РАЗМИШЛЕНИЯ НА ЕДИН КЕЛЕШ В ДЕТСКАТА ГРАДИНА

 

За цял живот ли ще останем ний деца.

До пенсия без възпитатели не можем.

Все тез нацупени и плачещи лица.

Кога ще матурясаме бе, Боже?

 

В колонка крачим със увиснал нос,

Облечени в еднакво сиви дрешки.

Да шляпаш по паважа гладен бит и бос

Едва ли е културно и човешко.

 

А накъде сме тръгнали? Защо пеша?

Това са нерегламентирани въпроси.

Недей измъчва мъничката си душа.

ТЕ знаят по-добре на този свят защо си.

 

Ако поискаш малко свобода

Защото шапката те нещо стяга,

Ще променят веднага жизнената ти среда

И ще опиташ в миг чепатата тояга.

 

Обаче, ако в стадото вървиш

И не издаваш самодейни звуци,

В кошара топла цял живот ще спиш

Ведно със своите деца и внуци.

 

Но не повдигай любознателно глава

С надеждата да видиш възпитател-Нарцис.

Ще зяпнеш изненадан, смаян от това,

Че възпитателите са посрани старци.

 

За цял живот ли ще останем ний деца,

Манипулирани от нравствени покойници?

Не е ли време собствените ни сърца

Да са единствените ни настойници?

 

 

27. 08. 1989 г.

Централен софийски затвор

Хубаво стихотворение. Уж простичко, но толкова сложно, че милиони българи няма нищо да разберат от него. Защото великите неща са простички...но трябва много ум, за да бъдат истински разбрани.
Плюс от мен!

...и чепатата тояга. От осъзнатата идея за свободата зависи, дали чепатата тояга ще се размахва от Тях или от Нас и следствие на това, коя гърбина тя ще млати /бие/. Засега бие по нашата гърбина. Докога, зависи от нас. Ако свободата обичаше глупостта, щяхме да сме много "свободни" и то веднага. Свободата обича храбростта и смъртта. Питайте Ботев и Левски... "Не сме народ, а.....". Тарикатчета сме ние, българите...В края на приказката, ще убием войводата, ще вземем комитското злато и ще избягаме зад граница.