ИЗГУБЕНИ В ПРЕВОДА НА ДУМАТА ДЕМОКРАЦИЯ

 

И преди съм писал на тази тема. Писал съм по различен начин, за да стигне темата до различни обществени групички и хора с различен начин на мислене, доколкото го има. Най-често съм говорил за парадоксите на българския посткомунизъм. Всъщност, България няма начертан път към демокрация, което би бил правилния път. България живее в един абсурден свят, в едно абсурдно безвремие. 
Старата формула: „Един човек-една парния-един народ” се опитва да бъде вкарана в демокрацията. А това е основния абсурд при нас. Този парадокс има тайни и явни двигатели, които се стараят демокрацията у нас да не се получи. Разбира се, в дългосрочен план това е невъзможно, но в тактически план е напълно жизненоспособен. Един български президент дърдореше за „разграждане на системата”, а друг преди да е разградена започна да „надгражда”.Доказателствата са пред нас.

Първото доказателство за този абсурд е факта, че старото мислене в лицето на възрастните хора и техните адепти, живеещи в схемата „Обществото е държавата!” е все още водещо. Трябва да ги разочаровам. Държавата не може да замести обществото. Държавата би трябвало да е продукт на обществото. В случая не на обществото, а на липсата на такова. Държавният апарат е създаден за обслужване на обществото, а у нас общността очаква от държавата да взима правилни решения, които да се прокарват в полза на хората. Това е невъзможно поради много причини, но най-вече поради невъзможността на чиновника да избяга от личните си и групови интереси. Чиновникът не признава човека, а го приема само като част от статистиката. Обществото трябва да е онази камера, която наблюдава действията на държавата и я санкционира чрез своите инструменти:обществено мнение, избори, неправителствени организации, площадни изяви, уличен натиск. Самият факт, че българинът не иска да избяга от клановият принцип на мислене към прагматичния е доказателство за това.

Втори парадокс е, че именно хората с такъв манталитет гласуват и избират кой да управлява, възстановявайки по този начин и повтаряйки доказаната недемократична и неефективна управленческа посткомунистическа система. На практика бъдещето на страната –младите хора, се обричат да живеят в едно време, натрапено им от тези преди тях. Това ги лишава от бъдеще в рамките на сегашна България и те я напускат, като по този начин облекчават старото мислене да продължи да съществува и разяжда възможностите за реализиране на едно ново, демократично общество, което да промени модела на държавата.

Трети парадокс е, че държавата и нейният закон финансират не идеи, а парламентарно представени партии. Това е истински абсурд, при положение, че в Парламента могат да влязат само организирани групи със съмнителни реални цели и доказани корупционни намерения още от вливането на пари от контрабанда, неплатени данъци, източени от бюджета пари и най-накрая от рекет, обири и противозаконни комисиони в тях. Самият факт, че всички парламентарни и желаещи да станат такива, че всички регионални предизборни сдружения използват или търсят такива пари, за да купуват гласове означава, че финансирането от държавния бюджет на такива организации има за цел да увековечи този престъпен модел.

Четвърти парадокс е, че партийните и глобални фондации не финансират оригинални идеи за българския преход, а за механично пренасяне на техните модели и доктрини. По този начин се получава нулева ефективност и това поставя в твърде неприятна ситуация младият човек, който се двоуми дали да направи компромис със съвестта и разбиранията си и да стане конформист, или да се самообрече на маргинализация. Ще дам един пример:

Фондациите „Конрад Аденауер”, „Фридрих Науман” и „Фридрих Еберт” пръснаха милиони за българските партии от съответните политически крила. Например, „Конрад Аденауер” пръсна милиони за СДС, при положение, че тази т. нар. „дясна политическа партия” е доказала липсата на каквато и да е готовност със стратегии, програми, практики и подготовка на кадри за реални управленски действия. Това изливане на вода в пясъка не може да има някакъв положителен ефект върху обществото и страната. Това забавя всячески възможността за създаване на автентични, отговорни и действени политически партии у нас. Същото става и в неправителствения сектор. Фондация „Отворено общество” и подобни на нея са истинска машина за откриване и подготовка на млади конформисти, които при първа възможност от опозиция минават във властта. При т. нар. „Атлантически клуб” е още по зле. Там дори не са конформисти, а пребоядисани червени травестити.

Пети парадокс е финансирането на бизнеса. У нас бизнесът има олигархичен характер и инвестирането в него е строго определено за определени олигарси и техните кръгове. Те са окупирали и европейските фондове, като по този начин създават олигархически управления на дясно, ляво и център, и обезсмислят съществуването на политическите партии създавайки огромна пропаст между едрия бизнес и всичко останало. Банките имат за цел собственото си преяждане и се занимават с истинско финансиране само на патроните си. Липсата на кредитни кооперации, които да се рефинансират от Централната банка както това правят търговските банки, убива дребния и средния бизнес потиска иновациите и надеждите на младите хора с идеи и енергия.

Парадоксите продължават в образованието, пенсионната система, здравеопазването, енергетиката, селското стопанство, съдебната система, медиите, духовния живот, дори в културата и във всички останали области.

Особено болезнени са парадоксите в съдебната система и медиите. Те са призвани да раздават справедливост и да информират гражданите. За съжаление точно там връзката с хората е скъсана и те действат според личните си и групови интереси. Подготовката на бъдещите юристи и журналисти е оставена в ръцете на бившите партийни секретари и техните протежета. Това опорочава изначално възможността за създаване на нормални съдебни институции и медийна среда с висок морал, отговорност и подготовка. Скандалите около „социално слабите” щерки и майки на висши магистрати предизвика „свещен гняв” сред ръководството на браншовите организации на прокурори и съдии в защита на колегите си на чисто кланов принцип. При това положение да се говори за правосъдие у нас е несериозно.

Същото е и в медийните среди. Срещу пари или под диктат медиите вместо да обслужват обществото, работят против него. Това се вижда с просто око.

Остава въпросът: „Защо съществува такъв синхрон между всички тези институции, ведомства и медии?” Как осъществяват единодушието си? В свое интервю във в. „Шоу” разказах за един любопитен епизод как ген. Гоцев поиска срещи с мен и ме кандърдисваше да създам социалдемократическа формация, като той ми осигури средства и медии за тази цел. Не си правя илюзии, че аз не съм единственият „поканен” за такова нещо. Не си правя илюзии, че аз съм единственият, който е отказал категорично такава подлост и низост към нацията. Но не съм и толкова сляп, да не забележа, че медиите „пропуснаха” този толкова важен скандал и не ни привикаха с Гоцев и останалите свидетели да изясним кой е крив и кой-прав. Само един варненски сайт написа отговор на Гоцев дали е вярно това и цитира неговите думи, че не съм стъпвал там и трябвало да си пия хапчетата редовно. При това „девойката” от този сайт наистина има проблеми с психиката си, защото в продължение на години ту се хвърля на врата на една знакова фигура от българската мафия, ту го псува и рита. Вярно, че там освен хапчета ще трябва и един трифазен вибратор, но това вече излиза от темата на анализа.

Въпросът с центърът на координация на политическия, финансов, икономически, юридически и медиен живот у нас е много важен. Може да се каже спокойно, че това е главата на ламята и ако искаме да получим Златната ябълка, ще трябва да развъртим меча и да отрежем тази глава. Ако започнем от опашката, ще станем закуска на ламята, а на нея, както е известно, ще и порасте нова опашка.

Преди това, обаче, ще трябва да дадем точна дефиниция на думата демокрация. Тя няма много значения, както се опитват да ни заблудят разни недоносчета от т. нар. „политически партии” и „национално отговорни медии”. Демокрация има само едно значение и за тази цел просто трябва да се отгърне енциклопедия „Британика” на буквата „Д”.

„Д” като ДОСТАТЪЧНО!

 

 

А бе кво си направил с постинга си ?
Прилича на кастрирана свинкя ... :)
Копипействал ли си, друг ли ти го е пратил в неподходящ формат ???

Г-н Колев: така и не разбрах,кой ще е воинът....,кой ще го обучи .... финансира и закупи меча,с който да отреже главата на ламята?

А не става ли Д като Дупе?

Времето, драги Келчев. Времето е войнът. С всяка секунда идва това време. Ние, българите, сме малко забавени в развитието си.

Кольо, Те в началото на прехода казаха,че и времето е тяхно.