Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06.2021 17:40 - Koй и как започва войните
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 1102 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

РП вече писа, (https://work-way.com/blog/2021/05/08/o-panihide-i-belyh-zhuravlyah/) защо руската фашистска власт «празнува» Денят на Победата. Недостатъкът на това „тържество“ е, че буржоазните фалшификатори не спират да атакуват сталинисткия СССР, обвинявайки болшевиките в подготовка и разгръщане на Втората световна война. Централният "аргумент" на настоящите лъжци остава същият стар, все още отпреди войната "аргумент", че болшевиките подготвяли атака срещу Европа, за да изнесат революцията. За това, казват те, Сталин и съветското правителство са направили всичко възможно, за да укрепят Хитлер в Германия, за да имат таран в нейно лице, за да подкопае европейския мир и демокрация. Според тях болшевиките отхвърлили всички опити на Великобритания, Франция и САЩ да умиротворят Хитлер, осуетили преговорите за колективна сигурност, довели всичко до световен пожар и т.н.

От друга страна, сегашното фашистко правителство на Руската федерация се стреми да присвои и използва в своята пропаганда изключителните победи на Съветския съюз във Великата отечествена война. Фашистите охотно използват този факт, че Червената Армия е стигнала до Берлин. Наричайки себе си «наследник на Великата Победа», руската олигархия също мечтае «да стигне до Берлин». Но Червената Армия отишла там, като освободителка на народите от фашистската чума. Съветският народ унищожи фашизма на Хитлер и се върна в дома си, за да възстанови онова, което световния капитал унищожи в ожесточената си омраза към първата социалистическа държава в света. Руският финансов капитал мечтае да „стигне до Берлин“ чрез завземане на пазари, чрез капиталистическо ограбване на други страни и поробване на чужди народи. Или със същите цели, с които тръгнал да завоюва СССР Хитлер. Това е основната разлика между съветските победители на фашизма и „наследниците на победата“ - настоящата фашистка буржоазия на Руската федерация.

И така, общата цел на фалшифицирането и лъжите за произхода и началото на Втората световна война е да превърне СССР във виновник на тази война. Мръсните лъжи от този тип са широко разпространени сред нашите жители, които са слушали фашистките медии. Защо това е нужно на капиталистите? За да се ​​наложи на трудещите се идеята, че социализмът е опасен и вреден за народите по света, че той е източник на войни и борбата за него е глупава и неприемлива.

Всъщност от октомври 1917 г. Съветска Русия, а след това и СССР се превръщат в основен враг на целия капиталистически свят, преди всичко враг на най-мощните империалистически държави: Англия, САЩ, Франция, Германия. В междувоенния период икономическите кризи тласнаха финансовия капитал, тази банда от международни грабители, да реши проблемите си чрез разделяне и ограбване на Съветския съюз. Това не е изненадващо, тъй като Великата октомврийска революция веднага изтръгна 1/6 от пазарите от световната капиталистическа система, изведе 170 милиона души от капиталистическото робство, лиши буржоазията от достъп до експлоатацията на народите на Русия и направи невъзможно ограбването на огромното богатство на съветската държава. На капитализма бе нанесен колосален удар, той отслабваше, едва се държал «на крака». В интервала между двете световни войни империалистите на водещите страни по света трескаво търсеха комбинации за спасяване на капитализма, за излизане от тази колосална криза, която наистина стана универсална за него.

Ясно, че не само стопанските затруднения тласкали буржоазията към война със Съветския Съюз. Самият факт на съществуване и развитие на съветския социализъм било голяма заплаха за капитала. На СССР гледали работническата класа и бедните от целия свят, той бил фар и база на класовите борби и революции. СССР ставаше по-силен всяка година в икономическо, политическо и военно отношение. И това диалектически означаваше, че световният капитализъм с цялата си външна сила става все по-слаб всяка година, губи класовата борба от световния пролетариат и отстъпва позициите си сред масите.

Икономическите и общи кризи от 1918-1939 г. и примера на СССР на дело, икономически подтвърдили, че капиталистическите порядки налълно са изживяли себе си и са станали окови за развитието на човечеството, че бъдещето на света е за авангарден обществен строй, за социализъм. Позицията на буржоазията се усложнявала от факта, че социализмът съществува не само под формата на усъвършенствана теория на Маркс, но бил основно изграден на практика, имал материален, осезаем облик в лицето на Съветския съюз. Ако буржоазията все още можела да „разобличи” и да фалшифицира теорията на Маркс, то материалното въплъщение на тази теория в СССР вече не можела да бъде отхвърлена и изложена. Сталинският социализъм не е можело да бъде победен икономически, това никак не можело да се получи, можело е да бъде унищожен само физически. И за това имало само един начин - нова война на световния империализъм срещу страната ни. За спасяването на капитализма от революциите и за водене на войни против Съветската страна на империалистите бил нужен фашизма. Но не просто фашизъм, а терористичната държава, която ще има военни традиции и умения за агресия, ще бъде икономически силна, ще заема географски подходящо място и ще осигури спокоен тил за войната.

На роля на такъв ударен кулак на световната реакция най-добре пасвала Германия. Но Германия претърпяла поражение в първата световна война и била отслабена. Тя трябвало да бъде бързо и основателно подготвена за поход против СССР. С решението на тази задача и се заел световния капитал.

Кой и как това правил конкретно? В тази статия ние ще раскажем за това, основавайки се на материалите на Совинформбюро «Фалшификаторите на историята. Историческа справка». М.: ОГИЗ, Госполитиздат, 1948 г.

Ролята на американските монополи

Буржоазните фалшификатори и техните съучастници все още се опитват да докажат, че подготовката за германската агресия и Втората световна война е започнала през есента на 1939 година. Всъщност собствениците на германските банки и монополи започнали директна подготовка за ново преразделяне на света веднага след установяването на фашисткия режим в Германия. Този режим с Хитлер начело бил подхранван, подготвен и доведен на власт от най-големите монополисти в Германия въз основа на щедрата помощ на Моргани, Вандербити, Малонси, Дюпони, Рокфелери, въз основа на пълното одобрение на фашизма от държавните лидери на Англия, Франция и САЩ.

За да се подготви за война и да се снабди с най-новите оръжия и оборудване, Германия трябвало преди всичко да възстанови тежката си индустрия и да я издигне на съвременно ниво. Това касаело, преди всичко металургията, въглищата и военното машиностроене в Рурска област. Средства за това в самата Германия нямало. След поражението в първата империалистическа война, Германия, под игото на Версайския договор и плащайки колосално обезщетение, не могла да възстанови за кратко време тежката си индустрия сама. Но германският империализъм получил мощна подкрепа от големия бизнес и правителството на САЩ.

От около 1923 г. американските банки и тръстове, в пълно съгласие с Белия дом и Конгреса, започнали да изнасят огромен капитал за победена и разрушена Германия. Този капитал под формата на заеми в милиарди долари отишъл за възстановяването и развитието на военната индустрия на Германия, както и за онези отрасли, които пряко я подкрепят.

В това дело огромна роля изиграл т. н. репарационен план Дауес. С помощта на този план монополистите в САЩ и Великобритания се надявали да поставят германската индустрия под контрола на американски и британски банки и финансови монополи. Планът Дауес за Германия политически расчистил пътя за усилен приток и вложения в немската промишленост от американския капитал.

В резултат na този износ и вложение на капитал от 1925 г. започва подем на германското стопанство. Този подем бил основан на обновяване на основните средства за производство на немската промишленост, на обновяване на нейната машинна база. Било проведено превъоръжено цялото ключово производство на страната. Ясно било че американските банки и монополи били заинтересовани не толкова от създаване на военни сили против СССР. Те изнасли и инвестирали капитал в германската индустрия, за да получат огромни печалби от това. За това от втората половина на 20-те години, монополите и правителството на САЩ положили всички усилия за рязко увеличаване на германския износ. През 1927 г. износът на Германия достига предвоенното ниво от 1913 г., а за сложни готови продукти на машиностроенето дори надвишава това ниво с 12% (по цени от „благополучната“ 1913 г.).

Само за 6 години, от 1924 до 1929 г., притокът на чуждестранен капитал в Германия възлиза на 13 милиарда марки дългосрочни инвестиции и 6,3 милиарда марки краткосрочни инвестиции. Но това са официалните цифри. Всъщност имало т.нар. „затворени кредити“, когато една или друга банка или тръст на САЩ или Англия директно финансирала едно или друго голямо немско предприятие. Като се вземат предвид „затворените заеми“, износът и инвестициите на англо-американски капитал в Германия надхвърлят официалните данни с 25-30%. Ясно е, че най-големите монополисти в САЩ и Англия са станали собственици или съсобственици на германски тръстове и концерни. Забележително е че над 70% от всички капитали, вложени от големите тръстове и концерни в Германия, били американски.   

Финансирането на германската тежка индустрия довела до най-широката и тясна връзка между собствениците на тази индустрия- Круп, Стин, Тисен, Фьоглер и американските монополи, оглавявани от семействата на Дюпон, Морган, Ламонт, Рокфелер и други магнати от американската индустрия. Водещите американски монополи се оказали здраво свързани с тръстове, военни и химически концерни, както и с банки в Германия. Американският химически концерн «Дюпон – Де Немур», който бил главен акционер в «Дженерал Моторс» (фактически един от тримата собственици на този тръст) и британския химически тръст «Империал Кемикъл Индастриз» влезли в най-тесни отношения с германския химически концерн «И.Г. Фарбениндустри». Тези тръстове и концерни в 1926 г. сключили договор за разделяне на световните пазари на барут и някои химикали. В управата на «И.Г. Фарбениндустри» стоели представители на Дюпон и «Дженерал Моторс», а в съвета на директорите на «Дженерал Моторс» и «Империал Кемикъл Индастриз» влизали крупни немски капиталисти от «И.Г. Фарбениндустри» и Дойче банка. През 1931-1939 г. председател на съвета на директорите на концерна «И.Г. Фарбениндустри» и член на съвета на директорите на Дойче банка Шмитц контролирал крупната американска фирма «Дженерал Дейстаф Корпорейшън» и още редица компаний.

Веднага след мюнхенската конференция, на която буржоазията от Англия и Франция (и САЩ зад гърба им) продали Чехословакия на германския империализъм, нефтения тръст на Рокфеллер «Стандарт Ойл» сключил любопитен договор с «И.Г. Фарбениндустри». По този договор стопаните на германския «И.Г. Фарбениндустри» станали акционери в «Стандарт Ойл» и получавали % от печалбата от продажбата на целия авиационен бензин, произвеждан в САЩ. В замяна «И.Г. Фарбениндустри»  се отказвала от изнасяне от Германия на външните пазари на своя синтетичен бензин. Изгодата и на двете страни се оказала голяма. «Стандарт Ойл» получил един конкурент по-малко на световния пазар на бензин. При това самите тези конкуренти влезли в съвета на акционерите на «Стандарт Ойл». А хитлеристката държава успяла спокойно да натрупа доставки на бензин за военни цели, което съответствало на плановете на американските монополи да играят срещу Германия и СССР и плановете на самия германски империализъм.

Такъв род връзки с германските промишленници и банкери били не само у монополите на САЩ. Преди войната между Федерацията на британската индустрия и германската имперска индустриална група се развили най-близки военно-икономически отношения. Финансовата олигархия на двете страни обвързала своите комерчески дела с голям успех. През 1939 г. в Дюселдорф и двете групи финансов капитал издават съвместно изявление, че са сключили споразумение, чиято цел е „... желанието да се осигури възможно най-пълното сътрудничество на индустриалните системи на техните страни“. Това заявление излязло в тези дни, когато хитлерова Германия окупирала и поглъщала Чехословакия. По отношение на това твърдение английското либерално-буржоазно списание The Economist пише: „Има ли нещо в атмосферата на Дюселдорф, което кара разумните хора да си губят ума?“ [1].

За по-добро разбиране на това кой е подготвил и започнал Втората световна война е полезно да видим как точно се е преплитал англо-американско-германския капитал през 30-те години. Една от най-големите банки в Германия била банката на Шрьодер. Главен акционер в банката бил съвета на директорите на германския Стоманен тръст — «Ферайнигте Шталвьорке». Стопани на «Ферайнигте Шталвьорке» били Стинес, Тисен и Круп. Банката и Стоманеният тръст имали свои филиали и центрове в Ню-Йорк и Лондон.

Делата на банката на Шрьодер и Стоманения тръст в САЩ водел Ален Далес, който заемал длъжност на директор на ню-йоркската банкова контора «И.Г. Шрьодер Бенкинг Корпорейшън». Тази фирма представлявала в САЩ интересите на филиалите на банката на Шрьодер в Лондон, Кьолн и Хамбург. (За да не се обърка читателят, трябва да се обясни, че клоновете на банката на Шрьодер в тези градове са били толкова големи, че са имали правомощията да действат като независими банки, но като част от тяхната „обща“ банка в Берлин. Ръководили тези филиали близките родственици на Шрьодер. Затова за различени ги наричали «лондонски», «кьонски» и «хамбургски» Шрьодери. Интересите на всички тези Шрьодери и представлявал А.Далес- бъдещ директор на ЦРУ).

В ню-йоркската банкова контора «И.Г. Шрьодер Бенкинг Корпорейшън», директор на който бил А. Далес, един от главните акционери била адвокатската фирма «Съливан енд Кромуел», председателе на който бил брата на А. Далес- Джон Фостер Далес. Адвокатската фирма «Съливан энд Кромуел» принадлежала, като «дъщерна» компания на нефтения тръст Рокфеллер «Стандарт Ойл». Тази адвокатска фирма водила най-важните юридически (и не само юридически) дела на голямата американска банка «Чейз Нешънъл Банк», която принадлежала на Морган. Именно банката на Морган «Чейз Нешънъл» вложила в германската тежка и военна промишленост милиарди долари.

Банката на Морган започнала износ на капитали в Германия от този момент, когато в страната спряла инфлацията и повече или по-малко се укрепила марката. Примерно от 1924 г. американските и английски заеми бликнали в Германия, като голяма река. В периода от 1924 до 1930 г. външния дълг на страната нараснал на 30,4 милиарда марки. Трябва дабре да се знае, че основата на германската военна промишленост — тръстът «Ферайнигте Шталвьорке» бил напълно модернизиран и реконструиран с пари на «Стандарт Ойл» (на Рокфеллер) и банката на Морган. Някои заеми от американските монополисти отишли в Германия, заобикаляйки държавата и централната банка. Парите отишли направо в тези фирми, които играли главна роля в превъоръжаването на Германия. Такива пътища на «скрити» кредити от стотици милиони долари получили артилерийските фирми Круп, АЕГ, танковите заводи Порше, авиационните и други заводи[2].

Едновременно с банката на Шрьодер, Стоманеният тръст финансирал и един отголемите банки в Ню-Йорк- «Дилон, Рид енд Ко». Сред директорите на тази банка били редица американски политици, по-специално бъдещият министър на отбраната на САЩ- Форестал [3].

Огромните капитали от САЩ и Англия фактически възродили тежката и военна промишленост на Германия. След 1933 г. милиарди американски долари, инвестирани в икономиката на хитлеристка Германия, напълно пресъздават основите на германския военен потенциал. Американските монополи предадоха в ръцете на германския империализъм всички оръжия, необходими за агресия в Европа и срещу СССР. Във възможно най-кратък срок, разчитайки на мощна финансова подкрепа от Съединените щати, нацистите получиха такава военна индустрия, която до 1939 г. беше способна да произвежда огромни количества първокласно оръжие, хиляди танкове, самолети, оръдия, кораби от най-нов тип и много повече.

Такива са фактите. Буржоазно-фашистските фалшификатори и до днес се опитват да «забравят», «не забелязват», замълчават тези факти, прехвърляйки наопаки. Това е разбираемо, тъй като настоящите собственици на банки и монополи не искат да признаят, че именно техните дядовци и прадядовци и цялата система на империализма са били главните виновници за Втората световна война.

Всичко казано по-горе означава, че първата и най-важна предпоставка за фашистката агресия е възраждането и обновяването на тежката индустрия и военната индустрия в Германия през 1924-1939г. Това станало възможно само благодарение на пряката и най-щедра финансова подкрепа от банки, монополи и правителството на САЩ.

Но това е едната страна на медала.

Политика на «умиротворения»

Другата страна на медала била предвоенната политика на правителствата на Англия, Франция и САЩ, които развързали ръцете на Хитлер и германския империализъм. Тази политика известна, като «умиротворение» на хитлеристка Германия, като политика умишлен отказ от колективна безопасност в Европа и света. Същността на "умиротворяването" бил в отказа да се отблъсне фашистката агресия и в угаждането на агресивните изисквания на нацистка Германия. Финансовата помощ на хитлеристите от страна на монополите в САЩ дала материалната база за войната. А „умиротворяването“ се превърнало в непосредствена политическа база на Втората световна война.

Какви са фактите тук?

Скоро след идването на власт на хитлеристите в Рим е подписан «Пакт на съгласие и сътрудничество» между четити държави — Великобритания, Германия, Франция и Италия. Инициатор на този пакт били правителствата на Англия и Франции. Този пакт означавал, че финансовият капитал на тези две държави сключил споразумение с германския и италианския фашизъм, които вече не криел плановете им да преразделят света наново. Британските и френски монополи се опитали да постигнат споразумение с хитлеристите и италианските фашисти относно участието в това разделение, за това кой и колко ще го получи за грабежа.

Римският пакт означавал отказ на управляващите кръгове на Англия и Франция от политика на единен фронт на миролюбиви държави против агресивните държави. Сговорът на империалистите от четирите страни бил зад гърба на останалите миролюбиви държави, преди всичко СССР. А именно СССР по това време предложи на конференцията по разоръжаване да сключи европейски пакт за ненападение и пакт за ясна дефиниция на агресора, атакуващата страна. Мирните и взаимноизгодни предложения на съветското правителство бяха осуетени именно от представителите на Великобритания и Франция, тъй като мирът в Европа и мирното сътрудничество със Съветския съюз не бяха включени в плановете на тези държави.

В 1934 г. правителствата на Англия и Франция помогнали на Хитлер да използва враждебната позиция на Полша по отношение на СССР. Полша била съюзник и „младши партньор“ на Англия и Франция; най-важният възел на т.нар. „санитарен възел срещу болшевизма“. Не без натиск от Великобритания и Франция, Полша отново отказала да сключи пакт за ненападение със Съветския съюз, но в същото време бързо се съгласила да сключи такова споразумение с нацистка Германия. Нацистите се нуждаели от този договор с Полша, за да унищожат редиците на привържениците на колективната сигурност в Европа и да покажат, като използват примера на Полша, че Европа не се нуждае от колективна сигурност, а се нуждае само от двустранни споразумения. Това дало възможност на германския империализъм сам да реши с кого и кога да сключва пактове за ненападение, кой и кога да атакува, без никаква опасност да бъде хванат за нарушаване на колективния мирен договор.

(За сведение към читателя. По това време, за да укрепи европейската сигурност, френският външен министър Барту енергично популяризирал проект на пакт за взаимопомощ между СССР, Полша, Латвия, Естония, Литва, Финландия и Чехословакия. Франция и СССР били длъжни да встъпят като гаранти за този голям и много полезен пакт. Съветското правителство напълно поддържало плана на Барту.

Но Англия заела неясна позиция. На 8 юли 1934 г. в Лондон дошъл Барту и водел переговори за мирен пакт с английското правителство. На 12 юли 1934 г. британският заместник-министър на външните работи Ванситарт информирал съветския посланик И.М. Майски, че Англия ще се обяви за пакта, ако Германия бъде допусната до него.

Съветският Съюз и Франция приели това условие. Тогава лондонското правителство встъпило в полза на пакта. Но Германия, а след това и Полша се отказали да влезят в проектираното обединение на миролюбивите държави. Това било изчислено от английското правителство: заради външния вид и с думи уж за мир; всъщност това предизвикало фатален удар по целия проект на големия мирен договор. Разцеплението в редиците на привържениците на мира в Европа се разширил.

***

Сключвайки договор с Полша, хитлеристите открито пристъпили към възстановяване на въоръжените сили на Германия. Условията на Версайския договор, за неприкосновеността на които правителствата на Англия и Франция толкова много говорели, били отхвърлени от Германия едностранно и пред поръчителите на този договор. И какво? Нищо. Никакво противодействие от страна на английското и френско правителства не последвало.

Обратно- в 1935 г. в Лондон пристига хитлеристкия министър на външните работи Рибентроп. Сключва се англо-германско морско споразумение, според което Англия се съгласява за възстановяване на германския флот в обем, почти равен на френския флот. Освен това, хитлеристите получили право да строят подводици, общият тонаж на които можел да достига 45 % от английския подводен флот. Това означавало, че в бъдещата подводна война и морска блокада на Англия, британският народ трябвало да обвинява изцяло своето правителство, което през 1935 г. дало "зелена светлина" на нацистите да отпаднат ограниченията на Версай и да изградят силен подводен флот.

Хитлер и неговият най-близък кръг разбирали, че правителствата на Англия, Франция и САЩ имат свои собствени планове за Германия и няма да имат нищо против, ако тя напълно отхвърли всички военни ограничения на Версайския договор. Хитлер подписал редица едностранни актове, които премахнали всички ограничения върху оръжията и състава на армията. Тези актове не предизвикали никакви възражения от страна на държавите-победителки.

Апетитите на фашистите растяли с всеки ден при явно попечителство от страна на САЩ, Англия и Франция. В 1936 г. Германия провела военна интервенция в Испания, а Италия завладяла Абисиния. Реакция от «гарантите» на Версайския договор никаква.

Само СССР встъпил против фашистската агресия. Съветското правителство посочило, че войната в Испания и итало-абисинската война приближават световната война, която все повече поглъща Европа. Още на 6 февруари 1933 г. в Генералната комисия по разоръжаването съветската делегация предложила да приеме и узакони дефиницията за агресия и нападаща страна. Необходимо било да се постигне максимално възможно намаляване на армиите и въоръженията в Европа и да се определи точно какво представлява атака от една сила срещу друга. Това било необходимо, за да не оставят агресорите дори отворени вратички, които да оправдаят агресията им. Предложенията на СССР обаче били отхвърлени от делегациите на Англия и Франция с цел юридически нищо да не пречи на плановете на германските фашисти.

Принципът на колективна безопасност Съветския Съюз отстоявал в Лигата на Нациите в течение на целия предвоенен период. Но постоянно срещал съпротива и се оказвал в изолация. На 30 август 1936 г. съветското правителство изпраща конкретни предложения за мерки за колективна сигурност до генералния секретар на Обществото на народите, за да обсъди тези мерки на общо събрание на Лигата. Но вместо да я разгледат и да има действителна работа по този план ръководителите на Лигата на Нациите погребали съветските мирни предложения в своите архиви.

Станало окончателно ясно, че империалистите от Англия и Франция,които отговаряли за всички дела в Лигата на нациите, отказват колективно да отхвърлят германската агресия. Те се отказали от борба за мир, защото сигурността и мирът в Европа им пречила да провеждат политика на „умиротворяване“ на германския империализъм и се намесили в политиката на отстъпки на хитлеристка Германия. Разбираемо е че такава политика на двете водещи държави довела до усилване на фашистската агресия. Но правителствата на Англия и Франция вярвали, че това не е опасно за тях, тъй като основният план бил да задоволят нацистите с отстъпки на Запад, а в замяна да ги изпратят на Изток и да ги използват като оръжие срещу СССР.

Станали видни причините за усилване на хитлеровата агресия в Европа. Основната причина била отхвърлянето на неагресивните страни, предимно Англия и Франция, от политиката на колективна сигурност, от политиката на колективна съпротива към фашистка Германия. Англия, Франция и САЩ преминали към позиция на ненамеса и "неутралитет" на фашисткия грабеж.

За да прикрие този срамен факт и да наклевети СССР, буржоазната пропаганда от 80 години твърди, че самото съветско правителство е било против колективната сигурност. Като доказателство за „коварните планове на Сталин“ те цитират факта, че народният комисар по външните работи М.М. Литвинов е отстранен от поста си - предполага се, че е водил политика на колективна сигурност. На кого е разчетен този «аргумент»? На пълните политически невежи. Първо- Литвинов провеждал не своя лична политика, а политиката на Съветското правителство. Второ- през целия предвоенен период никой не се е борил за мир и срещу нова война, както СССР.

Но защо М.М. Литвинов бил снет от поста и на този пост бил назначен В.М. Молотов? Защото за СССР и другите миролюбиви държави се сложила много сложна и опасна обстановка. САЩ, Англия и Франция съдействали на хитлеристката агресия и подтиквали фашистска Германия към нападение на СССР. В такава ситуация постът на народен комисар по външните работи се нуждаела от човек с по-голям опит в политиката и по-популярен от М.М. Литвинов.

Отказът на западните държави от пакта за колективна безопасност не бил случаен. Правителствата на САЩ, Великобритания и Франция изразявали и защитавали класовата воля и интереси на шепа монополисти - няколко хиляди собственици на банки, тръстове и концерни. Волята на тези господари била да унищожат завинаги социализма, да смажат революционното и работническото движение в собствените си и чужди държави и в същото време да отвлекат вниманието на силния съперник в световния грабеж - империалистическа Германия от техните сфери на влияние.

Това означавало, че довоенната световна политика вървяла по две линии. Едната линия е линията на борба за мир, за организация на колективна сигурност и за обединение на силите на миролюбивите сили срещу агресорите. Тази линия вовел СССР, защитавайки интересите на народите.

Другата линия —  линия на отказ от колективна безопасност, на отказ от противодействие на агресия. Тази линия неизбежно водила до усилване на фашистската агресия и подтиквала хитлеристите към война.

Следователно историческата истина е, че агресията на германския империализъм станала възможна поради факта, че САЩ помогнали на Германия за кратко време да създаде икономическа база за нова война и въоръжена агресия на Хитлер. На второ място- отказът на Великобритания и Франция от колективна сигурност разстроилo редиците на миролюбивите държави, унищожилo обединения фронт на тези страни срещу агресията, разчистил пътя nа нацистите и им помогнал да отприщят Втората световна война.

Но какво щеше да стане, ако САЩ не бе финансирала тежката промишленост на хитлерова Германия, а Англия и Франция не се отказали от колективната безопасност? Ако тези страни заедно със СССР организирали колективен отпор на фашистската агресия? В този случай Германия щеше да се окаже без достатъчно въоръжение и военни запаси. Нямаше да има достатъчно материална база за водене на война. Политиката на нацистите за външно завземане на „жизнено пространство“ ще се окаже в хватката на режима на колективна сигурност, когато няколко държави ще реагират с всички сили на всеки външен подстрекател на нацистите. В такава обстановка шансовете на германския империализъм на нова разбойническа война щяха да паднат до минимум. И ако германския фашизъм се беше решил на завладяваща война, то щеше да бъде бързо разбит.

Но това не се случило. Причината за това е цялата пагубна политика на САЩ, Великобритания и Франция за подкрепа и защита на германския империализъм през целия предвоенни период. Империалистите и правителствата на тези страни са виновни за факта, че германският фашизъм успя да подготви и разгърне Втората световна война, която продължи почти 6 години, унищожи огромни производителни сили и погълна милиони жертви.

Изолация на СССР вместо борба с германската агресия

Какво станало после? В 1936 г. агресивните фашистски държави се обединили във военно-политически блок с име «Ос Берлин – Рим». През цялото това време правителствата, банките и монополите на Великобритания, Франция и САЩ, със своите отстъпки и индулгенции, тласкаха Германия по пътя на завземането на чужди държави. Англия и Франция открито декларираха политиката си на „ненамеса“.

Каква била същността на тази политика? Тя може да бъде описана по следния начин: „Нека всяка държава се защитава от агресорите както иска и както може, а нашият бизнес е отстрани. Ние ще търгуваме и с агресора и с жертвата". Всъщност тази политика на невмешателство означавала примиряване с агресията и да отприщи война в Европа. А това означавало, че войната задължително ще се превърне в световна. Било ясно и това, че политиката на невмешателство задължително ще се обърне против самите «невмешатели», особенно против Франция. Още през 1937 г. станало ясно, че хитлеристка Германия води въпроса към голяма война и Великобритания и Франция подкрепяха Хитлер по цялата линия.

Политиката на ненамеса предвиждала миролюбивите държави да бъдат разединени и Съветският съюз да бъде оставен сам срещу агресивните държави. Американският и англо-френският империализъм планирали, че при такива условия ще бъде лесно да се обърне хитлеристка Германия на Изток, срещу СССР. В същото време фашистката агресия ще смаже или отслаби Съветския съюз, т.е. Германия ще свърши „цялата неприятна работа“ срещу социализма и плодовете от тази „работа“, по един или друг начин, ще попаднат в ръцете на капиталистите от САЩ, Великобритания и Франция.

Понякога се говори, че правителствата на Англия и Франция не знаели точното направление на хитлеровата външна политика. Но това е лъжа. Хитлер открито определил политиката на германския империализъм:

«Ние, националсоциалистите, умишлено поставяме черта под ръководството на външната политика през предвоенния период. Ние започваме с това, на което сме се спрели преди шест века. Ние спираме вечния стремеж на германците на юг и запад в Европа и обръщаме своя взор на земите на изток. Най-накрая скъсваме с колониалната и търговската политика от предвоенния период и преминаваме към териториалната политика на бъдещето. Но когато сега говорим за нови земи в Европа, на първо място можем да мислим само за Русия и граничните държави, подвластни на нея. Защото самата съдба ни показва пътя»[4].

Хитлер и неговите стопани охотно се държали на срещите в Лондон, Париж и Вашингтон. Замислите на западните държави станали добре видни по време на мюнхенската сделка с хитлеристите. Тогава играела съдбата на народите, империалистите безсрамно търгували с чужди територии, прекроявайки тайно картата на света. Буржоазията на Англия, Франция и САЩ насърчавала Хитлер и правела огромни усилия, за да насочи агресията на Изток, против СССР.

На 19 ноември 1937 г. в Оберзалцберг се провежда разговор между Хитлер и британския министър Халифакс в присъствието на германския външен министър фон Нойрат. Халифакс заявява, че той и други членове на британското правителство

«…са пропити със съзнанието, че фюрерът е постигнал много не само в самата Германия, но че в резултат на разрушаването на комунизма в неговата страна той е блокирал пътя на последния към Западна Европа и следователно Германия с право може да се счита за бастион на Запада срещу болшевизма»[5].

От името на британския премиер Чембърлейн Халифакс посочил, че има пълна възможност да се намери решение на дори трудни проблеми, ако Германия и Англия успеят да постигнат споразумение също с Франция и Италия:

«Не трябва да се създава впечатление, че оста Берлин-Рим или добрите отношения между Лондон и Париж ще пострадат в резултат на германско-британското сближаване. След като бъде поставено основание от германско-британското сближаване, четирите велики западноевропейски сили трябва съвместно да създадат основата, върху която може да се изгради траен мир в Европа. Нито една от четирите сили не трябва да остане извън това сътрудничество, тъй като в противен случай настоящата несигурна ситуация няма да бъде прекратена.»[6].

Това изявление означава, че още през 1937 г. Халифакс, от името на британското правителство, прави на Хитлер предложение да се присъединят Великобритания и Франция към „Оста“ на фашистките държави. Ставало въпрос за предварително преразпределение на бъдещите сфери на грабеж и за пореден път тласкане на нацистите към кампания срещу СССР.

Но към онова време германския империализъм имал свои планове. На предложението на Халифакс Хитлер отговорил, че такова споразумение може да бъде сключено, ако става въпрос за добра воля и добро отношение един към друг. Но въпросът, според Хитлер се усложнява от факта, че Германия все още се разглежда като държава, носеща върху себе си „... моралното и материално клеймо на Версайския договор“.

В отговор на това Халифакс заявил, че

«…англичаните се явяват реалисти и може би повече от другите са убедени в това, че грешките от Версайския диктат трябва да бъдат оправени»[7].

От по-нататъшния разговор на Хитлер с Халифакс става ясно, че британското правителство одобрява плановете на Хитлер да "придобие" Данциг, Австрия и Чехословакия. Халифакс заявил, отчасти:

«…Всички останали въпроси могат да се характеризират в смисъл, че се отнасят до промени в европейския ред, които е вероятно да настъпят рано или късно. Към тези въпроси се отнасят Данциг, Австрия и Чехословакия. Англия се интересува само от факта, че тези промени са направени чрез мирна еволюция и че е възможно да се избегнат методи, които биха могли да предизвикат допълнителни сътресения, които не биха били желани от фюрера или други страни.»[8].

Империалистите на Англия и Франция директно уведомяват нацистите, че доброволно им дават своите младши партньори - Полша, Австрия и Чехословакия като плячка. Германия може смело да придвижи своя войска и да завладее тези територии — удар в тил от страна на западните държави няма да има.

Това не просто чувство на врага, както някои вярват. Това беше таен заговор на империалистите, тайно споразумение между британското правителство и Хитлер за задоволяване на интересите на германските монополи за сметка на трети държави.

Намерението да се пазари с Хитлер е потвърдено от британския външен министър Саймън. На 21 февруари  1938 г. той заявил в парламента, че Англия никога не е давала на Австрия специални гаранци за национална независимост и суверенитет. Но това е лъжа, защото именно такива гаранции са били дадени на Австрия по Версайския и Сен-Жерменския договори.

За това, че Англия не възразява против завладяването от хитлеристите на Австрия, пряко указал премиера Чембърлейн. Той официално заявил, че Австрия не може да разчита на каквато и да е защита от страна на Лигата на Нацийте:

„Не трябва да се опитваме да се заблуждаваме и още повече да не заблуждаваме малките, слаби нации с надеждата, че ще получат защита от Лигата на нациите срещу агресия и че ще бъде възможно да действаме по този начин, тъй като знаем че не може да се предприеме нищо подобно ”[9].

През май 1945 г. съветските войски завземат редица германски архиви в Берлин. Един от тях съдържа протокол [10] от разговор на Хитлер с британския посланик в Германия Хендерсън, който се провел на 3 март 1938 г. в присъствието на Рибентроп. От самото начало Хендерсън подчерта, че разговорът ще бъде поверителен и няма да бъде съобщаван нито на французите, нито на белгийците, нито на италианците. Беседата трябва да разбираме, като продължение на преговорите между Хитлер и Халифакс по въпроси, които касаят само Германия и Англия. Встъпвайки официално от името на правителството, Хендерсън подчертал, че

«…това не е търговска сделка, а опит за установяване на основата за истинско и искрено приятелство с Германия, започвайки с подобряване на ситуацията и завършвайки със създаването на нов дух на приятелско разбирателство»[11].

На това Хитлер заявил, че е необходимо «обединение на Европа без Русия». Хендерсън се съгласил с това искане и напомнил на Хитлер, че Халифакс, който по това време вече е станал външен министър, отдавна се е съгласил с териториалните промени, които Германия възнамерява да направи в Европа. Хендерсън добавил, че "... целта на английското предложение е да участва в такова разумно урегулиране." «Разумно урегулиране» Хендерсън наричал хитлеристките планове за завладяване на суверенните държави в Европа и разделяне на сфери на влияния в нея.

Така също Хендерсън още един път напомнил на Хитлер, че фашистите няма от какво да се боят и че у тях са развързани ръцете за агресия. По думите на Хендерсън, Чембърлейн «…показал голяма смелост, когато, без да обърне внимание на нищо, откъсна маската от такива международни фрази като колективна сигурност». «Затова — добавил английския посланикАнглия декларира готовността си да отстрани всички трудности и пита Германия дали е готова от своя страна да направи същото»[12]. 

Рибентроп се намесил в разговора, насочвайки вниманието на Хендерсън към факта, че английският посланик във Виена прави „драматично“ изявление пред фон Папен за събитията в Австрия. Хендерсън незабавно се разграничил от колегата си, като казал, че той- Невил Хендерсън, често се изказвал за аншлуса на Австрия, т.е. за насилственото му присъединяване към нацистка Германия.

Скоро след тези преговори, на 12 март 1938 г., Германия завладяла Австрия, не срещайки никакво противодействие от страна на Англия и Франция. На 17 март 1938 г. съветското правителство изпратило нота до всички миролюбиви европейски сили, в която се предлага незабавно да започне разработването на мерки за спиране на агресията и премахване на опасността от ново световно клане [13].

Отговорът на английското правителство на нотата на СССР говорила за това, че Лондон няма да създава нито най-малки намеси на хитлеровите завладявания в Европа. Отговорът гласил, че конференцията за приемане «…съгласуваните действия срещу агресията няма да имат непременно, по мнението на правителството на Негово величество, благоприятен ефект върху перспективите за европейски мир»[14]. Това бил евтин отговор.

Следващата стъпка на фашистската агресия било завладяването на Чехословакия. Тази стъпка към световна война хитлеристите успели да направят само при пряка поддръжка на Англия и Франция. На 10 юли 1938 г. германския посланик в Лондон Дирксен съобщил в Берлин, че правителството на Англия «…направило търсенето на компромис с Германия една от съществените точки на нейната програма " и че" ... това правителство по отношение на Германия показва толкова разбиране, колкото всяка от възможните комбинации от британски политици »[15].

Дирксен по-нататък писал, че английското правителство «…се доближи до разбирането на най-важните моменти от основните изисквания, поставени от Германия във връзка с отстраняването на Съветския съюз от решаването на съдбата на Европа, премахването на Лигата на нациите в същия смисъл, целесъобразността на двустранните преговори и договори». Дирксен също съобщил, че английското правителство е готово да даде големи жертви в името на «удовлетворяване на другите справедливи искания на Германия».

Това означавало че между нацистите и британското правителство е установено пълно и широкообхватно споразумение във външната политика. Дирксен съобщил за това в прав текст в Берлин.

Сделката в Мюнхен

На 19 септември 1938 г., 4 дни след срещата на Хитлер с Чембърлейн в резиденцията на фюрера в Берхтесгаден, представители на Англия и Франция поискали от чехословашкото правителство да прехвърли в Германия онези райони от страната, в които живеят судетски германци- етническото германско малцинство. Англия и Франция мотивирали своя ултиматум към Чехословакия с факта, че без това се твърди, че е невъзможно да се поддържа мир и да се осигурят жизнените интереси на Чехословакия. На чехословашкото правителство било казано, че ако доброволно предаде част от територията на страната си на нацистите, тогава Великобритания и Франция ще дадат „международна гаранция за новите граници на чехословашката държава“. Подобна гаранция, казват те, ще бъде „принос към умиротворяването на Европа"[16].

На 20 септември правителството на Чехословакия отговорило на англо-френския ултиматум. То заявило, че «…приемането на предложения от такъв характер би било равно на доброволното и пълно осакатяване на държавата във всички посоки». Английските и френски предатели напомнили, че «…парализата на Чехословакия би довела до дълбоки политически промени в Централна и Югоизточна Европа. Балансът на силите в Централна Европа и Европа ще бъде напълно разрушен; това би довело до далечни последици за всички други държави, и особено за Франция».

Правителството на Чехословакия се обърнало към Лондон и Париж „с последния призив“ за помощ срещу фашистка Германия, отбелязвайки, че това е в интерес на мира и нормалното развитие на цяла Европа.

В отговор на само предупреждения и молба за помощ британското правителство изпрати нота до Прага. В нея на чехословаците се предлагало да се вземе обратно своя отговор на англо-френското «предложение» да се отдаде част от страната на хитлеристите. На Прага се заявило, че Англия не може да приеме на себе си никаква отговорност за съдбата на Чехословакия. Правителството на Чехословакия помолило международния арбитраж в конфликта с Германия. В отговор английския империализъм заявил, че той «…не може да повярва, че германското правителство счита ситуацията такава, че може да бъде разрешена чрез арбитраж, както правителството на Чехословакия предлага».

Тук Англия встъпила вече не просто, като предател на съюзниците, а като адвокат и поръчител на Хитлер.

В заключение нотата на английското правителство заплашвало Чехословакия. В случай, че Прага „не промени мнението си“ и не даде на нацистите парче от територията на страната си, чехословашкото правителство «…трябва да има свободата да прави каквото сметне за подходящо за ситуацията, която може да възникне по-късно».

На 29-30 септември 1938 г. в Мюнхен се състояло известното съвещание между Хитлер, Чембърлейн, Мусолини и Деладие[17]. Тази среща обобщила мръсната сделка с фашизма, която преди това б сключена от правителствата на Англия и Франция. Съдбата на Чехословакия била решена без всякакво нейно участие. Представителите на Чехословакия ги поканили в Мюнхен само за да могат покорно да очакват резултатите от сговора между империалистите.

Политиката на предателство на Чехословакия от страна на Англия и Франция не била случайна или «просто» грешка, както считат някои. Тази политика била важна стъпка за насочване на германския фашизъм против Съветския Съюз. Чехословакия беше разменна монета, поредният подкуп на германския империализъм за кампания на Изток. Судетските земи на Чехословакия, дадени на германците, са цената, която трябвало да се плати за задължението за започване на война срещу СССР.

В политиката, провеждана от Великобритания, Франция и САЩ, имало силно желание буржоазията на тези страни да не пречи на агресорите да правят техните черни дела.  Тази политика на управляващите класи в Англия, Франция и САЩ представлявала смъртна заплаха за народите на тези страни. Правителствата на Англия, Франция и САЩ не искали да попречат на Япония да се включи в голяма война с Китай, и най-добре със Съветския съюз.Те не искали да попречат на Германия да затъне в европейските дела и да се включи в голяма война със Съветския съюз. Замисълът на западните империалисти се състоял в това, да се даде на всички участници във войните дълбоко да навлезят в тях. Нужно било тайно да се поощряват агресорите и техните жертви, за да може повече да се отслабят те. И тогава, когато участниците във войната са достатъчно отслабени - да се появят на световната сцена със свежи сили „в интерес на мира“, разбира се, и да диктуват своите условия на отслабените участници във войната. Тоест да отслабят Съветския съюз от ръцете на Германия и Япония, да го извадят от играта; да премахнат Германия, като силен конкурент от ръцете на СССР; да преразпределят световните пазари, чуждото богатство и др. в тяхна полза.

Как се отнесли към мюнхенската сделка в демократичните кръгове на Запад? Флиртът и угаждането на Хитлер предизвикали не само възмущение, но и страх за националните интереси на САЩ, Великобритания и Франция. По едно време в САЩ излязла книгата на М. Сайърс и А. Кан „Тайната война срещу Съветска Русия“. По отношение на мюнхенската сделка авторите посочили не само позицията на демократичните сили, но и класовата позиция на онези буржоазни кръгове на Запад, които били от полза за мирното сътрудничество и обширната търговия със СССР:

«Правителствата на нацистка Германия, фашистка Италия, Англия и Франция подписаха Мюнхенското споразумение - сбъдна се мечтата за антисъветски „Свещен алианс“, съхранявана от световната реакция от 1918 г. насам. Съглашението оставило Русия без съюзници. Франко-съветският пакт — крайъгълният камък на колективна безопасност в Европа — бил погребан. Чешките Судети станали част от нацистска Германия. Пред хитлеровите пълчища се отворила вратата на изток»[18].

От всички велики държави само СССР встъпил в защита независимостта и националните интереси на Чехословакия. Съгласно споразумение с Франция и двете страни, СССР и Франция се ангажирали да предоставят съвместно помощ на Чехословакия в случай на военно нападение. Това било известно на всички. Но след Мюнхен правителствата на Англия и Франция се опитали да се оправдаят пред своите народи и фалшиво заявили, че не знаят нищо дали Съветският съюз ще изпълни задълженията си към Чехословакия, произтичащи от договора за взаимопомощ. Правителствата на Англия и Франция излъгаха. Правителството на СССР публично заяви готовността си да се изкаже за Чехословакия срещу Германия - в пълно съответствие с договора. Но този договор изисквал едновременно встъпление и на Франция в защита на Чехословакия. А Франция отказала да изпълни своя дълг.

Когато превземането на Чехословакия станало факт, правителствата на САЩ, Великобритания и Франция, едно след друго обявили признаването на „новата позиция“, т.е. защитавали хитлеристка Германия.  В настоящата ситуация съветската власт в своята бележка нарича нещата със собствените им имена, агресия - агресия, предатели на света и врагове на своите народи - предатели и врагове. Съветското правителство предупреди западните сили, че си играят с огън, че войната е сама.

Но работата не се ограничила с даването на Чехословакия на германския империализъм. Въз основа на мюнхенската сделка правителствата на Англия и Франция се съревновавали да сключат най-широки споразумения с нацистка Германия. На 30 септември 1938 г. в същия Мюнхен Чембърлейн и Хитлер подписват англо-германската декларация за ненападение. Тя гласила:

«Продължихме разговора си днес и единодушно стигнахме до убеждението, че въпросът за германско-британските отношения е от първостепенно значение и за двете страни, и за Европа. Разглеждаме споразумението, подписано снощи и германско-британското военноморско споразумение като символ на желанието на двата ни народа никога повече да не водят война един срещу друг. Решени сме да разгледаме други въпроси, касаещи и двете ни страни, чрез консултации и да се стремим да премахнем допълнително всички основания за разногласия, за да допринесем по този начин за осигуряване на мир в Европа.»[19].

На 6 декември 1938 г. е подписана франко-германската декларация Боне[20] – Рибентроп, аналогична на англо-германската. В тези декларации се посочва, че правителствата на Франция и Германия са стигнали до убеждението, че мирните и добросъседски отношения между страните са предпоставка за консолидация на отношенията и мира в Европа, гаранция за запазване на всеобщия мир и т.н. В декларацията се подчертавало, че между Франция и Германия вече няма спорни териториални въпроси и че границата между тях е окончателна. И двете правителства възнамеряват, без да засягат отношенията си с трети страни, да поддържат връзка и да се консултират по всички въпроси, особено ако тези проблеми в тяхното развитие могат да доведат до международни усложнения. Това била декларация между Франция и Германия за взаимно ненападение.

И двете декларации означавали, че Англия и Франция са сключили с хитлеристите пакт за ненападение. Какво означавали тези пактове? Те имали предвид желанието на британското и френското правителство да отблъснат заплахата от фашистка агресия в очакване, че Мюнхен и други сделки с Хитлер вече са отворили вратите на Германия и развързали ръцете си за агресия на Изток, в посока Съветския съюз.

Така с усилията на империалистите на Великобритания, Франция и САЩ, които застанали зад гърба на двете западни сили, били създадени политически условия за обединяване на Европа без Русия“, т.е. работата вървяла към пълна изолация на СССР.

Конец 1-й части

РП

[1] См.: О. Корвин, Д.Эдвардс. Международные картели в экономике и политике. М.: Международные отношения, 1947 г.

[2] Richard Sasuly, «I.G. Farben». Bony and Gaer, New York, 1947, p. 80.

[3] Stock Exchange Year Book, London, 1925; Who’s Who in America; Who’s Who in Finance, Banking and Insurance; Moody’s Manual of Railroads and Corporation Securities; Poor’s Manual, 1924-1939.

[4] А. Гитлер. Майн кампф. Мюнхен, 1936, стр. 742.

[5] См.: «Запись беседы между фюрером и рейхсканцлером и лордом Галифаксом в присутствии г-на рейхсминистра иностр. дел в Оберзальцберге 19.XI 1937 г.», из Архива германского министерства иностранных дел.

[6] Там же.

[7] «Запись беседы между фюрером и рейхсканцлером и лордом Галифаксом в присутствии г-на рейхсминистра иностр. дел в Оберзальцберге 19.XI 1937 г.», из Архива германского министерства иностранных дел.

[8] Там же.

[9] «Таймс», 23 февраля 1938 г., стр. 8.

[10] «Записка о беседе между фюрером и рейхсканцлером и британским королевским послом, которая состоялась в присутствии г-на рейхсминистра иностранных дел фон Риббентропа 3 марта 1938 года в Берлине», из архива германского МИД.

[11] «Записка о беседе между фюрером и рейхсканцлером и британским королевским послом, которая состоялась в присутствии г-на рейхсминистра иностранных дел фон Риббентропа 3 марта 1938 года в Берлине», из архива германского МИД.

[12] Там же.

[13] «Известия» от 18 марта 1938 г.

[14] Нота британского МИД от 24 марта 1938 г.

[15] «Архив Дирксена». «Политическое донесение 10 июля 1938 г., дополнение к донесению А № 2589 от 10 июня с.г.» Из архива германского МИД. 

[16] Correspondence respecting Czechoslovakia, September 1938. London 1938, ctd 5817, p. 8-9 (Переписка, относящаяся к Чехословакии, сентябрь 1938 г.).

[17] Премьер-министр Франции.

[18] М. Сайерс, А. Кан. Тайная война против Советской России. Бостон, 1946, стр. 324-325.

[19] Архив внешней политики и страноведения МИД Германии, л.д. 483 (Archiv fьr Aussenpolitik und Lдnderkunde, September 1938, S. 483).

[20] Министр иностранных дел Франции.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 1660316
Постинги: 2347
Коментари: 323
Гласове: 465
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031