Българският „политик” страда от няколко болести. Те са следствие от произхода им, ниската степен /липсата/ на подготовка в политиката и държавничеството, правописа и правоговора, морален дефицит и не на последно място-от нарцисизъм.Нека направим една кратка историческа справка за последните шейсетина години и да видим накъде  вървят тенденциите, доколкото ги има.

В ранната „епоха на социализма в Народното събрание имаше едни марионетки, които бяха просто машинки за гласуване. Дори официално се водиха на работа в разни заводи, ТКЗС-та, държавни и общински институции. Събираха се на 2-3 пленарни заседания  в годината, за да гласуват някакви текстове и се прибираха в къщи. Депутати бяха и министри, кметове, директори, много съмнителни интелектуалци и разбира се, др. Тодор Живков-като президент на държавата. По-точно от тогавашното образувание, което се наричаше Държавен съвет и играеше ролята и на Горна камара или наричана още Сенат. Държавният съвет не се състоеше от сенатори, но имаше право да приема или отхвърля законите приети в Народното събрание. На практика всичко това се съгласуваше предварително, защото всичко ставаше в ЦК на БКП, което от своя страна изпълняваше решенията на Политбюро…др. Тодор Живков.

Тогава се случваше често на висши изпълнителни и изборни длъжности да се избират или назначават полуграмотни хорица, които знаеха предварително как да гласуват, макар, че не знаеха за какво точно. В Парламента имаше знатни краварки, комбайнери, строители, бачкатори и дори писатели, които пишеха с правописни грешки. Такива имаше и в изпълнителната власт. Такива бяха и президента ни, …др. т. Живков, заместника му Пеко Таков, премиерът Станко Тодоров /по-късно и председател на НС/, премиерът Гриша Филипов. Най-често средната и висшата администрация бяха с партийна подготовка и още по-често с АОНСУ /Академия за обществени науки и социално управление/. Такива „академии” имаше и по-места към окръжните комитети.

Естествено, тези твърде неуки и неподготвени хора можеха да изтърсят някоя глупост и да съборят „Партията” отвътре. Затова си мълчаха или четяха написаното от специални групи писачи, за да не се изсерат на метеното. Така в общи линии издънките бяха малко. Говорители официално нямаше, но имаше няколко придворни журналисти, които играеха и тази роля. Такива бяха, например, Боян Трайков, Петър Кожухаров, Даниела Кънева, Иван Гарелов и други отрепки, които, за съжаление, все още чрез възпитаниците си в институтите бълват „журналисти”. За останалите явяването им по вестници, радио, телевизия, демонстрация, митинг и всичко в този дух се правеше съгласуване със съответното партийно звено. И досега преписките стоят в архивите.

Някой казва: „Тогава имаше ред!” и в някаква степен е прав. Защото този ред беше отвратителен като всичко, до което се докоснеха.

А сега?

Сега е същото като в онова време, но за допълнение го няма и „онзи ред”. Сега всеки приказва каквото си иска, както си иска и много се радва, че са му показали гъзообразното лице, от което изтичат полуграмотни и тъпи приказки. На всичко отгоре всеки се старае да говори на собствения си диалект, като вмъква в лексиката си и „купешки” лафове, за да покаже, че „не е кой да е”. Изведнъж се оказва, че в медиите се въргалят изцепките на премиери, министри, депутати, проститутки, педерасти, мутри и какви ли не.

А сега всяко ведомство има официален говорител. По принцип говорителят поема всички становища на министри, председатели, президенти, директори, началници и други кретени от държавната ясла. Този говорител би трябвало да има необходимото образование, умения и баланс, за да бъде достатъчно точен, убедителен и навременен.

Но не би!

Сега всеки напира да каже нещо, да опровергае нещо, да изфъфли нещо или просто да се ухили като варена пача, за да го видят близки, роднини и приятели колко е велик. Дори е готов да се плати за това на някоя Васа.

Това заболяване е от по-новите времена. След преврата. Колкото човек е бил по-голямо нищожество и познанията му по-тесногръди, толкова повече се натиска да изтърси първото нещо, което кухата му тиква е родила в състояние на ехтене. Особено тежка форма на нарцисизъм са премиерът Пуйко Борисов и неговите „вицета” Цветан Цветанов и Симеон Дянков. И тримата нямат нито външен вид на политици и държавници, нито граматически познания, нито повод да излязат и кажат поредната си глупотевина. Те не само, че не знаят, че имат говорители, но и не могат да се сетят, че колкото повече говорят, толкова повече си противоречат или говорят безсмислици и се забатачват в собствените си кълчища. Но това заболяване е такова. То е като сюргюн и нищо не е в състояние да го спре. А говорителят е бушон, който лесно може да бъде сменен и отговорността при грешка да падне върху него. Отговорното лице трябва да се обажда само в изключителни случаи, когато трябва незабавно да се поеме отговорност при форсмажорни за страната обстоятелства. Някой случайно да знае имената на говорителите на тези тримата? Или физиономиите? А на Гоце?

Но за това трябва акъл, качества и политическа култура. А нито първото, нито второто, нито третото имат почва в Горно надолнище и Сирищник и спортното и пожарникарското школо там. То се учи и придобива още от крехки години със семейно възпитание, яко учене и множество контакти. Във демократичните държави дори курвите от Холивуд и от музиката си имат говорители. Но при нас всичко е „поп-фолк ГМО”. По този начин нашите политици показват нивото си. То е до Галена, Мара Отварачката или Николета Лозанова. С това и произхода и животът им се уеднаквява и всичко си отива по местата.

Едно време, през 50-те в САЩ имаше един журналист и публицист. Казваше се Уолтър Липман. Всеки ден прес-службите на президента и останалите разгръщаха вестника, за да прочетат какво е казал за тях или за това, което става  в страната и навън Липман. Той беше аршинът, според който се мереше всичко.

В българската журналистика и публицистика Уолтър Липман си нямаме. А може да си имаме, но той да е изгонен от всички медии, защото не се е съизмерил с бат Пуйко, Гоце или някой друг тиквеник от политическия бостан у нас.

В Библията пише:

„И не си създавай кумири!”

Ама като четат само „Винету”?

ПОЛИТИЦИТЕ УМИРАТ ДА СЕ НАПРАВЯТ НА ШОУМЕНИ,А ШОУМЕНИТЕ НА ПОЛИТИЦИ.А КОЛКО ПО-ЛЕСНО ЩЕШЕ ДА БЪДЕ АКО ВСЕКИ СИ ГЛЕДАШЕ РАБОТАТА.

Едва днес случайно прочетох съчиненийцето на Босия. Нахвърляни мисли на зле възпитан и озлобен човек, между които има и истини, и полуистини, и лъжи. Не може човек, уважаващ себе си, в писано слово да използва думите, които ползва той. Така че - не става от него Липман. Макар че се напъва - и тук, и в различни други медии. Едно злостно бръщолевене във всички посоки. Но да ни е жив и здрав... Забавата по вестници, списания, радиа и телевизии продължава...