ЧИЧОВЦИ НА ИВАН ВАЗОВ ИЛИ ЕДНА НЕПРЕХОДНА И НЕУГАСВАЩА ИСТИНА ЗА НАШАТА ПОЛИТИЧЕСКА И ДУХОВНА КУЛТУРА
От няколко дни наблюдавам бившия професор от НСА, който носи моето име, което ме ужасява. Той се огъва като червей-лъже, маже, шикалкави, усуква се като торен червей и сипе прах и пепел от изгорели фъшкии. Още по странно и страшно е, че неговият адвокат носи името Христо Ботев. Това силно ми напомня на интервютата и новинарските изпълнения на един друг чичовец-Бойко Борисов.
Замислих се и за Плевнелиев, Сидеров, Валери Винкела, Красимир Каракачанов, Гоце, Михи Маус и за всички останали. Нещо много познато ми се виждаше.
Но от къде?
В един момент ми светна. Ние всички просто живеем в една тънка, но невероятна книжка. Тя се нарича „Чичовци” и , всъщност, представлява най-ценното нещо, написано от Иван Вазов. Съзнателно или не, той е уловил всички архетипове на българския етнос, с едни малки изключения, които е изобразил в други свои произведения, като „Епопея на забравените. Така или иначе, четейки „Чичовци, попадаш в едно безвремие, в което сме и днес.
Съвсем бегло започнах да визирам пълни съвпадения между 19 и 21 век и не виждам никаква промяна.
Убедете се сами.
БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА:
„…И Хаджи Димо прекъсваше напева си, навеждаше се към чорбаджи Петракия и му пошушваше:
— Виж, тоя дрът пинтия — вариклечко, за две пари свещ запали, а метани до земята прави, метаните са без пари… — И пак поемаше да приглаша.
— Вариклечко не, ами вариклечко — пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше.
И Котю Джамбазът, прочут лихвар, се обърнеше към трона, дето стоеше Хаджи Христо Молдавът, и пришушнеше сърдито:
— Гледай, Гина Махмудката, булката на оня поразеник… пали свещ … Облякъл я в джамфезен малакоф и в мъсър, а от три години и половина, кажи, не може да ми плати осемстотин и шейсет и един грош пари, горни пари … Магаре недно! …
— Магаре и половина — отговаряше тронът.
А богобоязливият Хаджи Аргир Измирлият посочваше с кръвожаден поглед на пригладените и помадосани младежи, които идеха късно и само се прекръстяха, без да палят свещ и да целуват.
— Тоя, Рачовият син — маскара, видие ли го? Да сум цар, сте ги прекарам под ноз сиските тия протестанти! Бозе, прости! — и се прекръстяше…”
ПАРЛАМЕНТАРЕН РАЗГОВОР ЗА ВЪЗПРОИЗВОДСТВОТО:
„…Селямсъзът беше твърде добър баща в къщата си и всяка вечер обичаше да бие най-гласовитите от децата си, не толкова, че те бяха най-бесните, колкото да дразни бащинското самолюбие на Варлаама, който, от дванайсет години, как се е женил, нямаше освен едно чедо, и то още на път!… По естествена ли наклонност или как да ядосва сериозния Варлаама, чиято къща беше всякога глуха, по причина че освен котката нищо друго не нарушаваше тишината в двора, Селямсъзът обичаше шума, веселбите и песните. Току-речи всяка вечер, като сръбнеше хубаво, караше някое от децата си да му изпее една песен. Най-много му се допадаше песента: „Отде да начена, о любезна моя…“ Тогава той дохождаше в умиление, като слушаше пискливия гласец на рожбата си, разтрогваше се до сълзи и като пресичаше песнопоеца, казваше на жена си:
— Чувай, булка, виж едно време как човеците са имали любов помежду си. „О, любезна моя!“ Карай, бре!…
Запяваха ли песента „Престанете, невинни“[2]… и дойдеха до куплета „Аз съм бедна българка, всички ви съм родила“, той спреше песнопееца и казваше прочувствувано на жена си:
— Чувай, булка, Българията открай време е раждала много чеда, то е благодат Божия!… Пей нататък, бре! …”
БОРИСОВ ПРЕД МИТКО ПЪПЕША ОТ БНТ:
„…И той хвърли яростен поглед към Варлаамови, челото му притъмня, той изцеди последната капка на дъното на паницата, па каза злобно-ухилено:
— Знаеш ли булка? Тарилйомът, като отиваше за черкова тая заран, купи един шаран, ей-такъвакана голям ей. Та па забрави, ами влезе с него в черкова.
— У, мъжу! — извика булката и се прекръсти.
— Па влезе в черкова с шарана… Всичките хора се кискат, той отива да пали свещ, в една ръка свещ, в другата шарана.
— У, поганец недни!
— Всичките се кискат. А бе, хей, будала! — думам си на ума… Изведнъж се сети, говедото, повърна се, излезе гологлав на нартиката и хвана да се гуши между малакофите на жените.
Селямсъзът се изсмя яката, а с него деветнайсет гърла нададоха гърмоносен смях, който смути тишината на двора и се разнесе по съседните къщи.
Селямсъзът лъжеше. Той не застигна черкова, защото из пътя му се случи да срещне Ненча Дивляка, Куня Шашов, пандура, Пента Пенев, баба Рипсимия, която се връщаще след пренос, и Аргира Монова, с които има доста дълги разговори, и когато дойде до черковната врата, видя, че народът излиза. Прочее Селямсъзът лъжеше. Но хохотът беше искрен…”
ПРЕЗИДЕНТЪТ ПЛЕВНЕЛИЕВ:
Хаджи Смион беше се вече облякъл във френските си дрехи и пиеше спокойно цигарото. Нямаше нищо по-добродушно от физиономията на Хаджи Смиона. Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мършавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат. Хаджи Смион имаше около 45 години, носеше шаячени възкъсички панталони с колене, френска риза без вратовръзка, плитки калеври, дълбок голям фес, който му падаше до веждите, и сиво шаячево сетре, на което дясната половина на гърба имаше възчерен цвят, а лявата — по-белезняв, която странност обаче Хаджи Смион обясняваше по твърде прост начин на ония, които го питаха за нея.
— По модата в Америка, американски — казваше той.
Хаджи Смион казваше това без най-малката цел да излъже. Той го казваше естествено и с пълно чистосърдечие. „Американско“ за него беше всичко, що се отличаваше с особено качество или с ексцентричност. Не искаме да кажем, че Хаджи Смион не обичаше да лъже, напротив. Но и лъжата му беше чистосърдечна, и като честен човек, той пръв си повярваше. Но щом дойдеше работата до прение, изведнъж отстъпяше, защото Хаджи Смион естествено беше твърде миролюбив и никой не помни, откак се е той завърнал от Молдовата (живеенето му в Молдавия беше велика дата за него), да се е карал с някого или поне да се е препирал освен с Лилка Алтъпармака, и то за един политически въпрос (Хаджи Смион беше страшен политик) относително смъртта на Максимилиана в Мексико; Хаджи Смион поддържаше, че бил заклан от джелатин, а Алтъпармакът по един безобразен начин доказваше, че го били обесили на една черница. За да го обори, Хаджи Смион напосока каза, че няма черници в Америка. Това прение щеше да придобие още по-бурен характер, ако Иванчо Йотата не беше донесъл от лавката си новоизлязлата картина, която представляваще застрелването на Максимилиана; препирнята изведнъж се прекрати и Хаджи Смион си излезе из кафенето, учуден от бикоглавството на Алтъпармака, който без да е видял нещо, приказва, за което Иванчо Йотата ги нарече и двамата добичета. Както и да е, това беше един случай, в който Хаджи Смион неблагоразумно се хвърли в неизвестностите на една словесна война. Затова той избягваше възраженията: нито ги правеше, нито искаше да му ги правят. Това правило влезна в живота му и му стана привичка; мисълта му машинално следеше мисълта на събеседника му във всичките й произволи и когато Ненчо Орешков, съседът му, кажеше:
— Хаджи, днес имаме ясно време.
Той отговаряше:
— Много ясно време, Ненчо.
— Май каквото гледам, идат облаци от Балкана, хем са дъждовни.
— Дъждовни облаци идат, Ненчо.
— Ще завали и ще побърка на хармана.
— Ще завали, Ненчо, без друго ще завали, хем едър.
— Господ знай пак, има вятър от запад, та ще разнесе и дъжда — кажеше Ненчо, като изгледваше облаците.
— И аз това казвам, ще го разнесе, Ненчо.
— Ба, дъжд няма да има — свърши Ненчо, като се прозине и тръгне към хьрмана.
— Нито капка, Ненчо — потвърдява Хаджи Смион и потегля към кафенето.
Любопитен беше разговорът му с един студент, дошъл от Москва, върху Сибир.
— Близо ли е Сибирия до Москва? — питаше Хаджи Смион — той по любопитство не падаше по-долу от Кона Крилатия.
— Няколко хиляди версти.
— Зная, зная. А с железница или с пампор?
— Помилуйте, просто с кола.
— Зная, зная, както в Молдовата; аз сявга с бричка ходех от Ботушан до Нямцу, макар че са четири-пет пощи. А зимата там студена, а?
— Чорт побери!
— Се сняг цяла година?
— Ужас.
— Там снегът засипа Бонапарта, знам: много сняг вали там. На 53 в Молдовата валя сняг дълбок пет педи. Там колко педи е?
— В Сибир? Та чорт го знай, аз ти казвам, че ужасна зима владее там.
— Сибирска зима, дето го рекли.
— Да.
Хаджи Смион помълча няколко секунди и после пак попита с нисък глас:
— А що? Русия готви ли се на бой?
— С кого?
— С него…
— С кого?
— С нашите де, с чалмата.
— Неизвестно — каза подир малко двоумение студентът.
— Как неизвестно? Напротив, известно…
— На какво основание мислите това?
— Аз?
— Да.
Хаджи Смион го изгледа опулено.
— Но вие искате да кажете, че е неизвестно?
— Да, поне за мене е неизвестно — измънка студентът.
— Речи го, че и за мене е неизвестно. Имаш право, руската политика е много тайна, а? Горчаков?
Но понеже в това време се зададе онбашият, той изведнъж промени разговора:
— Рошкове обичате ли?
— Не обичам.
— Но те са много ползователни.
— Как? Рожковете?
— Рожковете.
— А защо? Те вредят зъбите.
— Така, така, зъбите вредят. Аз ми паднаха три зъба едно време, когато бях момче, но не само от рожкове, а защото чупех с тях лешници. Ти ходил ли си на лешници в планината?
— Не, вие?
— Никога. Но да ги видите само, като гора растат.
И Хаджи Смион отдаде чест и стори път на онбашията. ..”
ВОЛЕН СИДЕРОВ, СЕРГЕЙ СТАНИШЕВ И МИХАИЛ МИКОВ ГОВОРЯТ ЗА ПОЛИТИКА
Хаджи Смион допуши цигарата си, хвърли поглед в огледалото, понатисна си феса на челото и излезе, за да иде на гости у Миронча, с когото бяха стари приятели още от Молдовата и далечни роднини и Хаджи Смион му викаше халоолу[1].
Когато Хаджи Смион влезна у Мирончови, той завари там, на одърчето сред, градината, и бай Мича Бейзадето у Миронча по роба, с шарени чехли и на глава със знаменитата си нощна качулка, която изразяваше философско-епикурейското мировъззрение на Миронча. Именно пюскюлчето на тая нощна шапка зарад Миронча имаше разни значения — спроти посоката, на която виси: когато висеше отдире, означаваше: „Лъжовен свят“, отстрани тя говореше: „Няма файда от кахър“, отпреде — „N’am grigea de nimani“[2] Сега пюскюлчето казваше: „Лъжовен свят.“ И наистина Мирончо имаше характер твърде безгрижен и весел и не искаше да знае никого на тоя свят, даже и първия влиятелен Карагьозоолу. Когато беше сватбарин, а Миронча го канеха на всичките сватби и на всичките пиршества на „Силистра йолу“[3], той нарочно прекарваше тъпаните под прозореца на чорбаджията, за да го ядосва; а по-лани, на сватбата на Никола Джамджията, той изсипа мангал с гореща пепел въз главата на Цочка чорбаджи за едно докачение на чест. Цочко чорбаджи го тегли на съд и го наклопа като бунтовник пред турците, но не можа да му стори нищо, защото Мирончо извади руски паспорт. От тоя знаменит ден славата порасна на дръзновения Миронча, когото никой не смееше да докачи явно, а Иванчо Йотата, не без тайна завист, казваше:
— Да имах и аз неговата патента, да видите вий тогава кой е Йотата! Ще направя тука цяла республика!…
А как чудно Мирончо свиреше на флаута! Вечер например седнеше на чардака, надуеше я и тя писнеше из небесата, и всякой, който чуе, кажеше: Мирончо свири.
При това Мирончо беше на 44 години, хубевелек, песнопоец, ерген и страшно обичаше тъпаните и възточния въпрос.
Хаджи Смион полека и усмихнат пристъпи към Мирончо: той чистеше разглобената си флаута с едно дълго гъше перо и слушаше невнимателно бай Мича Бейзадето, чорбаджия и голям обожател на Русия, който му гълчеше нещо твърде разпалено за Русия, види се, с вестник в ръка.
— Добрутро, драги господине мой — каза Хаджи Смион.
— Заповядай, любезни приятелю драгий, заповядай.
Тия любезности се размениха по влашки, по който език се разговаряха обикновено двамата приятели.
Мичо Бейзадето стори място на Хаджи Смиона на одърчето, клюмна му с глава приветливо и продължи думата си.
— Та ще ти кажа, Мирончо, че политиката днес, както отива, ще изкара вярно пророчеството… Аз и даскал Калиста питах, но той не можа да вземе разума…, но покойният поп Станчо го тълкуваше, и аз гледам — политиката там отива…
Хаджи Смион, като видя, че се говори за политика, взема сериозен тон и пресече бай Мича:
— Политиката, чорт го взел, днес каква политика има? Аз едно време в Молдовата… Та това политика ли е?… Когато Менчиков на 52 отиде в Цариград и каза на султана с две думи: щеш или не щеш? — тогава всички рекохме: ах! Както се и случи: отвори се боят…
Бай Мичо изгледа недоволно Хаджи Смиона като человек, който се меси, без да знае за какво е разговорът, и подзе пак с тайнствен вид:
— Тук има заплетена работа… Не е край… Аустрия трябва да е направила союз с Русия, тя още има страх от маджарина, макар и да крепи Турция. Байст е дълбок дипломат — и с Горчакова са едно. А Франца и Англия не смеят да помръднат — прусианецът казва: стой! Както и да е, политиката се заплита…
Хаджи Смион го пресече, като си изу калеврата.
— Право, на, черковний въпрос още не се разплита!… Толкова години се борим, аз вчера пак убеждавах Хаджи Атанасия да се отметне от патрика и му казах право в очите: ако си българин, българин бъди, господине, ако си грък, то… Нямам ли право? Човек на вярата си да стои!…
— Поврага ти черковний въпрос!… Попски и калугерски комедии. Ти гледай възточний въпрос, него гледай ти! — изкрещя сърдито Мирончо, като си навиваше ожесточено флаутата.
— Та и аз това исках да кажа я, възточний въпрос, сиреч, всичко друго е вятър — издума Хаджи Смион поверително.
Бай Мичо сне очилата си, тури ги в кутийката им и прибави, като се готвеше да си иде:
— Помни ми думата, Мирончо, че на тия хъшове, що са сега в Балкана, войводите им са се руски генерали. Ти недей слуша вестниците… Две и две четири: това е руска работа, сиреч възточний въпрос… сега се повдига. Пророчеството не лъже… „Десятая индикта… и возстанет бран силная от Севера… и будут кровопролития и пламен, и бедствiя великiя по всей земле… и погинет проклятое племя измаилтянское! Горе тебе, о дщер вавилонская“ — това е за Цариград, — а бран силная — Русия — забележи бай Мичо Бейзадето с важен тон и стана.
Бележки
[2] „Не ме е грижа от никого“ (влашки) ↑
[3] Сенчеста местност извън градеца, обикновено място за ядене на гювечи и гуляи.
ПАТРИОТИЧНИЯТ ФРОНТ И ДПС РАЗГОВАРЯТ
„…Хаджи Смион взе сбогом от приятеля си и се упъти към дома си ухилен. Кога възви из Селямсъзовата улица, той съгледа голям куп любопитни, които се трупаха пред вратните на Копринарката и на Селямсъза и с наслаждение слушаха клетвите, що си пращаха двете съседки, които делеше стоборът.
Скоро любопитният Хаджи Смион разбра, че снощи Варлаам, подир вечеря, като чул злодейския смях на Селямсъза и на цялото му „яково“ поколение, побеснял от гняв, та излязъл, та закачил оголения рибен гръбнак на портата му в същото време, когато Селямсъзът вапцвал котката в кюпа му. Заранта обаче, когато Селямсъзът видял пред вратнята си куп дечурлига, които зяпали учудени пред обесения гръбнак, а Варлаам и жена му съгледали, че котката се оваляла в халищата им, оцапала възглавниците и копринената рокля, както била сложена вечерта на ковчега, те разбрали изведнъж всичко — и най-ужасната кавга на света се почнала между злобствуващите съседи.
Между това виковете и трясъците от миг на миг ставаха по-силни.
— Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! — викаше булка Варлаамица от крушата.
— Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! — викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.
— Да те порази Господ!
— Да те убие чумата!
— Да те прокъсне!
— Да се вампирясаш!
— Огън да гори тебе и децата ти!
— Живеница да ви изяде двама ви!
— Гиди свиньо, дванайсеткиньо!
— Гиди ялова кукувица!
— На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката!
— На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него!
— Дано ръцете, дето ми вапцаха котката, да изсъхнат и да почернеят, като твойта черна душа, жълта циганко!
— Дано гръбнакът, дето го окачиха на вратнята ми, да се задърнеше в гърлата и на двама ви и да ви задави, поразена тахтабо!
Селямсъзът седеше на шестото стъпало на стълбите, гологлав, изпотен, разядосан, морав-червен и с мустаци, наострени кръвожадно. Той не викаше, а само клюмаше одобрително на всяка сполучена клетва на жена си и грухтеше отвреме-навреме.
Приличаше на един генерал, който е поставил батареята си на една ближна могила и наблюдава действието на огъня. Види се, че същата тактика следваше и противният генерал, чиято батарея от своята стратегическа точка бълваше огън и смърт. Залповете ставаха почести и посмъртоносни. На трескателните гранати-поразии от батареята на генерала Варлаама батареята на генерала Селямсъза отговаряше с пукателни бомби-проклетии, от които тряскаха небесата и керемидите! Най-подире батареята на генерала Варлаама хвана чувствително да предрезнува; това като съгледа неукротимият Селямсъз, след минутно съвещание с шапията си реши да прати тозчас няколко анадолски гюллета попръжни и с тоя кръстосан огън да нанесе последния удар на неприятеля. И извади емфявата си кутийка и смръкна емфие, както направи френският пълководец при Аустерлиц.
Свети пръв Трифоне Зарезане, какво съвпадение? …”
ПРОФЕСОР АНДРЕЙ ПАНТЕВ
„…Втори път читателите се срещат с Иванча Йотата.
Но що беше това нещо Иванчо Йотата?
Иванчо Йотата не е нещо, а человече дребно, сивооко, с четиняста коса и мустаки, с исполински нос и с голямо честолюбие.
По-младите си години той е преминал в литературни занятия, а след смъртта на дяда си варди бакалницата. Мазните ръкави на зеленото му шаячово сетре и оръфаните крачоли на оваляните му (делнични) панталони доказват неуморното му трудолюбие.
Иванчо Йотата, както казахме, е твърде честолюбив човек, не позволява никому да го обижда, бои се от турците и се води все с учени хора. Той взема участие във всичките сериозни въпроси, които се възбуждат в Джаковото кафене, и може да се препира успешно с учител Гатя по филологията, с Хаджи Атанасия, който още припознаваше гръцкия патрик — по черковния въпрос, а с Хаджи Смиона, дори и с по-учени хора — по външната политика.
Прочее Иванчо беше ученолюбив и не се мислеше за прост човек. Той преди няколко време например, в кафенето беше казал на господин Фратя по повод на българското правописание:
— Време е, ние, учените, тоест, да се соберем и влезнем в соглашение… трябва да оправим язика и прочия.
Той се изразяваше по книжовно и говореше на мющериите си:
— Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.
Иванчо преди години четеше дамаскини и житиета от амвона; еднъж прочете житието на „Алексия божий человек“ и всичките баби плакаха. Той даже бил съчинил три слова: за Неделя Вайа, за мученичеството на св. Георгия Новий и за грехопадането Адамово. Те, както и житиетата, били от него саморъчно писани с черковни букви — черни и червени — и с лози, и с образи, и толкова прилични на печатни, щото покойният дядо поп Станчо напразно гуждал и двата си чифта очила да ги разпознае, но не можал. За жалост, всичките тия съкровища, не знам как, изгорели и той често в кафенето, като разказваше за това славно поприще, свършваше със сърдечно съкрушение:
— Кешки аз да изгорях, та не списанието ми… За народа загуба велика.
Затова често караше дъщеря си Андроникия, или Мужепобедителка, както я наричаше в български превод мусикословеснейши Хаджи Атанасия, да му пее известната патриотическа песня:
Де са нашите славни списания?
И наш’те славни списатели?
И той повтаряше все тия тъжни думи:
— За народа загуба велика.
Но Иванчо Йотата и днес не отстъпва никому в учението и е страшен привърженик на i-то (йотата), която учител Гатю злодейски изгони из класовете на училището. Той и днес записва в бакалския си тефтер с твърде красиви черковни букви:
Нikitа Пiшiкат: четiрiдесе др. сiлiмikia — 3 гр,
Дiмitpia Пiнtiяta: пiл пitie — 20 гр.
Освен това Иванчо Йотата беше бъбрица сплетник, дръзновен и блажеше през коледни пости — скришом от жена си; но това не му бъркаше да мрази ужасно патриката и гони простаците като Варлаама…”
ЦАЦАРОВ РАЗДАВА ПРАВОСЪДИЕ
„…— Е, сега кажи ми как стана това приключение, от що, защо сиреч и прочия? — каза Иванчо, като подир много сигнали и псувни генерал Селямсъз направи да млъкне батареята му.
За голямо чудо, същото се случи и с противната батарея.
— Какво приключение? — изпъхтя отчаяно Селямсъзът. — Никакво приключение и отключение! Аз откак съм човек на света, а викам се на седем-десет-осемдесет години… Такова куче краставо да се подиграва с моя честни дом… Иванчо, как го приимаш това? Какво му прави портата ми на тоя унгурин и манастирско магаре? Аз, човек с жена и с фамилия и с четиринайсет деца, плащам деветстотин и деведесе и един грош данък, долни пари, на царщината, на старо време да ме обезчести, и защо? Я го питай защо, я?… Не, аз това го не возприимам, проклет да е Селямсъзът, ако возприима това!…
Иванчо изслуша търпеливо, па го пресече:
— И прочия… Сега, бай Иване, да дойдем на историята.
— Историята, историята, историята е тая: обесил ми гръбнака на портата, хърватинът проклети, та кой отде замине, да гледа и да се подиграва с моята честна порта.
И Селямсъзът плюна.
— Тогава ти? Потопи котката и прочия?
— Каква котка и кой потопи?… Та искам да ти кажа, че аз откак съм на света, а викам се човек на осемдесет и пет години, такова грешно и срамотно нещо не съм видял да направи христиенин на христиенин, та той, това куче, Тарилйомът, не е и христиенин, ами същий цинцарин, дядо му е бил дошъл от Воскополи, из арнаутлука, с една торба на гърба и е продавал пуканици и халва!
— А защо Варлаам ти е направил това презрение?
— Кой? Тарилйомът ли? Аз ти казвам, Иванчо, че такава поганска работа нито съм видял, камо ли да съм чул!… Стар човек ме гледаш, ама дето го рекли: пази, Боже, от зло… Джанъм! Първица ли е човек да се скара? Живи сме. Човек не е дърво я, виж децата ми, що се викат — деца са, па и те се карат и бият и всяка вечер ставай кадия, та ги разправяй… оная вечер щях да потроша Маноля с бой. А не съм вчерашно пеленаче… Помня едно време, когато се скараха, пак за капчук, Хаджи Петко и Хаджи Папурко, влачиха се по кадии и по мюфтии запалиха си един друг копните, а Хаджи Петко и Хаджи Папурко бяха донейде си сватове: Хаджи Петко водеше лелината дъщеря, Рипсимия, на Хаджи Папурка; той беше, Хаджи Папурко, най-старият син на дяда Бенча, от Сюлюменовий род, и имаше къща, кажи, цял конак… Та когато се сбиха по заговезни Хаджи Петко и Хаджи Папурко, тебе лъжа, мен истина, извадиха калъчи…
— И прочия… сега чуй-прекъсна го Иванчо, — да си поприкажем сърце откровено… Ти си баща и прочия… Е? Тогава? Ти потопи котката във вапцилката, от разярение душевно. А пък котката, когато Варлаам легнал с булката и прочия… отишла, та направила всеобще злоупотребление, разбирам, животно е.
Селямсъзът изгледа свирепо Иванча, па каза сърдито:
— Е, добре, котката аз я потопих, кръстих я! И аз я пуснах да иде да им се погали в гащите… та какво? — И Селямсъзът се изпули на Иванча още по-застрашително.
Иванчо само клюмна с глава.
Селямсъзът си отри с шапката потното чело и продължи:
— Какво бива от една котка и от един Тарилйом? Нищо. Котката се измива и дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи той на вратнята ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо?
— Не, не, преговерете се. Виж, сто души народ ви гледа на портите и се смеят великогласно, не подобава, прегърнете се и прочия.
— С Тарилйома ли? Та той не струва колкото едно добрутро!
— И двамата. Аз знам, че ти имаш пълно право. Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името си да запише, и епитроп! Срам за българския народ.
И Иванчо тупна с крак.
— Имам ли право?
— Имаш. Опростете се.
— Тебе да бяха ти окачили на вратнята гръбнак от шаран, един лакът дълъг, какво щеше да направиш?
— Кой ще ми го окачи?
— Кой и да бил.
— Гръбнак от шаран?
— Нека бъде биволски.
Иванчо се ядоса.
— Казвай, де? — попита натъртено Селямсъзът.
— Кой смей?
Някой, да кажем Тарилйомът.
Иванчо погледна страшно събеседника си, махна с ръка из въздуха и издума тържествено и ниско:
— Той няма да е жив. Смерт!
Горд человек беше тоя Иванчо. ..”
В близките дни ще продължа с аналогиите, но най-добре е да прочетете няколко пъти това велико книжле, за да видите истината.
Английският език е германски
ПРЕДИ ПУТИНОВИЯ ЯЗОВИРЕН ТЕРОРИЗЪМ....
