявяват за врагове и трябва да бъдат унищожени. Това беше факт в книжарниците, киносалоните, театрите и медиите. Това бяха митингите и демонстрациите, които бяха задължителни за всички без изключение.
Ето откъде идва омразата към всичко чуждо. Ако в стиховете на Добри Чинтулов и Ботев има омраза, то тя е на патриотична основа. Там става дума за освобождаване на България от чуждо владичество. Ако се говори за военните песни по времето на царство България, там също става дума за един здрав патриотизъм. Но в това, което се написа, записа и филмира от 1944 до 1989 г. има омраза към инакомислещия ти сънародник, към несъгласния, към хора с принципи.
Пристигането на чужденци в България и отказът на държавата да създаде ред, законност и хуманизъм още от границата, води до един хаос, за да може чрез него да ни обяснят, че, видите ли, чужденците са виновни за всичко. Така, чрез една мръсна провокация, те постигат две цели. Първата е да прехвърлим страховете и емоциите си към хора, които са пропуснати на границата нарочно. Втората цел е да не се усетим, че именно политиците са истинските виновници за всичко, което става в страната.
За илюстрация на думите ми ви прибавям едно стихотворение, което беше култово за онова време и един откъс от една поема на Богомил Райнов. Направете анализ и ще видите, че там има само агресия, лее се кръв и се оправдава бандата БКП дори и за грешките и престъпленията и. Всъщност, и двамата открито пишат, че БКП не е партия, а една завършена машина за убиване.
КЪМ ПАРТИЯТА
Христо Радевски
Аз крача с крачките ти бойни.
Аз чувствам как тече кръвта
от твойте рани многобройни,
и аз горя, и аз туптя,
туптя със пулса ти неравен —
плът от войнишката ти плът, —
подхлъзвам се и се изправям
по твоя окървавен път.
Води ме, Партийо, води ме,
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!
Във своята сурова строгост
ти нежна като майка си.
Аз всичко бих ти дал да мога
да бъда твой достоен син.
Като лъча да пламенея —
лъча на твоята зора!
Тъй както Смирненски да пея,
тъй както Ботев да умра!
Мен хулите не ме смущават,
врагът с които те покри —
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!
Ах, как горещите ти рани
дълбоко, остро ме болят —
кога нападаш и се браниш,
кога се луташ в своя път.
Тъй както някога на село,
свежен от утринна роса,
баща ми с лапи загрубели
показваше ми да кося —
тъй ти десница ми подаде
и във борбата ме кали.
Затуй горя във твойта радост
и твойта болка ме боли.
Води ме, Партийо, води ме
под бойките си знамена
и нека свети твойто име
чрез хилядите имена!
… И ако нявга се забравя
и почна да те клеветя —
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава —
дори на храчките честта!
Но аз горя! Но аз живея!
Аз няма да ти изменя!
Във думите ми червенеят
лъчи от твойта светлина!
И в милионния ти пристъп
срещу врага ни разнолик
не съм аз Радевски, ни Христо,
аз съм безимен твой войник.
Води ме, Партийо, води ме
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!
Внезапно на масата с карти и схеми
телефонът звънва прегракнал.
И прекъснали мигом доклада на Ленин
танкистите тръгват в атака.
По земята замръзнала се движат машините
сред фонтани от пръст и от сняг.
И зад тях - величава - ръст вдига родината,
а пред тях врагът бяга.
И за боя ли мисли или за доклада
мургавия висок сержант -
не е ясно, но ясно е как бие той с радост
враговете от своя танк.
И ето че всъщност не е прекратен
доклада гневен на снарядите с воя:
с бурния грохот, с моторния темп
темата разгръща се в боя.
Богомил Райнов
(Стихове за Ленин, Сталин, Благоев, Димитров и Червенков. С., 1953, изд. Народна Младеж)
Скандално! Запис на депутат от ГЕРБ : Пр...
Ето как се аплодират истински талантливи...
06.11.2013 12:14
Поздравявам Ви.
ПП. Но и ние вече не пасем трева...
10.11.2013 13:04