Уморен съм, за кой ли път вече
се опитвам да блесна в очите ти,
и прегарям, превръщам се в пепел,
в бледа сянка в мечтите погинали.

Тук съм нищо, безмълвен, прозрачен,
сякаш няма ме, вик напосоки,
думи тежки, пак вопъл сподавен,
всеки път с нова рана дълбока.

И претръпвам, изстивам до болка,
лед сковава сърцето, душата,
преоткривам се бавно, неволно
се отдръпвам от теб, от жената

за която очите ми греят,
а китарата тихичко плаче,
по която копнея и вехна,
ден след ден, нежелан и забравен.

Без посока се губя далече,
и потъвам в нощта непрогледна,
как е хладно и пусто без тебе,
пламък тих гасне в мен неусетно.