ТРИУМФЪТ НА АЛХИМИЯТА / Римата е само за достоверност/   Още преди изобретяването на файтона човек е станал роб на Мамона. И пращали царете геолози самоуки с надеждата, че ще имат сполука, и че ще открият находище богато, а оттам ще вадят злато, злато.   Щото има ли злато, един мъдър човек, ще построи за народа си „Златния век”.   Ходили хора всякакви. Тук копнали-там тръкнали, много празни глави хвръкнали, ала не се намерило това Елдорадо, пусто-опустяло, и повече за геолози нито се чуло-ни видяло. Решили премъдрите люде, че слухът за трезора е само майтап и преминали на качествено нов етап. Подбрали най-умните средновековни момчета, облекли ги в специални черни либадета и им казали, че ще ги дарят богато, ако намерят способ за добиване на злато.   Щото има ли злато, един мъдър човек ще построи за народа си „Златния век”.   Запретнали на либадетата ръкавите юнаците, и се почесали оптимистично по калпаците. Въртели, правили, стрували. Целите в пот плували. Дълго, значи, умували и следната идея отчували:”-От какво се състои това пусто злато, дето го сънува кьораво и сакато?Че е жълто-жълто е! В това спор няма!...Ето, тука е, значи, тайната голяма!!! Ако намерим подходящ цвят ще направим златен средновековния свят. Останалото е някой метал подходящ: да е тежък, да не ръждясва и да е лесно находящ.- И така, помежду си, от слово на слово, стигнали до избора на метала олово.- Ако прибавим към него елемента сяра ще стане злато-халал ти вяра! Е, на добър час и добра слука, да ни е честите алхимията като наука!” Всеки запретнал още по-високо ръкави и се захванал злато да прави.   Щото има ли злато един мъдър човек ще построи за народа си „ Златния век”.   Уви, идеята отново не сполучила и работата със златото пак се закучила. И постепенно калпаците разбрали, че без заклинание не ще се изпълни и най-доброто желание. И че златото, таз жълта ваджия, не ще се получи без черна магия.А магията е следната: На чисто жълт пламък се изпича внимателно философския камък. И с тоз вълшебен камък когато докоснеш нещо го превръщаш в злато. Но времето минава, а все няма злато и обществото хич не става богато.   А пък без злато дори мъдър човек не ще построи, значи, за хората „Златния век”.   Минават столетия, а злато няма и няма. Обществото скърби и скръбта е голяма. Дори преминава в историческа драма, но философиите, уви, удрят на камък.   Едва в началото на двайсети век, най после се ражда тоз фатален човек. В една малка колиба / по-късно прераснала в замък/ се открива планомерно философския камък. Идеята е следната: За да има век златен не е нужно човек да е от род знатен. Достатъчно е да се представи една утопия за съвършената философия. После в подходяща каменна глава с чук се въвеждат подходящи слова. От сивото бъдеще се взима олово и златото вече е почти готово. Остава само жълт цвят да се намери и…сбогом на средновековните алхимери! Събира човекът свойте авери, та заедно с тях жълт цвят да намери. Един от тях скача и се провиква:”- Ще вземем жълто от балканска тиква! Ще прибавим към него и жълтата преса!”- На всички идеята се много хареса. Подгряха сместа върху народно търпение и я патентоваха с постановление. А в него имаше само една точка, но ПЪРВА и ГОЛЯМА: 1. ИЗВЪНПЛАНОВ ФИЛОСОФСКИ КАМЪК НЯМА!!! И започна групата да живее богато. До каквото се допре-всичко става на злато. Но народът злато дори не помириса. Като види групата и го втриса.   Щото, за да го има наистина „Златния век” златото трябва да е у мъдър човек.   Март 1988 г. Стара Загора                                                             За писал по думите на последния                                                                                       умиращ алхимик- Николай Колев-                                                                                      Босия                                                                                                                                                           МАЛКА ОСТРОВНА ДРАМА   /Поема за един далечен остров/     Живеели нявга на остров зелен Сред чисти реки и горички Безгрижни глупци като тебе и мен. /Не мислили твърде за бъдния ден, Постъпвали тъй, както всички./   Почитали всички небесни стихии. От бурите имали страх. Не прекалявали много с вина и ракии. Не блудствали с разните там шафрантии И кражбата считали грях.   Работили честно от сутрин до мрак На собствен недвижим имот. Радвал ги буйният островен злак /Не съществувал тогаз земеделският брак./ Събирали плод срещу пот.   Ала, не щеш ли, голяма беда Се случила с бедната нация. Удавил се в синята морска вода Шаманът с голямата черна брада- Създател на таз демокрация.   Изпаднало племето в скръб и печал. Заронило сълзи-гюллета. Три дни над трупа му народът клечал. Три дни от мъка всеки мълчал В поклон пред съдбата му клета.   Ала животът тече си напред И хич не му дреме, Че на острова нещо не е наред. Без шамана нещата в застой са навред. Няма го старото време.   Но яви се нов кандидат за шаман Във ръка със дебела тояга. -Ще работим,-каза,-вече по план! Ще се храним от общ никелиран казан! Ще се трудим с промишлена тяга!   Заиграла тоягата. Проточил се рев. Захвърчали дрипи и прах. Гласували всички за новия шеф. Вярно, някак си странно, без кеф. Ами предимно от страх.   Тъй заченал на острова принципът нов И се превърнал в доктрина. Изпарила се старата чиста любов. И на мерзост туземецът бил вече готов. И на кражба от близък роднина.   Разбили старите идоли глинени. Обрасла земята във бурени. Навред засмърдяло от парите винени. По пътя кори се търкаляли динени Нарочно от някого турени.   Реките потекли мътни и кървави. Дори жабите спрели да крякат. Островитяните ходили боси и мърляви. От труд се превърнали в лумпени гърбави. Загубили връзка с земята.   Не ходили вече в местния храм. Не пускали в дискоса центове. Нямали чувство за грях и за срам /За вяра и дума не ставало там/. Спели в колиби циментови.   По сергиите за продан сал фльорци останали. Но никой не ги изкупувал. Едни към друг остров пътеките хванали, А от тез, дето емигранти не станали Всеки се пооглеждал и псувал.   Минавало времето. Гладът и омръзнал. Зер-празно полето, кошарите. Ала да действа никой не дръзвал. При намек за пръта всеки се смръзвал И си налягал парцалите.   И все пак със думи се глад не лекува, А се превръща в агония. Събрало се племето сбор да сборува. Решили туземците, че който мъдрува Цял живот запек го гони.   И произнесли накрая присъда завързана Подивелите гладни чада: Да поиграе шаманът с вълните забързани На врата с два хубави камъка вързани Сред синята морска вода!   И пак заживели на остров зелен Сред чисти реки и горички. Поумнелите не като тебе и мен Замислени яко за бъдния ден Не постъпвали тъй, както всички.   Март 1988 г Стара Загора                                                                             Николай Колев-Босия/Воден спасител/                                                                                 ЗАНАЯТ Две хищни ръце ядно потръпват, душат, свили пръсти под ноктите с мръсно, около моята шия. Не мога да викам, шептя. Въздух не стига.   Такава е службата на тези ръце. Не могат друго да правят. Например, портрет да рисуват, жито да сеят, да галят… Могат само да стискат моята гуша.   Две устни-тънки и тръпни целуват очите ми лепкаво и продължително, и подозрително. От тях нищо не виждам. Дори това, което става със мен.   Такава е тяхната служба. Не могат на флейта да свирят или сълзи да сушат. Могат само да заслепяват на волята погледа.   Два влажни езика от страст треперещи- по един във всяко ухо възбудително, възмутително, неприлично ме ближат. Приятно е. Какво ти приятно! Влудяващо е! Но защо наоколо е тъй тихо и пусто? Къде са птиците? Нали ужким е пролет?   Такава е службата на тези езици. Да събуждат първичното в мен, за да изкарам в сляпа ерекция своя живот. За да не чуя песента на славея и плача на детето си.   Една малка капка Беззвучно капе по моето теме.   Една малка монотонна, многотонна капка събужда в мен дива болка. Дави съзнанието, парализира волята и спъва моята мисъл. Такава е нейната служба. Не става за глътка на житния клас или за бисер върху детската бузка. Може само да дави човека.   Тези мръсни нокти научиха тялото чрез кожа да диша. И да крещи чрез ултразвук- като делфин. Не, като прилеп в тъмното. Тънките, заслепяващи устни ме заставиха да виждам с прозрения. Езиците влажни разгониха бясно плътта ми. Изпълних своите каверни с пулсираща кръв. Превърнах душата си в огромна ушна раковина

  Останах жив, защото ме убиват непрекъснато, а аз възкръсвам след всяка смърт по-жив и се превръщам в светлина.   Такава е службата на поета. Да свети.   25.05.1989 г. Стара Загора                                                                              Босия   ЕРУПЦИЯ НА ПОДЛОСТТА   Децата ни не са безгрижни Божи твари от телевизионното предаване „Щастливо детство”. Децата ни са роби! Децата ни са рожби На малодушието и нагона. Абсурдността на тяхното зачатие противоречи на смисъла за съществуване.   Децата ни наистина ли са на любовта ни плод? Наистина ли е любов това или от нас измислен брод през който искаме да минем до кокалчета във вода за да сме сигурни че ще останем живи?   Децата ни, прегърбени от тежестта на наши нерешени, изоставени, забравени проблеми. Децата ни нима повярваха, че  сме силни и големи?   Децата ни крещят от ужас сутрин когато ни отвеждат по работните места войски от председатели и секретари, а садистичните им погледи проблясват от оргазъм при всяко наше прегрешение.   Децата ни се задушават от сини и червени копринени гароти.   Децата ни, изпадат във истерия когато се завръщаме доволни, като идиоти, че до заветното пенсиониране когато най-подир ще сме свободни остава ден по-малко.   Децата ни, Усещат с кожата си и преживяват вместо нас. А ние от фарисейското си ложе анатемосваме ги час по час. И заслепени от самоиизяждане ги обвиняваме във егоизъм…   Каква ерупция на подлостта!   Децата ни не се съпротивляват когато ежедневно ги ваксинираме със равнодушие, а пеят уставно, че сме добрички.   Децата ни не се обиждат когато чистите им мозъци промиваме с лъжа и страх и вкарваме в душите им чудовища. С глави, подути от оптимистични вопли ни казват „Лека нощ” и ни целуват   Децата ни не се оплакват когато ги затрупват с митове щастливи изпълнители на чужда воля. Обричат ги на безистория и на безбъдеще лица, зовящи себе си „Учители”. А нашите деца им казват „Добър ден”. И вярват.   Децата ни не чуват песента на птиците. За тези честоти са оглушени, а плътна пелена от полуистини пречупва ръбовете остри на предметите. Не виждат, че под дрехите се крие банда педофили.   Децата ни се движат по железни релси от нас поставени. обречени, да бъдат на планетата последна тор, гигантско жертвоприношение. И колко време ще са раздвоени на слух и зрение? А релсите ги носят бързо към битието на собственото ни несъществуване.   Хей, милички, елате, да изиграем старата игра на доктори. Ще режем от душите си израстъци. Ще ампутираме некротизиралите части от мозъците си. Ще има кръв и гной и болка, и повдигане, и шанс да оздравеем Уплашим ли се днес ща свършим приживе. Ще се превърнем в себе си. Ще станем собствените си „Учители”- студени и безлични паметници на безсърдечие и тъпота. Защото сме навеки свързани със обща пъпна връв.   Децата ни ще се родят тогава, когато някое от тях попита: „-Що е справедливост?”.   13.05.1989 г Стара Загора                                      Босия                                                                                           САНАТОРИУМ   Не зная точно, но съм убеден. Аз съм оръдие на воля нечия неумолима. Не питам зла ли е или добра, аз знам-добра е. Не мога и не искам от нея да избягам. Защото тя и аз сме неделими. И тя е смисълът, а аз ръката, която пътя на децата ще покаже. Която мен самия ще накаже ако сменя за шепа прах безплътната посока. и ако спра да опрощавам на враговете си вината. Защото как бих могъл да спечеля децата им за новото? Ужасно глупаво и нелогично за простата механика на времето. А времето стои. Не се променя. Променяме се ние. Слава Богу! Защото иначе какъв е смисълът за съществуване?! Съмнения и страхове, задръжки и пороци не ми попречиха да преоткрия в себе си частица здрава плът. Това ми стига засега. Да вярвам- С мене не започва и не приключва кръговратът на нещата. Смъртта е само санаториум за кратката ми биография.   Август 1989 г. ЦСЗ                                                                               НОВО РАЗПЯТИЕ                                                                       „Когато лишеният от свобода откаже да приема `````````````````````````````````````````````      храна и това създава опасност за живото или за ```````````````````````````````````````````````````здравето му, по предписание на лекаря се ```````````````````````````````````````````````````взимат необходимите медицински мерки” ```````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````Чл. 86 от ЗИН   Кап,кап, кап-капе бавно глюкозата равнодушно и скучно до втръсване. Разпъване на кръст е диагнозата. Терапия: „Без смърт-няма възкръсване.”   Лежи голото тяло Иисусово на вечна слабост орисано. мачкано, кълцано, мършаво, тръпнещо.   Без смърт-няма възкръсване.   Над него знахарите потриват доволно ръце и ловят слабия пулс на пробитите длани. Със сатанински усмивки.   Пилат стои зад бюрото и шепне магичните думи: -Без смърт- няма възкръсване?   Системата съвършена бавно капе. Кап, кап- и дарява агония.   Пилат е с каскет и шинел. Пилат е скромен. Пилат е човек от народа. Пилат е народа. Народът е тор!   Странно?   Защо не еква мощният хор за възмездие? Къде се е скрил диригентът на правдата? Къде се изгуби малката палка наречена съвест на презрения роб плюл в своя гроб? Къде е Той? Робът-герой, надигащ се гневно от топката кал, презрял трийсетте сребърни гроша?   -Кажи, Гео!- Мълчиш.-Защо удушените не говорят? -А ти, бачо Никола? не навеждай виновно глава. Това не решава въпроса.!   Зад дебелите бели стени Пилат елегантно повръща. преял и препил на поредния пир. далеч от очите на презрения плебс с гуреливите слепи очи. Пилат помни най важното: -Без смърт- Няма възкръсване!.   Учителю! Защо те свалиха от кръста и лекуват кървящата плът? Та нима някой наистина смята, че смъртта те превръща във Бог? И затуй ли преливат глюкоза и бинтоват пробитите длани? Това са брътвежи на безумните книжници, недочакали последния вопъл: „Елои! Лама сабатхани!” И се надяват да те лишат от безсмъртие?   Пилат, главният лекар на моргата декизиран комично в костюм на мъдрец разиграва главната роля в анатомичен някакъв театър.   Учителю! Чуваш ли? Кап, кап, кап. Преливат ти злоба Вместо глюкоза. Надяват се, че сърцето разбито не ще разбере дребната разлика и ще приеме измамата. Прости им, Учителю! Аз им простих. Те не разбират, че Бог не означава възкръсване. Те не усещат как твоите токове ще накарат предателя Юда да намери дърво и въже.   Без смърт-Няма възкръсване!   Не възкръсва правдата никога! Смъртта Е безсилна пред нея!   Сечи и хвърляй в кюмбето на битието вековните ялови храсти. Илюзиите на червените мухоморки Черния привлекателен мицел. Безплодните диви лози задушаващи бялата роза в твоята буренясяла тъжна градина. Събери сили, воля и мисъл. Прочети собствените си спомени и сечи в яростен пристъп карциномите в своето тяло. Намери онова малко парченце жива плът. Полей го със истина.   Кап, кап, кап- капе отровната плът и превръща земята в пустиня.   Кап, кап, кап. Кръвта християнска вместо глюкоза подхранва пустинния пясък. Защото не арена- човешка пустиня е оградения римски площад. Очите молещи виждат палците безразлично и вяло увисват с нокти надолу. Това са нокти на хищник излязъл за плячка от скука.   Кап, кап, кап. Тази земна глюкоза Създава Безценния хумус За безмълвното Страшно проклятие На червената роза.   Творец на благата е плебсът! Сеяч на благата е плебсът! На живота генът е плебсът! Пролетарии от всички страни… Извинете… Проба…проба…проба…   По трибуните театрални обгърнати с пурпурни тоги седят фарисеи и книжници обградени от здравите мускули на пленени тракийски наследници. Отегчено Разказват си клюките за последните подвизи на Месалиноподобните.   А в клетките с тигри и лъвове християните влизат със псалми. правят няколко крачки във въздуха, за да достигнат небето освободени от слабото тяло и болката. Възкръсват, възкръсват възкръсват, приели смъртта като нафора.   -Не убивай!                 -Безпощадно убивай врага си! -Кой е враг?                 -С нас ли си? -Не прелюбодействай!-Да живее комуната! -Не лъжи!                      -Пролетарии от всички страни…   Пилат знае как да тълкува мъдрите мисли кратко и ясно Пилат знае на кого да заложи, за да получи това дребно нещо, наречено власт страх и безумие.   Отмъщението бе глътката изворна, привлякла из римските улици огромна маса плебейска до вчера очаквала от властния Юпитер да им дари щедрите кръгли монети с цвят на узряла пшеница. И не получили нищо плъзна нашир и надлъж. Това бе  гръбнакът стоманен на великото войнство Пилатово.   -Бог е плебей!- ревна първият гладен плебей. -Бог е плебей!- ехото многократно отвърна. отразено от хиляди кухи пространства. -Бог е плебей!- заплашително копие вдигнала крещеше пияна тълпата, обладана от някаква лудост за равенство. -Бог е плебей! Да живее Пилат!- шепнешком подстрекаваше някой, който приличаше досущ на Пилат, защото наистина беше Пилат.   -От днес всеки, който си позволява да се съмнява даже за миг в този мит ще бъде бит ще бъде убит ще бъде смит!- Това е безпощадната класова логика. Това е новата расова логика на времето в Рим -Хляб и зрелища! -Хляб и зрелища!   Кап, кап, кап- капят сълзите майчини и превръщат в енергия мъката. Кап, кап, кап- сипе се пясъкът от пирамидите Кап, кап, кап- капе бавно глюкозата и ражда надеждата. Кап, кап, кап- отброява секундите древната водна клепсидра. За да се сети Атила да донесе на върха на стрелите си неумолимата истина на времето.   Няма време за проба! Няма време за проба!     Август 1989 г ЦСЗ                       СОНЕТ   Денят се уплаши от тъмните сили и заотстъпва стремглаво назад. Облаци-хергеле черни кобили с тропот превзеха смълчания град.   Първият вихър алчно удави там, под липите, златистия прах. Смътно предчувстие с длани задави птичите песни и детския смях.   Зъзнат бездомни брезички във мрака. Вади браздят нечетливи следи. Двете жени пред иконата плачат. Дъжд монотонни мотиви реди…   Като сонет на Лилиев, като станси, Като мелодия на Дебюси.       Юли 1989 г. ГСУ /Понеже не ми даваха молив и лист, за да не пиша стихове, писах и редактирах наум./                                                   АУТСАЙДЕР   Искаш ли да си безгрешен? Взимаш шепа гипс. Пълниш си устата. Чакаш. Във ушите слагаш восък. Вурху очите- лейкопласт. Носа защипваш с менгеме.   Сърцето?!   Сърцето атрофирало изхвърляш на боклука. На черепа- прецизен кюретаж.   Добре! Отлично даже!   След туй, обвит от слюнки и със хленч, какавидираш. Лягаш. Но не на пътя на честното ни общество. То не обича аутсайдери. Защото самото то е аутсайдер.   18.08.1989 г. ЦСЗ                           НЕВЕДЕНИЕ   Боли ме, когато отварям очи и виждам дървета, растящи с корен нагоре. Боли ме, как ме боли да гледам нежни листа да кърмят ненаситния корен.   Скърцам със зъби, когато служебните кучета преследват пантера с подвита опашка от страх. Плача от ярост. Приемам това за изкупление на родов някакъв грях.   Учуден съм, че грубата сила надви мисълта. Викам неистово. Питам: -Що за история? Защо вместо обещаната свобода получих единен граждански номер?   5105047560   Боже мой! От челна стойка ли гледам пред мен? Във свят Огледален ли се намирам? А, може би, сънувам кошмарния ден, във който ежедневно и бавно умирам?!   26.03.1989 г                                                                     5105047560                                                                                               ВЧЕРА   Вчера беше нелепо да говорим за слънцето. Днес е още по-опасно. Утре на първия лъч ще ръкопляскат.   Защо? Защо секунди преди изгрева е толкова ужасно?   Много хора обръщат безразлично взор от малката черешова пъпка. После оглеждат цвета с похотливи очи. Изпитват божествена… чревоугодна тръпка.   -Човече, нима не разбираш, и вчера, и днес ще преминат? Ще дойде неотменното утре? Утре не свършва, дори да те няма на света. Освен ако си светлина. Защото светлината е самото утре.   16.04.1989 г.   .             ТРИ КВАДРАТНИ МЕТРА     Какво са три квадратни метра?   За земеделеца- леха със лук. За бебето- света тъй страшен. За стареца- последен дом.   За мен- издраскана килия- Един житейски каталог на весели и тъжни рими, желания, съдби и вик.   Един креват скован от трупи и изтърбушен стар дюшек. Които никога не чуват задъхан стенещ женски глас.   17.03.1989 г. Конвойно отделение Гр Стара Загора                           ПОЗИЦИЯ   На челото си с черна боя малко кръстче рисувам, за да може врагът да се цели в него добре. Не афиширам факта, че не се страхувам. Аз знам- убиецът не ще ме разбере. Ще се прицели точно в мястото белязано. Ще дръпне спусъка спокойният му пръст. Ще зейне дупка в челото премазано във центъра на честния библейски кръст.   Ще взема тогава от гъстата каша мисъл и кръв, мозък и вик. Ще нарисувам живота- картината страшна. и ще напиша най-нежния стих.   12.04.1989 Стара Загора           ГЛАДНА СТАЧКА   Тя идва предпоследна. След нея е смъртта. Със ацетонов дъх и дъх на нещо гнило. Превръща във енергия стремежа на плътта, за да получи вяра във онази страшна сила, която в миг разкъсва  физичните закони, телепортира воля със скоростта на мисъл, преодолява орбити и догми, и канони, и стига до човека на живот орисан.   Ний всички сме във гладна стачка. Нима наистина не знаете защо и как? Огъват се краката ни при по-голяма крачка. Боли измъченият от глада гръбнак.   Гладът за свобода- всеобща гладна стачка. Гладът за красота- безсрочна гладна стачка. Гладът за истина- щафетна гладна стачка. Гладът за светлина- безкрайна гладна стачка.   Хе, вие, гладните! Все още ли очаквате отгоре, от тази окопана шайка на баира хамбарите със светлина да ви отвори и къшей свобода да ви сервира?   Днес истината само е кръвната ни захар! Подкрепящата длан- хемоглобин! Изчакването- това са повече урати! Лъжата и страхът- билирубин!   Не идва предпоследна тя. Това е мое мнение. След общо взето скучния антракт, Смъртта е предпоследното явление. Безсмъртието е последен акт.   27-28.04.1989 г. Ст. Димитров/Дупница/-Ст. Загора                                             ПАТЕРИЦА                                                                                          На дъщеря ми Иглика   Понякога вярата ми изневерява. Тогава един глас нарежда:- Не спирай! Напред куцай! Подпрян на крехката патерица- надежда!   Измамна любов. Фалшива раздяла. Зад ъгъла ужас поглежда. Ритъма сменям и здраво се хващам за старата патерица- надежда   Омекват краката посоката сбъркали. Омраза душата зарежда. През болка и сълзи, пространство и време минавам на куц крак-надежда.   Препъвам се, Падам. Седя и горчиво нареждам. До мен лежи на трески строшена последната моя надежда.   С ужас затварям потъмнели очи. Но сърцето внезапно проглежда. Пред мен през сълзи стои и се хили новородената моя надежда.     28.08.1989 г. ЦСЗ                                                                               ХМ   Къде крие времето истината голяма? Много просто, от памтивек обитава тя храма.   А там дава пропуск на живота закона. Ти видял ли си, братко, в храм фалшива икона?   Чак тогава, след време, и глупакът разбира. Не и пука на правдата пред кого се намира.     03.08.1989 г. ЦСЗ                                                           ПОКАЯНИЕ   Ние вдигаме кротко ръка. Единодушно гласуваме. Избираме своите епископи на доживотен мандат. И тайно мърморим под нос. И явно гладуваме. И пълним стомах и душа със нитрат.   Създаваме своите деца и отглеждаме внучета Безмилостно верни на древен някакъв страх. И плачем когато техните малки юмручета, Учудващо тежки, като въпроси, превръщат ни в прах.   И пак вдигаме кротко ръка и самотно се кръстим. Проклинаме лошия шанс и несретния дял. Едва тогава разбираме. По студените пръсти.  Човек не живее. Той просто се ражда…умрял.   Ноември 1988 г. Стара Загора.                                                               ФУНКЦИЯ                                                                                                 На Петър Манолов-лишен от всичко.   Не им е лесно днес на хората с нечиста мисъл. Туй всяко мекере ще разбере. И даже всякоя, за Бога, подлога.   Животът е една помийна яма. И ти, поете, филтър си. Аз знам. Но по-прекрасна и по-тъжна роля-няма. И няма по-необходим от тебе там.   Затуй, поете, стъпил здраво на земята, На гръб понесъл тежкия си кръст. Издигай чело гордо-високо в самотата Та дребен да изглежда пред страшния ти ръст.   Февруари 1989 г. Стара Загора.                                                 ЗА ХЛЯБА   Трийсет стотинки струва хляба, който купувам. Той е черен, клисав и със вкус на глина. Предпочитам него да ям или да гладувам пред козунака, който трийсет сребърника чини.   25.03.1989 г. Диарбекир /Бобов дол/                                                                             КАМО ГРЯДЕШИ   И така, нека разгледаме накратко влиянието на физическите условия за създаването и отглеждането на новото българско поколение, а след това и влиянието на ценностната система на семейството, учебното заведение, трудовия колектив и накрая цялото общество. Опасявам се, че ако запази посоката и същността на досегашния модел, българската нация няма да дочака полета до Марс или свободната продажба на чорапогащи. Ще започнем със следутробния период, защото утробният изисква специални познания, а и ние, българите,, като прагматици вярваме повече на очите си. И така, детето току-що се е родило и след необходимите подвиквания „Мъжко ли е?”, „Как го кръсти?” и „Колко тежи?”, трябва някой да се заеме с неговото отглеждане, възпитание, обучение, контрол, както и хранене, обличане, обуване, осигуряване с учебници и свободно време, забавление.я и т.н. В това отношение българинът е наясно. Семейството / Включително бабите и дядовците / дават парите, а детските ясли и градини, училището, чавдарските и пионерските организации и по-нататък ДКМС,БКП, БЗНС и други поемат грижата да създадат от току-що появилите се българи и половина. Хем юначен борец, хем известен певец, хем Леонардо да Винчи. Системата е изпитана вече почти 50 години и резултатите са фантастични. В лошия смисъл на думата. Българинът става все по-образован и с все по-ниска социална култура. Доходите му растат, а духовността.намалява, т. е. няма вече накъде да намалява. Камо грядеши, българино? Кой ти втълпи в главата, че друг човек, чужда на теб и семейството ти ще възпита по-добре детето ти?Кой те направи равнодушен към традиционните ценности, съхранили в себе си здравия реалистичен поглед към света?Кой научи децата ти да казвата на кравата овца? Кой ги научи да говорят едно, а да вършат друго? Кой измисли и приложи принципа „Учи, да не работиш?” Чуваш ли ме, лумпенизираний съотечественико? Знам, противний ми братко, че с цената на живота си ще браниш недвижимите си и движими имоти, но защо плюеш върху детето си? Или смяташ, че е чуждо? Не! Твое е!Но ти не искаш да бъдеш негов баща.  Защото смяташ, че след тебе вече няма да има живот. И искаш чрез живота си да го докажеш. Лошото е, че успяваш. Иначе как ще си обясни един мислещ човек мизерния половин час, който отделяш за детето си? Та ти на кръчмите и видеото отделяш много повече време. Или на автомобила си. Да смятам ли, че те, именно, са истинските твои деца? А може ли едно червено парче плат, па било то и копринено да възпита детето ти в „светло бъдеще и всеобщо братство”? В такъв случай племето „Тахумба-бахумба” щеше да е на върха на цивилизацията, защото ходи закичено с червени, сини и всякакви други парцалчета. Трябва ли е дно дете на тригодишна възраст да решава конфликта в Афганистан и то от определени идеологически позиции? В такъв случай нека сменим нашите„старейшини” с една група от целодневната детска градина „Винаги готов”. Опасявам се, че резултатът ще е същия. Колко приказки, майко на нашите българчета си прочела през последните тридесет години? И колко пъти с приятелки си говорила пред същите тези деца за липсата на черни чорапогащи и да берекета в „Кореком” или за това „кой с кого”? Кой, майчице-мащеха на своите деца ще научи дъщеря ти на отношения с другия пол, ако не ти? И то чрез постъпки, а не с обезценени приказки. Поне докато този друг пол все още съществува. Защо ти, „българска майко юнашка”, не се жениш за директора си или за партийния секретар, пред които благоговееш и изпитваш „великата природна тръпка”, а за нещастника, когото наричаш „тиквеник, некадърник и мухльо”. А когато той най-после не издържи на галените ти слова и ти маркира едно гюле по фасадата, тичаш по органи и институции и убеждаваш, че не е нищо друго освен звяр. След което приемаш в дар къщата, колата и имуществото, а като бреме и децата. Защо, Адаме и ти, Ево от български произход сте в състояние винаги да обвинявате децата си и да оневинявате себе си? Нима смятате родителството си за индулгенция за непогрешимост? Как си позволявате в тесен семеен кръг социален, нравствен и политически нихилизъм, но се ужасявате от първата цигара, псувня, бременност и опит за самоубийство!От първата кражба! При положение, че някой от вас ежедневно влачи нещо в къщи. Не разбирате ли, кратунчовци български, че не партия и училище, не общество и педагогическа стая ще отгледат, възпитат, научат и защитят нашите деца. И кой друг, ако не ние трябва да контролираме всички институции и ресори, имащи допир до рожбите ни. Защото те са наши, а не ничии сладурчета! Затова, съотечественико залюхан, застани пред голямото огледало в коридора на циментовата ти колиба и си задай въпроса: -Камо грядеши, българино?   17.05.1989 г. Стара Загора