Не си спомням да познавам журналист с такова име, но това няма значение. Важното е, че човекът се опитва да си даде отговори на важни въпроси. Не е задължително човек да има достатъчно информация, за да изразява чувства. Въпреки, че е объркан и зле информиран, журналистът има мечта да види страната ни  уредена и просперираща. Журналистиката е трудна и твърде опасна професия. Не всеки журналист има качества на борец и търсач на истината. Не всеки може да издържи на натиск от страна на собственика на медията, на външен натиск и на изкушения. Като се има предвид, че подготовката на журналистите у нас е твърде съмнителна, а подборът не изисква проверка на волевите качества и моралната устойчивост, вероятността да имаме сериозна, задълбочена и разследваща журналистика и твърде малка. Преподавателите във факултета по журналистика в една голяма част са свързани по един или друг начин с миналото. Също както и в ЮФ, икономическите институти и ФИФ. Трудно млад човек може да се пребори срещу образователната система с нейните десетилетни напластявания. Затова е по-добре да се изучи журналистика от журналист с доказани качества. Ако ще да се почне от чиракуване при него. В статията има няколко приети априори неточности. Първата е, че България е била в добро финансово състояние до 1989 г. Това определено не е вярно. Няма държава в света, която да променя припципите си на власт, ако е в добро финансово положение. Просто няма. Революции се извършват там, където състоянието е непоносимо. В България то бе именно такова, а най-лошото предстоеше. Това го знаеха и Горбачов, и Живков и останалите комунистически „величия”. Затова изпревариха събитията, за да си спасят задниците и да спасят награбеното. България започна да увеличава външния си дълг още през 1981 г. До 1989 г. той беше приблизително 9 млрд щатски долара. Само по себе си това не е опасно много, но обвързаността на икономиката ни с един партньор над 60 % се оказа много страшен показател. С фалирането на СССР фалира и една огромна част от нашата икономика. Лошото на съветският пазар беше не това, че беше голям. Лошото беше, че е бездънен и засмуква всякакви стоки, включително и некачествени. Точно съветският пазар приемаше нашите технологично остарели и с ниско качество стоки, които никъде другаде не можеха да се реализират. Не бива да се пропуска и факта, че голяма част от външния дълг беше ограбен от партийната върхушка. Създаването на дирижирана опозиция също изигра решаваща роля, за да не се допусне връщането на ограбените пари у нас. Основна вина за това имат Жельо Желев, Филип Димитров и Иван Костов като марионетки на БКП. Но ще сбъркаме, ако приемем, че те са част от демокрацията. Те, всъщност, бяха параванът, зад който се прикриха тежките финансови престъпления на БКП и се унищожиха документи, свидетели и други доказателства за ограбените милиарди. Нека СДС да не бъде възприеман като флагман на демокрацията в България. Няколкото човека с демократични възгледи и принципно несъгласие с комунистическата партия само придадоха легитимност на криптокомунистите, които откраднаха създаването на некомунистическа коалиция. Българската държава никога не е притежавала акции в чужди фирми и корпорации. Акциите бяха поименни, без значение, че са били с пари от бюджета. НРБ няма и не може да има нито акции, нито банкови сметки на името на държавата. Те бяха на имената на специално подставени лица, за да могат да бъдат заграбени. По времето на правителството на СДС и премиер Филип Димитров и американска фирма, и английските служби направиха опит да се споразумеят с българското правителство да върнат парите, заграбени от върхушката на БКП срещу съответния комисион.. Димитров мълчаливо отказа, защото така му наредиха. Костов, Луджев, Пушкаров и всички останали бяха избрани със съгласието на Луканов след тайни преговори. По същия начин за президент беше избран Желю Желев. За каква „демокрация” и какви „демократи” можем да говорим? Що се отнася до Фори Светулката той не може да бъде „курварин” по чисто психосоматични причини. Някой е подвел момчето. Що се отнася до това, че „лаем държавата” нещата не са съвсем така. Държава почти няма. А лаенето основно е към управляващите. Ще трябва да се направи едно сериозно разграничение между държава и управляващи. Не бива в никакъв случай те да се отъждествяват. За „Атака”, Волен Сидеров и турцизация не си струва да се говори. Нито „Атака”, нито Волен Сидеров, нито Божидар Димитров са фактори за родолюбие и патриотизъм. За тях е по-добре да се прочете стихотворението на Ботев „Патриот”. Що се отнася до споразуменията на Русия и Турция след Кримските войни, те не са през 18, а в средата на 19 век. Кримската война за последно е през 1853-56 г. Да се говори за родолюбие, национализъм и прочие е необходимо, но анализът трябва да се прави с пълната информация, която съществува по въпроса. В началото на 20 век в България започва един процес за възстановяване на българските корени сред българо-мохамеданите. Това се извършва от няколко неправителствени организации, сред които най-важната е „Родина”. Този процес е насилствено прекъснат след деветосемтемврийския преврат. Тогава се вкарват насилствено принципите на Коминтерна за обособяване на националностите в България. Тогава се създава и т. нар. турско малцинство, а българската нация се разделя изкуствено на тракийци, мизийци и македонци. Заговорва се за шопско малцинство и други подобни. В продължение на повече от 40 години тази доктрина насилствено се натрапваше на българското общество, след което изведнъж се проведе „възродителен процес”. Това го направи точно цитираният „благодетел” на нацията Т. Живков от името и с пълната поддръжка на БКП. Ако смятаме, че тази планирана „непоследователност” може да доведе до нещо добро, по-добре е да си мълчим. Да притискаш един човек в продължение на 40 години, че не трябва да е българин, а турчин и след това да го напсуваш за това, че казва, че е турчин е чиста шизофрения. Да се говори за интеграция е добре, но това трябва да става внимателно, постепенно и по предварително оповестена програма. Иначе си остават едни голи приказки. А сега не е време за голи приказки.   03.09.2009