КОГА ЩЕ ОСТАРЕЕ ПЪРВОТО ОТ ТЕЗИ ДВЕ МОИ СТИХОТВОРЕНИЯ, ПИСАНИ ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ 30 ГОДИНИ И КОГА ЩЕ НАСТЪПИ ВТОРОТО? 

  

ПОКАЯНИЕ

 

 

 

Ние вдигаме кротко ръка. Единодушно гласуваме.

 

Избираме своите епископи на доживотен мандат.

 

И тайно мърморим под нос. И явно гладуваме.

 

И пълним стомах и душа със нитрат.

 

 

 

Създаваме своите деца и отглеждаме внучета

 

Безмилостно верни на древен някакъв страх.

 

И плачем когато техните малки юмручета,

 

Учудващо тежки, като въпроси, превръщат ни в прах.

 

 

 

И пак вдигаме кротко ръка и самотно се кръстим.

 

Проклинаме лошия шанс и несретния дял.

 

Едва тогава разбираме. По студените пръсти. 

 

 Тук човек не живее. Той просто се ражда…умрял.

 

 

 

Ноември 1988 г.

Стара Загора.



 ОСВОБОЖДЕНИЕ    

Хей, човече, това е измама, 
Че живееш едва ли не в рай. 
По дискета със чужда програма 
Ти вървиш от начало до край.   

Някой вкарва в тебе до гроба 
Чрез клавишите с лека ръка
Уморения поглед на роба 
и на шията-тежка халка.   

Някой подличко и садистично 
В теб насажда чувство за грях, 
За да станеш послушен, приличен, 
Безгръбначен, треперещ от страх.   

Изхвърли при помията диска! 
На площада излез разярен! 
Дръж се здраво за мен! Аз съм рискът! 
Аз съм волята! Бъдният ден!  

Ще ти дам песен, сили и злоба. 
В идиотския двайсети век 
Да убиеш във себе си роба 
И да станеш свободен човек!   

Август 1989 г. 
Централен софийски затвор  

За кой ли път ги препрочитам и смятам, че са гениални. А аз не съм от хората, които лесно хвалят. Ако можех, щях да "цъкна" хиляда плюса. Може би тези стихове ще получат истинското си признание, когато няма да си жив. За жалост, това е България. Тук приживе всички крещят: "Разпни Го". Такъв ни е народът.