Макар и посмъртно, излиза книгата на Васил Кинов „Писма до мен”. Тази неголяма на вид книга, всъщност казва много неща, които българинът не иска да забележи в себе си. Не, че са дребни и трудно се забелязват. Напротив нещата са огромни и страшни и само умишлено затворените очи на посткомунистическият български гражданин го карат да си мисли, че те не съществуват.  Смело можем да кажем, че това е книга за прехода. Преход от един истеричен и абсурден живот към нормалност. Оказа се, че това е изключително трудно поради спецификата на българския манталитет и страха да не остане човек без биография. За българина да останеш без биография е по-страшно от това да живееш с измислена такава. Това е книга за търсенето на себе си. Комунистическият режим за няколко десетилетия смачка традиционните ценности на българина. Разби християнската вяра и се опита да я замени с послушание и химерична вяра в непогрешимостта на комунистическите лидери. А те бяха прости, жестоки и безпардонни. Който не беше съгласен с тази система беше смачкан и унищожен или, ако имаше голям късмет, успя да избяга там, където може да живее човешки. Примитивната комунистическа доктрина успя да съсипе душевността на хората и да ги превърне в оцеляващи индивиди, които през деня живеят по един начин, а вечер, в къщи, по свой си начин. Това разделение на личността докара и най тежката шизофрения, от която българинът много трудно се лекува. Точно това прави и героят на книгата. Той има огромното желание да стъпи здраво на крака и да се самоуважава за позицията си и постъпките си. Той търси себе си с цената на ампутация на страховете си и на насилствено вкарани в характера му рефлекси за оцеляване и отказ от самокритичност. В книгата са описани обикновени истории, които се случват на хиляди хора ежедневно. Но не може да реагира нормално на тези случки. Иска да постъпи като свободен човек със собствени принципи и воля, но не се получава. Придобитите рефлекси се оказват по-силни от стремежа му да се намеси и да ги изреже от себе си като вредни и абсурдни. Без да споменава и натрапва никъде предишния живот става безпощадно ясно, че героят е интелигентен и действен човек, но смачкан от робовладелческия комунизъм. Затова и прибягва до писането на писма до себе си. Той търси себе си и затова упорито алармира себе си с писма, в които иска да промени начина си на мислене и начина си на живот. Иска да бъде нормален. Оказва се, че това е много трудно. Непосилно дори. Човек трябва да има силата и твърдостта да изреже като хирург страховете и стереотипите си и да остави здравото да зарасне и промени вътрешния му мир. Той не е съгласен да живурка, а иска да живее пълноценно. Иска да придобие универсални ценности, които да му помогнат да оценява и другите и себе си по един и същи начин. Затова и писмата, които пише до себе си са онази провокация, която трябва да го застави да гледа на себе си като на друг човек и да го оцени така, както оценява продавача в магазина, шофьора на такси или началника си. Без страх, без двойнственост, без целесъобразност. Героят вижда и чувства, че това е възможно. Той вижда това и в Полша и в Прага. Вижда, че е възможно човек да живее като нормален индивид и да се радва на живота. Да казва без страх отношението към събеседниците си. Да предложи нещо, което е добро и приемливо за другия.Точно това го тревожи и кара да търси още по-яростно собственото си аз загубено в десетилетията. Да възстанови самоуважението си с цената на всичко. В книгата има много автобиографизъм. Местата от случките са истински. Познавахме се Васко много добре и сме се виждали на най-неочаквани места. Във Орешака, където е роден, в Столичната библиотека, където работеше. В кафенето на писателите. Във Варшава, когато беше културен аташе ме е запозна и срещна с необикновени хора. Анджей Вайда и жена му Кристина Захватович, Йежи Кавалерович, Казимеж Браун, Барбара Брилска, Кшишщоф Зануси, Адам Михник, Брандис, Янковски и още десетки личности на епохата от европейска и световна величина. Той имаше ежедневен достъп до тях и виждаше, че човек може да живее достойно и в разбирателство със себе си. Прекрасното му познание на полски език го беше свързало със здравите традиции на полските интелектуалци. Всъщност, ние с него се познаваме още от работата му във вестник „Земеделско знаме”, където беше завеждащ културния отдел. Аз току-що бях изгонен от софийския затвор и контактите с мен бяха твърде опасни за повечето мои сънародници. Той не се страхуваше от контактите с мен. Нещо повече, предлагаше ми да му давам мои ръкописи, които публикуваше във вестника. Васко нямаше нужда от пречистването на героя си от книгата. Той не се нуждаеше от катарзиса на посттоталитарния човек. Но той беше достатъчно наблюдателен, за да вижда това непрекъснато около себе си. Той беше и достатъчно отговорен, за да напише този роман, за да помогне по единствения начин който можеше на хората около него да съберат сили и да открият истинското си аз, което дава свободата и самоуважението. Както всички негови книги и тази е написана с лекота и финес. С лек автохумор и стил, разбираем за читателя. Той не търси тежките и объркани изречения, не изпада в дидактични настроения. Той просто разговаря с читателя си като с добър познат в кафенето. На 28 май щеше да навърши 70 години. Уви, не ги дочака. Но останаха книгите му. Те са също толкова достъпни, колкото беше и той. Явно, ще трябва да се примирим с тях. Колкото и да е тежко.