КОМУНИЗМЪТ И ПОСТКОМУНИЗМЪТ

 

При анализа на прехода трябва да се отдели особено внимание на БКП във всичките нейни разновидности. В противен случай няма да може да се стъпи на здрава основа за сериозен и точен анализ.

Когато се говори за комунистическа партия въобще, трябва да се има предвид, че тази организация не е никаква политическа партия. Това е паравоенна организация и структурата и ясно показва това. Дисциплината беше изключително строга, но само в низходяща посока. Имаше и термин „партийно поръчение” със силата на военна заповед. Тя има две основни звена. Териториални партийни /войскови/ подразделения и централизиран партиен /военен/ щаб. Не е необходимо на по-възрастните да обяснявам много неща, но заради младите ще се наложи да обясня някои особености, които те не знаят, а може би и не искат да знаят.

Всеки комунист, служил в армията имаше военно звание. Но, колкото и да е парадоксално, съм срещал хора, които не са служили, а имаха военни звания. Например Радой Ралин имаше звание, защото е бил назначен за военен кореспондент. Или спортистите от клубовете на МВР и МО получаваха офицерски звания, без да са били офицери при службата си в армията. Масово бяха назначавани на офицерски длъжности разни партизани, ремсисти, ятаци и какви ли не без да имат необходимото образование. Като куриоз ще спомена Стою Неделчев Чочев /Чочоолу/, който едва четеше и пишеше, но стигна до звание Генерал-майор. Периодично се събираха със заповед запасните чинове, които имаха определени задачи, които трябваше да изпълнят. Подразделенията бяха от отделение до армия. Всеки комунист си имаше индивидуална задача, която проработваше с подчинените си войници, сержанти и офицери. Партийните секретари задължително бяха заместник-командири по политическата част. Те си имаха и като цивилни зачислено лично оръжие, което можеха да използват при нужда. При издигане в партийната йерархия задължително се издигаха и във военно звание и служба. Военният устав беше идентичен с партийния, но беше подчинен на този на БКП. Всяка една промяна в армията задължително се съгласуваше и одобряваше от ЦК на БКП. Ще ви дам един пример:

Това трябва да се има предвид от политолози, историци и социолози, когато пишат за БКП, а те не го правят. Особено що се отнася до т. нар. „преход”. Защото е едно да се реформира политическа партия, а съвсем друго-армия. Затова и преходът не тръгва. Той е невъзможен, ако не се разрушат старите военни структури и не се започне един действителен преход. За да се осъществи трябва приемствеността да се забрави. Реформирането на една фалирала от собствената си тежест и смачкана от историята система е небъдна работа. На тази основа реформация не може да се получи никога. Усъвършенстване и актуализиране на тази система е невъзможна. Както казваше Владо Свинтила „Да облагородиш комунизма е все едно да облагородиш сифилиса!”. Колкото и да усъвършенстваш бледата спирохета, тя няма да се превърне в квасна гъбичка която прави кисело мляко, а ще продължи да продуцира сифилис. При всички случаи, ако не се върнем назад във времето до 8 септември 1944 г. и започнем да усъвършенстваме тогавашното пазарно стопанство, ние няма да стигнем до никъде. Комунизмът беше усъвършенстван до максимум и повече не е възможно. За да се реформира една организация от армия до политическа партия е необходимо тя да бъде разпусната. Не да се дели на филиали като БСДП, БЗНС, Демократическа партия, СДС, ДПС, ГЕРБ, Атака, РЗС и прочие.
Трябва  се има и друго предвид. Това е, че комунизмът никъде не е дошъл на власт с мирни средства. Той задължително идва чрез гражданска война, която след превземане на властта преминава в по-мека форма на „студена” гражданска война. Комунизмът затова не позволява многопартийна система, защото от една страна е наясно, че тогава редовете и ще се пропукат, а при една смяна на съдебната система ще започнат успешни процеси срещу нейното ръководство и част от членовете и. Това до голяма степен обяснява липсата на реални институционални реформи през последните 22 години. Трябва да се смени моделът, а не да се шлифова стария. Той е абсолютно изчерпан. Това може да стане с нови програми и стратегии, с нови институции и нова конституция. Трябва да се смени образователната система и обществения морал. Това означава тотална смяна на политическата, административна, съдебна и медийна системи, като в същото време образователната система си смени кардинално курса. Старите кадри трябва да бъдат елиминирани от ръководни постове, като започне активна подготовка на кадри за всички работни места. Както има един турски лаф „От дърт турчин ходжа не става!”.
Не бива да се забравя, че в основата на БКП беше заложена "Класова борба". Това означава разделяну на нацията и унищожаването на несъгласните, независимо от аргументите им и техния интелект. Затова и у нас периодично се избиваха, затваряха в затвори и концлагери, психиатрии. Изселваха се цели фамилии или се принуждаваха да напуснат нелегално страната. Но и вън от България нямаше сигурност за живота им, а останалите им роднини и приятели бяха системно тормозени и лишавани от професии, имоти недопускани до висше образование и възможност за административна кариера или допускане до реализация като творци. Това силно обезкърви нацията и доведе до потискане на обществения капацитет, което в крайна сметка срути и проекта "комунизъм". И днес още чугунените глави на поддръжниците на социализъм-комунизъм не могат да разберат, че държава и общество се правят с класово сътрудничество, а не с класова борба. Лошото е, че те все още управляват зад паравана и непрекъснато връщат развитието ни като нация и държава в изходната точка на нещастния ни преход.
Това, че партиите активно се намесват в кадруването на държавните институции не е нова явление. В предприятията и администрацията по времето на социализма имаше ППО /първични партийни организации, които непрекъснато се бъркаха в работата на оперативното ръководство и на практика в тях цареше двувластие, като партийният секретар имаше реално повече власт без да носи абсолютно никаква отговорност. Разбира се, този модел се провали не само заради това, но вкарването на партийни структури в предприятията и другите обособени единици изигра немалка роля за бързото изчерпване на модела. Затова и вместо партиен член често подигравателно се казваше "партиец".
Същите тези "партийци" бяха в основата си нагаждачи и конформисти и след преврата напълниха на средно и високо ниво всички "нови партии", като се превърнаха в една гигантска политическа матрьошка, от която кукловодите продължават да вадят все нови и нови фигурки и т. нар. "партии".

РЕАЛИИ: ЧЛЕН НА БКП

ЧЛЕН НА БКП – Възловият въпрос на партизираното комунистическо движение е: кой и при какви условия може да бъде член на комунистическата партия? В споровете по тази точка се слага началото на болшевишката партия на Ленин. При управлението на БКП официално – всеки български гражданин можеше да бъде член на партията. Той трябваше: “да признава и в дейността си да се ръководи от Програмата и Устава на партията, активно да участва и да увлича трудещите се в строителството на развито социалистическо общество, да работи в една от първичните партийни организации, да изпълнява партийните решения и да плаща членски внос” (чл. 1, Устав на БКП, 1986). На практика след 1956 година най-често партийното бюро заедно с административното ръководство обсъждаше и решаваше кого да покани за член на партията, както от изявилите желание, така и от нищо неподизаращи хора. Самите формуляри, които се попълваха, се даваха само на поканени. Без покана не можеше да се кандидатства за член на БКП. Не беше безпроблемно, ако поканен откажеше. След като се вземаше решение колко души да бъдат поканени, партийното бюро правеше постъпки пред по-висшата инстанция на БКП, откъдето даваха (или не) разрешение, в смисъл, че “отпускаха бройки” за нови членове. А щом се отпуснеше бройката, понякога и преди поканата за членство, партийното бюро започваше проучването на кандидата. По партиЙни канали се събираха сведения от родното му място, от съседите, от бивши работни места и учебни заведения. През това време кандидатът осигуряваше три препоръки от членове на БКП (най-малко с тригодишен партиен стаж, които го познават най-малко от две години). Трите препоръки и заявление-формуляр се предаваха в партийното бюро, което ги обсъждаше и насрочваше закрито партийно събрание на ППО. В присъствието на кандидата се четяха препоръките, бюрото докладваше, ако имаше особености, широко се обсъждаше личността на кандидата и с гласуване го приемаха. Новоприетият се утвърждаваше от по-висшия партиен орган пак в негово присъствие. Там му задаваха въпроси за устава на БКП, за нейните документи, за речите на Живков и други такива. В БКП имаше особено наблюдение върху “социалния състав на партията”. Тя трябваше да си остане “работническа”. Затова приемането на физически работници беше облекчено. Щом някой добър работник изявеше желание за членство, вероятността да бъде приет беше голяма. При интелигенцията (практически всички с висше образование и всички чиновници, сиреч офис-служители) приемането в БКП беше по-сложно. За тях се изготвяха списъци на кандидати за членове. Чакаха с години да им отпуснат “бройка”. А тази бройка се определяше от висшето партийно ръководство във връзка със “социалния състав” - съотношението между членовете от различни социални слоеве беше въпрос на висша политика. В България, за разлика от Полша, никога не е имало проблем за привличане на нови членове на Комунистическата партия.   РЕАЛИИ: ППО    ПЪРВИЧНА ПАРТИЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ (ППО) - Най-малката организационна структура на БКП. ППО се създаваха “в трудови колективи на материалната и извънматериалната сфера, в поделенията на въоръжените сили, а също така в махали, квартали и други при наличието на не по-малко от от трима членове на партията” (Устав на БКП,1986). Партийното събрание беше висш орган на ППО. То трябваше да се провежда поне веднъж месечно. ППО си избираше бюро, а то – секретар. Секретарите се утвърждаваха “от околийския, (градския, районния) комитет на Партията” (чл. 55, Устав на БКП, 1958) или “от съответното партийно ръководство (комитет, бюро)” (чл.52, Устав на БКП, 1986). Тази формула на практика означаваше, че партийният секретар предварително се посочваше от по-висшата инстанция. ППО бяха “ръководно политическо ядро на трудовия колектив и първообраз на неговото бъдещо състояние” (чл.49, Устав на БКП, 1986). Най-важното: “Първичните партийни организации в трудовите колективи на промишлените, строителните, транспортните, търговските, селскостопанските и за услугите предприятия, трудово-производителните кооперации, стопанските обединения, научните институти, учебните, културно-просветнетие и здравните заведения, проектантските и инженерно-внедрителските организации, технологическите центрове и институти имат право на контрол над дейността на административните и на стопанските ръководства” (чл.55, Устав на БКП, 1986). Тези организации можеха “да решават общи въпроси на предприятието, учреждението и др.” (чл.50, Устав на БКП, 1986). Под общи въпроси се разбираше всичко: от кадровата политика до хигиената... ...Българската национална култура е колективистична. По времето на тоталитарния комунизъм традиционният колектив, с който се идентифицира българинът - семейството, рода и съседите, чрез кооперирането, национализациите, индустриализацията и урбанизацията беше заменен с колектива по месторабота. ППО беше вътрешният колектив на този колектив. Основната идея във философията на партийното строителството беше, че партията (чрез своята ръководна роля и чрез ППО) внася съзнание в работническата класа и народа.

Аз съм твой почитател! Приятелю, чел съм някои книги на Григор Лилов. И той като теб твърди, че има такъв Център, който дърпа конците, даже много преди 9-ти. И ти ли мислиш, че това чудо е създадено преди 9-ти, мили боже. Коле, не вярвам да са толкова интелигентни тези конспиратори?!