През 1991 г. пътувах за Италия по повод конгрес на международната федерация за защита на правата на човека. Конгресът беше в Торино, но се наложи да отида най-напред в Рим. Повод за това беше една молба на Александрина Милчева, която беше назначена за директор на музикалната академия "Борис Христов". Конкурс за стипендианти бяха спечелили 4 момичета и 4 момчета, като с тях трябваше да замине и една корепетиторка. Виза имаше само Александрина. За стипендиантите повече от 3 месеца визи не издаваха без да отговорят защо. В същото време имах получени много писма и обаждания на българи в Италия, които са тормозени от полицията.
Предвид това реших да тръгна 3 дни по-рано и да отида в Рим. От нотната печатница ме помолиха да попитам дали италианците няма да поискат да отпечатат ноти на ишлеме, а от няколко опери в страната ме помолиха да потърся стари щимове от Италия, понеже бяха яко закъсали за пари, както беше ситуацията с всички институции тогава, а и сега, в някаква степен.
Обадих се предварително в посолството и дойдоха да ме посрещнат с кола от посолството. Тогава шарже д,афер беше г-н Кондов. Срещнах се с него и с моят стар и отличен приятел Енрико дел Белло. Енрико беше изключителен човек и много обичаше България. Той е раждан у нас и до 1944 г. живее в България. През 1944 г. семейството му продава бизнеса си у нас и се завръща в Италия. На следващата година се връща тайно през границата, за да се бори с оръжие в ръка заедно с горяните за свободата на България. Хващат го и го хвърлят в затвора. С големи усилия съюзническото представителство успява да го освободи и изпрати в Италия като малолетен. Цялата българска емиграция напуснала България през Триест и други италиански градове е минала през него. Яла е от хляба му, уреждал им е документи и статут, намирал им е работа. Затова старата емиграция го ценеше много високо.
Енрико дойде с мен в посолството, където изпълняващият длъжността посланик г-н Кондов незабавно ми уреди всички срещи в италианското външно министерство. Срещата беше с зам.-министъра г-н Ватани и с началника на консулската служба г-н Левисандри. С мен бяха Ерико и Кондов.
В момента, който ме представи, Кондов каза, че отивам на конгрес на Международната федерация за защита правата на човека в Торино. Това изигра решаваща роля за бързото решение на проблемите. Разбрахме се г-н Ватани чрез министерството на културата на Италия да изпрати едно писмо-предложение за поръчка за печатане на ноти, а оперните театри и симфоничните оркестри да подберат годни щимове в добър вид и да ги изпратят като дарение. След това, при разговора ми с г.н Левисандри получих уверението му, че визите ще бъдат изпратени в най-скоро време-до, 3 дни, а натискът на полицията спрямо българите без визи ще бъде овладян в разумни законови граници. Още на другия ден Кондов ми се обади и ми каза, че визите са готови. С тази хубава вест се обадихме на Франка-съпругата на Борис Христов- и тя ни покани в дома им в един престижен квартал на Рим недалеч от р. Тибър на един хълм. Много се зарадвах, че ще имам честта да се запозная с един велик българин, разнесъл славата на България и българската култура из целия свят. За съжаление, той беше вече твърде болен и след операция на гърлото. Не можеше да говори, но Франка разбираше по устните му и ми казваше какво говори Борис Христов. Вилата наистина беше голяма и разкошна, подобаващо на един велик човек. Тази вила той беше предоставил безплатно за академия на вокалното изкуство. Първият директор беше Пламен Карталов, но беше ги натворил такива, че го отзоваха. Не ми се говори конкретно за какво. Поговорихме с Франка на масато до леглото на Борис Христов, пихме кафе и извиднъж Франка ме попита дали мога да пея. Отговорих и, че обичам и мога да пея. Всъщност, аз съм учил в детството си да свиря на цигулка, макар че искрено обичах виолончелото. Франка ме помоли да изпея една българска песен. Първата, която ми хрумна беше любимата песен на баба ми. Тя се нарича "Черней горо, черней сестро". Изпях я и видях, че Борис Христов плаче. Стана ми неприятно, че съм развълнувал Борис Христов, но Франка също беше пуснала сълзи и ми каза, че това била любимата песен на Борис Христов.
Франка ми каза, че винаги мога да посещавам къщата им и когато идва в София непременно ще ме потърси. Така и стана.
Когато се откриваше паметника на великия бас, Франка ме покани и после заедно отидохме дородната му къща, дома-музей "Борис Христов".
През седемдесетте години бе издадена плоча с църковни песнопения на Борис Христов, които той, макар и на близо 70 години изпълни виртуозно и с много чувство. Той беше вярващ християнин и направи записа в храма "Александър Невски", заедно с хора на софийската опера. Когато през 1977-8 г. бях в Москва,пуснах плочата на мои приятели-актьори, писатели, кинаджии, тези записи и те бяха потресени от изпълнението на Борис Христов. Въпреки, че руснаците са националисти и в нормално състояние не биха признали, че има по-добър бас от Шаляпин, в този случай единодушно признаха, че Борис Христов е велик и дори най-великия.
Но това бяха интелигентни хора, нямащи нищо общо с Кремъл.
След като се върнах, Александрина ме покани у тях и ми благодари много искрено за визите и свършената работа. С министерството на културата, обаче, нещата не се случиха. Елка Константинова ми каза, че не ме е упълномощавала да търся спасение за нотното издателство и за щимове за оперните ни театри. Казах едни лоши думи и си тръгнах.
Но и до днес срещата ми с Борис Христов е скъп и свеж спомен. Много малко българи могат да ме развълнуват толкова.

ЖАЛКО ЧЕ НЕ МОЖАХМЕ ДА МУ СЕ НАСЛАДИМ НА ЖИВО!

Приятел, прави ли ти впечатление, че и на твоя блог, както и на моя, са ни "натресли" Бареката да ни се хили насреща?! Някакви рекламни спамове. Знам, че блогът ти няма търговско значение и затова те питам, дали виждаш това, което и аз.

Борис Христов наистина беше невероятен.