Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01.2023 17:47 - Понеже ми дойде до 168-я сантиметър, или до гуша, да чета автохтонски дивотии с претенции
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 2432 Коментари: 6 Гласове:
8

Последна промяна: 25.01.2023 19:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
      Надявам се професор Стоян Динков да ми прости за използването на труда му. Извинете, професоре, за неудобството :(....

     Засега ще пропусна снимките. Можете съвсем лесно да ги намерите ето тук

лъжец.бг/2019/03/01/кои-са-били-траките-1/

лъжец.бг/2019/03/02/кои-са-били-траките-2/

лъжец.бг/2019/03/03/кои-са-били-траките-3/

лъжец.бг/2019/03/03/кои-са-били-траките-4/



                                     Кои са били траките?
                     
             Първа част (поднасям всичките четири, че тук има бая усти за затъкване).........
                      Айде сега да четете, да ви... знаете какво и знаете кои!

         Според литературната традиция реалното и изначално най-древно понятие „траке” (траки) се отнася само и единствено до географията и популацията на югоизточната зона на съвременна „географска” Тракия, т.е. на изток от устието на река Марица заедно с Тракийски Херсонес (полуостров Галиполи). Предполагаемо географията на „Траке” достига до Хелеспонт (Дарданелите). Това е буквално всичко. Постепенно понятието Траке/Тракия се разширява до северозападна Мала Азия, по-късно и западно от устието на Марица достигайки до това на Струма.

         Във втора песен от „Илиада” заедно с траке/траките се споменава и племето кикони, определено също за тракийско. То обитавало земите между устиетата на Места и Марица. Такава е общо взето ситуация в епохата на „късния бронз”. Интересно, след това настъпва твърде дълъг период, през който няма никакви сведения за траките. Едва по време на елинистичната колонизация, определението „траки” започва да се отнася и към земите на запад от долното течение на Марица. Това потвърждава, че става въпрос повече за териториално-геогрфаски, а не са етнически принцип на принадлежност. 

          Извън литературно-митичната традиция, около 6-ти век пр.н.е.  наименованито „тракийци” и понятието Траке/Тракия се разширява в западна посока до град Терме (дн. Солун) и дори до устиетата на реките Вардар и Аксиос.

         Географът Хекатей през 6-ти век пр.н.е. описва границите на Тракия до река Аксиос, а на север до Стара Планина (др.гр. Αμος, лат. Haemus). Хекатай обаче подчертава, че земите на север от Стара планина принадлежат към Скития. В този смисъл, „определените” по-късно от някои автори мизи, даки, гети и т.н. за „траки” са по същество част от скитите.

         Нима траките” на юг от Стара планина могат да бъдат нещо по-различно от полиплеменни поселения, съставна част от екзополитоним „скити” по това време? Двете наименования – „траки” и „скити” са екзополитоними и няма никакви доказателства, че изобщо някога са били ендоетноними.

         В десета песен от „Илиада”, описваща най-вероятно събития от 6-ти в.пр.н.е. и написана в Атина, се споменават „траки”, появили се от района на река Струма. Това единствено означава, че понятието „траке” е вече разширено в гръцките разбирания по време на епохата на „късния бронз”. Разширяването на екзополитоним „траки” се свърза предимно с Херодот и Тукидит, които предполагат, че географията на тези поселения продължава на север от Дунав, въпреки по-ранните сведения на големия географ Хекатей, който би следвало съответно да има по-ясна представа за пространството от летописците.

         От сведенията на Херодот поне става ясно, че по негово време древните гърци нямат почти никаква информация за това, какво се „случва” на север от Дунав, а самия летописец дори „определя” индийците и траките, като „първи и втори на света”. Всичко това очевидно е повече от пародийно за обективната и безпристрастна логика, защото Херодот е оставил сравнително подробни описания за скитите и интересно къде „помества” такова огромно количество траки, които са били уж „втори” след индийците. Очевидно е недоразумението.Ако още Хекатей определя северната граница на Траке, а по-късните автори я разширяват на запад по крайбрежието на Егейско море, то как на север до границата със Скития по билото на Стара планина се е побрал народ, „втори” по брой след индийците? Как и защо такъв „огромен народ” буквално се е презаселил върху тази малка география? Ясно е, че това е невъзможно по каквито и да било природо-географски и особено
по биологически причини (все пак траките не са били зайци), но от едно подобно недоразумение днес някои изследователи се опитват да интерпретират реалната история.

         Обективната логика ни подсказва, че Херодот едва ли е имал предвид “тракийския народ”, а по смисъл и съдържание е визирал изобщо пратюркските племена от Балканите до Монголия (т.е. пратюркоезичните народи). В този контекст, тези народи в неговите представи са „втори” по брой след индусите, макар и Херодот неизвестно защо няма представа от китайците. Ако пък траките конкретно на Балканите бяха на брой “втори след индийците”, то персите как изобщо са преминали през тях и са създали сатрапията Скудра? През толкова “милиони траки” как ли се преминава за няколко дни?  

         Очевидно обаче Херодот не е чувал за китайците (поне за древния народ хан, днес 92% от китайското население), защото тогава “траките” бихa били не втори, а „поне” трети. Някои автори никога не забравят да изтъкнат думите на Херодот, че траките били втори народ след индийците, но „случайно” забравят да споменат за дълбокото невежество на „бащата на историята”, който пропуска да спомене съществуването на китайците или по онова време – „хан”. Дали пък китайците (хан) по „това време” са били по-малко от траките и Херодот е знаел това?

          Плиний пише за “тurcae” (турке) като ги фиксира, че живеят край река Танаида (Дон) и ги определя като сармати (Плиний, V, 19). Същият Плиний определя изобщо turcае като „сарматите” (Плиний, VI, 15). Е, как става “всичко това”, ако по негово време има „траки” в етнически, а не в географски смисъл и при положение, че скитите вече са по-известни с общото наименование – политоним „сармати” (Сарматия), а още Хекатей през 6-ти век пр.н.е. пише, че Скития започва от Стара планина? Известният географ Помпоний Мела пише: «Будините населяват древния град Гелоний. В близко съседство с тях са тисагетите и турките в обширни гори” (Помпоний Мела, II, 19, 116).

         Да потърсим древните обективно-реални етноними. Трак е очевидно-безспорна гръцизирана транскрипция на асирийското “турук, турок”. Името „Турукку” в асирийските източници не е нищо друго, освен различно прочитане на обединителния етноним „тюрк” или „турок” на ассирийски език, хилядолетия преди да се превърне в „трак, траке, тракианс” на запад и тюкуе на изток сред китайските източници.

        От особено съществено доказателствено значение е клинописното писмо на асирийския цар Ишме-Даган I (1797 — 1757г.пр.н.е.), владетел на Ашур: “Що се отнася до Шушари, ние не можахме да го защитим и нейното население изпадна в паника. Нека посланикът обясни ситуацията. Турукку под предводителството на Лидай разрушиха вече два града…”.

         Този етноним на различни езици звучи съответно и различно, но от особено доказателствено значение, че турукку = тюрк = трак и т.н. е фактът, че в хотанските текстове етноним «тюрк» звучи като „ттррук/тррок”, което пък е съответно „турукку” в асирийските и се припокрива с известните ни вече значения в гръцките източници и т.н.

         Имаме ли поне едно сведение, че дори и един “трак” се е самообявил писмено или устно като “трак”?

         Съществен етап в развитието сред елините на понятието „Тракия” настъпва едва през 4-ти век пр.н.е. и следователно след смъртта на Херодот. През 335 г. Александър Велики се отправя на поход на север от река Дунав и за първи път елините „зърват” новите земи и народи. Вярно е, че преди това скитският владетел Атаилс (Атей) атакува Балканите по време на Филип Втори. В случая с Александър обаче самите елини се оказват сред скитски земи. Тогава древните гърци разбират, че на север от Дунав живеят добре организирани скитски племена.

         Върху тази твърде популярна монета изобразяваща скитския владетел Атей ясно си личи оригиналното му име – Атаилс. Името има етимология от тюрк. „ата” = баща и „ил” = земя, страна. Тоест – „баща на страната”. Окончанието „с” е гръцки суфикс. (We know how Atails – not Atheas – coined his name: It says ATAILΣ, an obvious agglutination Ata + Il + Σ = Tr. “Father” + “Land, Country, Nation” + Greek affix “Σ”.)

         Днес е възприето в археологията, че северните граници на „тракийците” са били южните склонове на Карпатите, а южната им граница – Егейско море с островите Тасос, Самотраки и Имброс.

         Забележително е, че Херодот ни е оставил все пак някои сведения, но той живее през 5-ти век пр.н.е., а освен това ни предоставя само един „гръцки поглед”. За разлика от ограничените географски представи на Херодот, в индийски и китайски източници между 2-ро и 1-во хил. пр.н.е. многократно се посочват имена като „даи”, „се” („ти”) и „уну”, които очевидно се фиксират съответно в „скитска география” във формите „саи”, „даи” и „хуни”. Според китайските и индийските източници, техните поселения заемат твърде обширна география и достигат от китайските граници приблизително до Южните Алпи. Според тези източници (далеч по-древни от текстовете на Херодот) съвсем лесно можем да си направим и логично-обективни изводи за кои народи става дума и каква е тяхната география. Тоест, да се интерпретира единствено Херодот и очевидното недоразумение с “индусите” е твърде неправилен подход към анализирането на обективната история. Предоверяването на Херодот и игнорирането на древните китайски и индийски летописци, сред които първите са необикновено подробни и прецизни в описанията, е проява на обикновена манипулативност. Интересно, как Херодот поне е чувал за индийците (но не и за китайците – хан), но самите индийци нямат никаква представа за “траките”, поне не и под подобен етноним и никъде не са го споменавали в древността. Нима самите индийци не са имали представа кой е „втори по брой” народ след тях?

         Асирийските източници, писани още през 7-ми век пр.н.е. отбелязват наименованието Ashguzes. В тези клинообразни текстове е очевидно, че Ashguzes/Ishguzes съответстват на скитите от гръцките източници. По същото време в китайски източници има информация за централноазиатските скити, определени с етнонимите stsu/su/sa/ccu/se (se/ge/si = sack – 塞), но още по-важно е това, че в тези ръкописи е налице и конкретно етноним sak, което е напълно очевидно привнесено от произношението на думата sak в Източен Туркестан. Наред с това, известният китайски изследовател проф. Уанг пише, че саките от Западен Туркестан се наричат от китайците и като „царски скити”, с което ги визира далеч на запад, а следователно според тяхната география, те се намират от Дунав до Кавказието и са известни също като „сколоти” в древногръцките източници. Така e напълно очевидна една доста по-разширена география, добре описана ни от китайците и индийците, а не единствено от очевидно злополучните географски „познания” на Херодот.

         Персите много вероятно са описали името съвсем правилно: атрак = трак, където очевидно и двете наименования са с аглутинативни езикови корени и определят едни и същи поселения западно от тях – в Мала Азия и Балканите. Неслучайно персите създават сатрапията Скудра на Балканите, точно там, където живеят „траките”.

Перс. “скудра” = тюрк. “искуз/аш-куз” = “скити”. Персите определят траките като «скудра», т.е. скити. В Персийската империя географията на Тракия е сатрапия Скудра (Скития). Името е персийска транскрипиция и превод на ис-куз/аш-куз/ашгузи. Очевидно „балканските траки” според персите са част от скудра (т.е. скити). Наред с това, персите в своите надписи наричат „траките” и с името „атрак”, в което е очевиден тюркския корен. 

         Известно е, че в древността сред географията на съвременния „Близък Изток” (например в Асирия) скитите са били наричани Ashguzay (основно в асирийските и свързаните с тях документирани сведения) и ашкеназ (זוכשא – škuz и זנכשא – šknz), което е очевидния еквивалент на същото име на иврит от библейските материали. Тюркската етимологията на етнонима аshguzay е възможно най-очевидната – това е изобщо народа „аs-кizhi” или „aско племе”, т.е. „аs guz”, където „ас” е общата дума за “племе” и превърнала се вече в племенен етникон. В допълнение „кizhi” е “народ” или във формата „гуз” е съответно също и “племе”.

         В персо-ирански източници изобщо скитите се наричат Sakа и основно доказателство за това са надписите на цар Дарий I (6-5-ти век пр. н. е.), изрязани върху скали в клисурите Накши-Рустем и Бехистун на древноперсийски език (някои от надписите са и триезични).
         Персите описват саките в няколко географии. Първият географски регион е от северозападната част на Китай до Каспийско море. Там живеели саки tigrahauda и саки haumavarga (последните очевидно са скитите „аmьrgian”на Херодот и географски попадат в Източен Туркестан). Някои гръцки географи наричат саките от този регион масагети“. В източниците специално са отбелязани като саки „отвъд” Согдиана – tiay-аl-sugda (саки, намиращи се в география отвъд Согдиана, т.е. във Фергана).

         Вторият географски регион е от Каспийско море до брега на река Дунав, където живеят скитите, наречени  отвъдморските саки в персийските източници – tiay-аl-daraya (отвъдморски саки, които съответно според гръцките източници са именно скитите – „skoloti”  и географски са разположени в Източна Европа(Северно Причерноморие).

         Третата основна географска област е Близкия Изток, където, според гръцки източници, скитите проникнали в преследването на кимерийците.

         Сака Tigrakhauda (тigrakhauda – „островърхи шапки”) - носещи   заострении шапки. В превод от гръцките варианти на името това са очевидно кermikhions, karmichion, karmikhon  или т.нар. по-късно “червени хуни” – red huns, докато класическите гръцки автори ги описват като мelanchlaeni /Μελαγχλαινοι, гр. “черна мантия”/. Прокопий Кесарийски през 6-ти в. от н.е ги определя като “бели хуни”. Най-вероятно това са съвременните тюркоезични каракалпаки. Тези специфични шапки са традиционни дори до днес за каракалпаките, живеещи върху древните си земи на юг от Аралско море. 

         Също така, напълно очевидно е, че описаните от персите Ichkudra, Chkudra, т.е. Ishguzes са неизбежно-логично Ichkudra (Скудра).  Както споделихме, персите наричат „тракийските” земи Скудра, което е и тяхната едноименна сатрапия на Балканите. Всичко това ясно ни подсказва, как персите са възприемали „траките” в средата на I-во хил.пр.н.е.

         Както личи от имена на скитските племена във фундаменталните географски сведения на Периегет, Мела и Птолемей, повечето от тях имат тюркска етимология. Тюркската топонимика е съхранена дори и до днес в Източна Европа, като подобно „разпространение” няма „балкански извор”, а централноазиатски.

         Около 2500 г. пр.н.е. (според египетски източници, т.е. най-автентичните за тази епоха), Троя била населена с “хората от морето, морските народи”. Тези хора в същите  египетски източници ясно и напълно очевидно-разбираемо са наречени Турча (Тюрча, тоест „тюрки”), както признава и най-големия съвременен лингвист проф. Марио Алинеи. Същите тези хора елините наричат в Егейския регион и „тракианс”, а етруските (на перс. – „етраките”) са назовани от тях като тирсенои (турсенои). Напълно закономерно, някои от тези хора ще бъдат наричани по-късно и „троянци” или „троянци-тракианс”, а според Омир – фригийци (т.е. от Фригия, Мала Азия). Техният език неизбежно е бил древнотюркски и до-индоевропейски.

         Нека сега навлезем в „митично-легендарния” период и се опитаме да разгледаме някои сведения, част от които напълно кореспондират с безспорни научни доказателства.  

         Според литературната традиция и преданията, т.н. „Троянска война” (част от епохата на „морските народи”) се води между гърците (т.е. най общо „елини”) и пратюрки – в случая „троянци”. След края на войната се предполага, че Троя e напълно разрушена и губи своето значение. Същите предания ни съобщават, че половината от „троянците” се насочва към река Дунав, а другата половина с кораби достига до Сардиния, а оттам и до Апенинския полуостров и по-късно основават етруската цивилизация. Генетичните данни доказват, че „началната” им миграция е достигнала първо до Сицилия и Сардиния, което в общи линии потвърждава легендата за преселението от Мала Азия в тези нови географии. Както споделихме, гръцкото име на етруските е Tyrsenoi (турсенои, тирсенои). На Сенека принадлежи прочутата фраза: «Tuscos Asia sibi vindicat» («Азия счита, че тя е родила туските»). 

          Разцветът на Рим започва по време на управлението на етруската династия на Тарквиниите (616 – 509 г.пр.н.е.), които създават римската държавност. Тарквиний (Тарк има очевиден общ корен с Турк/Трак/Атрак). 

        Известният археолог Хю Хенкен през 1960 г. допуска, че културите Urnfelders (култури на погребалните урни) имат отношение и към т.н. „морски народи”, които атакуват Микена и Египет при управлението на фараона Рамзес III в края на 2-ро хил.пр.н.е. Да си припомним, че египетските източници от това време описват „морски народи” като народите Tursha (турша, турча). Това име очевидно съответства на гръцкото име, дадено на етруските – Tyrsenoi

         Редица известни учени-лингвисти, включително и най-влиятелният в световната лингвистика проф. д-р Марио Aлинеи приемат, че това е именно Tьrk (тюрки).

         Според някои легенди, другата половина от тези пратюрки-троянци (вероятно също представляващи групи основно на военно-аристократичните елити) поела на север и достигнала до Меотийските блата (Азовско море), приблизително там, където се влива река Дон и, отново според множеството легенди и митове, основала държавата Сикамбрия (Sicambria) около 1150 пр.н.е.

         Мигриралите от Мала Азия били наречени от местните хора (които не могат да бъдат други в тази епоха, освен „потомци” на курганната) “железните хора” или Аси (Aes, As, Asa, Asen, Aesar, Aesir, Aesire и т.н.). Така и Меотида придобива още едно име – Азовско море. 

         Тази дума в случая е заимствана от тюркските езици, където единствено има смисъл – “мед, месинг”, под формата Jes, Zes (Зис) и др., като добива изобщо определение за метал, откъдето идва и думата «желязо». “Море Аези” на местен език – Море на Асите, всъщност буквално означава море на „железните, металните”.

         Името на т.нар „меоти” възможно има етимология от тюрк. дума „мете” („глина”). Въпреки това, наименованието на морето Меотида има и друга, също тюркска етимология чрез адигския език: «ме» («воня») + «нате» («блато»), т. е. «вонящо блато». През 12-ти век Йоан Цецас пише, че скитите винаги са наричали Азовско море с името «Карбалик» (от тюрк. «Гигантска риба).

         Така и наименованието „аси”, т.е. „източните” (извън легендата за „железните хора”), постепенно добива и значението на „номад”, „преселник”, тъй като първоначално е свързано с преселението след войната в Западна Мала Азия. Много по-късно, отново според легендите, част от тези Аес (аси) построили град Аесгард или Асгард в Северен Кавказ.

         Земята им станала известна като Асаланд (Земя на боговете), както също подробно ни разказва Снори/Снуре (Snorri Sturluson, 1179 –  1241) в известната си „прозаична” Еда и „Хаймскрингла“ , или Азахеим (Дом на асите), Asaland (Land of the Aesir) или Asaheim (Home of the Aesir). Всъщност, това е буквално „Източна земя”, но в очите на по-късните поколения, асите ще изглеждат като „богове”.

         Летописецът Фредегард в своята «Хроника на Фредегард» (7-ми век от н.е.) споделя: „За франкските крале, както пише блаженния Йероним – а те вече са живели по негово време – поетът Вергилий описал такава история. Първият техен (на троянците) цар бил Приам…Когато Улис с измама превзел Троя, на тях им се наложило да напуснат родината си. След това техен цар станал Фриг, след което този народ се разделил на две части, една от които се отправила в Македония.  Другите, названи по Фриг фриги, проникнали в Азия, заели от бреговете на Дунав до бреговете на Океана. Те отново се разделили на две части. Едните заедно със своя крал Франк се отправили на път, дошли в Европа и заели бреговете на Рейн.  Недалеч от Рейн те започнали да строят град, наричайки го Троя.  Но това начинание така и не било завършено. Другите останали на бреговете на Дунав, избрали си крал на име Торквот и по него започнали да се наричат турки.”.

         Виждаме, че дори и според тази легенда, става въпрос за турките, (които са напълно очевидно „траките”) „останали на бреговете на Дунав”. Описаните в легендата събития се случват векове преди Херодот и Тукидит. Независимо от всичко, тези легендарни сведения са потвърдени от блаженния Йероним и по-късно препредадени от Фредегард, най-известният историк на франките. Нещо още по-съществено – блаженния Йероним обаче предава думите на Вергилий и изобщо не подлага на съмнение, че това са турките, т.е. тюрките и не споменава името „траки”. Същото прави съответно и Фредегард. Очевидно е, че се фиксира и мястото на тяхното ново поселение – Балканите или както пише Фредегард: „…останали на бреговете на Дунав”.

         Ние едва ли имаме дълбоко основание да се съмняваме в познанията на великия Вергилий, но в научно-изследователски аспект тук би следвало да става въпрос само за някои миграции на „троянците” (най-вероятно преобладаващо траки), а не изобщо за всички „тракийски” миграции и заселвания.

         Сред важните сведение за произхода на „траките” е и Алп Самар-Тюрк – „главния дух” на малоазийските мизи (Мизия, др.гр. Μυσία, лат. Mysia в древността е област в Мала Азия, заемаща южното крайбрежие на Мраморно море). Тези мизи са също известни и като „пеласгите” в Мала Азия. Тотемът на Самар-Тюрк е бик – един от основните тотеми на тюрките (особено сред племената, станали ядрото на хуните). 

         САМАР  на тюрк. език  –  дух на реколтата, плодородието.

         САМАРА  на тюрк. език  –  плод на нещо (от нещо),  резултат  от работата.

         Според някои по-екстравагантни предположения, името буквално се превежда от Шумер-Туррок („шумеро-тюрк”). 

         Според Страбон името Мизия (Μυσία) е с лидийска етимология и е свързано с  μυσός (бук), тъй като в тази география имало големи букови гори. Колко „големи” или „малки” са били тези букови гори днес е невъзможно да преценим. Не е известно и някой „древен мизиец” да се е самоопределил като такъв и съответно по смисъл „бук”. За името на балканските мизийци –  (лат. Moesi, гр. Μυσοί) вероятно също може да се предположи подобна етимология. Основателно противоречие се появява покрай асирийското наименование на мизите – „мушк”. 

         Известно е, че мушките в началото на „железния век” се появяват и заселват в Мала Азия

         Те са добре известни на асирийците, но напълно неизвестни на хетите. Нещо повече – асирийците ги разделят на две групи. Източната група е по-древна и според асирийците между 12-9 в.пр.н.е. заемала география в района покрай течението на река Арсания чак до вливането й в Ефрат. Западната група, описана също от асирийците, обаче вече заемала география в Киликия няколко века по-късно – през 8-7 в.пр.н.е. Интересно е, че докато асирийците асоциират западните мушки конкретно като фригийци, от своя страна древногръцките автори са на напълно противоположно мнение и ги отделят в два коренно различни народа. Така остава и недоизяснена посоката на мизийската миграция. Според асирийските сведения би следвало да е от изток на запад, т.е. от Мала Азия към Балканите, но според гръцките излиза, че не е така. Според географията на генетичните миграции „мизите” са най-вероятно поселения на потомци на курганните култури (първоначално предимно носители на Hg Y-ДНК R1b), което изобщо не компрометира както асирийските, така и гръцките сведения също и вероятната посока на миграцията. Миграциите на „курганците” към Балканите са както от североизток, така и от югоизток.

         Освен популярният тотем бик, сред пратюрките и тюрките съществува и един още по-известен – този на вълка. Култът към вълка е широко разпространен и сред траките. Но същият култ е широко разпространен дори и сред първоначално пратюркоезичните америнди (индианците), мигрирали от Алтай в Америките. Всичко това го превръща в най-древния доказан култ и символ въобще. 

         Китайските автори считат понятията «тюркски хан» и «вълк» за синоними. На огур-тюркски вълк (вълче) е „бури, бьори”, откъдето идва и булгарското име на Буристен (на гр. ез. Бористенес/Βορυσθένης, днес река Днепър).

         Днепър е най-известен като Borysthenes от по-късните източници. Името трябва да се чете Borusthenes (Βορυσθένης) във фонетиката, използвана от Херодот. Странно, името се е трансформирало до Borysthenes в древните летописи и географски карти, но изобщо не и до Днепър. Въпреки това, днес реката носи това име.

         По-късни наименования на вълка са „курт” (КРТ), което при „обратно” прочитане е едно от логичните предположения за етимологията на квазиетнонима „траки”, т.е. „вълк”. Идеята е, че при прочитане от дясно наляво на думата „курт” се получава „трук”. Защо в древността подобна дума би могла да се прочете от дясно наляво? Ами защото така в повечето случаи се четат древните рунически думи (вкл. северноетруските), а понякога и чрез „двойно направление” – бустрофедон. Известно е, че повечето от пратюркските и тюркските народи са пишели и чели от дясно наляво и това обяснава крт = трк = трак = трук или курт = вълк. Също така е известно, че основният тотем и на гетите е бил вълк. По-късно в огуро-тюркските руни посоката на четене се променя и писмото се чете от ляво надясно (напр. Курт, т.е. оригиналното име на Кубрат).

         В този контекст, името Самар-Тюрк, ако се използва разчитане чрез „двойно направление” – бустрофедон, вероятно-предполагаемо би могло да се преведе и като „плодородието от/на вълка”, където „тюрк” е допустимо да се изписва и като „крют, крут”, но да се чете „тюрк”. Някои изследователи приемат, че тюрк = тур (тури, турки) = “бик”. Това предположение кореспондира директно с тотем “бик”. 

         Херодот (IV, 105) споменава за култа към вълците при neuri (Νευροί, nevrs, неври) и този култ е разпространен от Hypanis(Дунав) и покрай  Borisphen (Бури-чай, Buri-Chay – съвр. Днепър) до Tyras (Днестър) и чак до Budins (от тюрк. – “хора, племе, телата”). Е, след като самия Херодот ни дава сведения за култа към вълците при neurs и други племена, то подобен култ вече е бил разпространен сред скитските земи. Култ към вълка по това време може да съществува само и единствено сред пратюрките.

         „Тези хора, очевидно, са магьосници. Скитите и живеещите сред тях елини утвърждават, че всеки невър всяка година за няколко дни се превръща във вълк, а след това отново приема човешки облик” (Херодот, История)

         Отсъстват сведения дали самите траки са имали представа от това, че са „траки”. Факт е поне, че под този екзоетноним ги обозначават техните съседи елините. Има и автори, които свързват името „трак” със значението на „силен, смел, див”, като това корелира отново със значението на тюрк = „могъщ, силен” при по-късните гьоктюрки.

         Съществува дори и предположение, че името Елада произлиза от тюрк.  „елли ада” = 50 острова.

          Според някои предания, земите на траките включвали част от Балканите, някои райони на украинските степи и Крим, но също и част от Кавказ. Съгласно Йосиф Флавий (1-ви век от н.е.), потомците на Тирас, внук на Тирас, са наричани „тиразианс”. Те били известни на римляните като „тайразианс”. Интересното е, че в случая идеята се фиксира в това, името «непременно” да „произлиза” от Тирас, описан и в Библията. Както много други народи, така и траките би следвало да си имат свой „библейски родител”.

         Известно е, че Тирас е най-малкият (седми) син на Йафет. Той е и „чичо” на Тогарма (Тогарма пък е син на Гомер, който е съответно по-голям брат на Тирас). От Тогарма, според някои по-късни сведения, освен много други народи, „произлизали” също и булгарите (българите).

         В асирийските клинописни текстове се среща името на град Тегарама и племе «тилгарим», разположено в източната част на Мала Азия, край горното течение на Ефрат (ивр. בֵּית תּוֹגַרְמָה‎, Бет Тогарма в Иез. 27,14 и 38,6). В еврейската литература през късното Средновековие с името Тогарма се обозначава съвременната територия на Турция. 

         Например индийските традиции, започвайки още от 7000 г. пр. н.е. се явяват абсолютно местни, т.е. „коренни”, а не привнесени отвън, ето защо те ни дават и достатъчно консервативни сведения. Според известния антрополог проф. А. Дейвид Нейпър древните индийски сведения показват, че „челните” бележки за превъзходството на Горгона и циклопите в гръцкото изкуство са типични индийски елементи. Тези елементи са пренесени масово чрез индийските пехотинци в персийската армия, окупирала голяма част от Балканите, а много по-рано и чрез индийските търговци, достигнали Балканите още в началото на 2-ро хил.пр.н.е. Това безспорно се потвърждава от факта, че името на микенския гръцки град Тиринс (Tiryns), където се намират най-древните гръцки паметници съответства на най-известните индийски търговци и мореплаватели – тамилите  Тираянс (Tirayans), многократно посещавали тези земи още преди появата на елините.  Така напълно логично-обективно името най-вероятно остава в историята и културата и по-късно се интерпретира във всевъзможни варианти.

         Според великия географ Страбон една част от енианите (Aeniānes) се заселват във Витиния, а друга „над” арменците, зад планините Аб и Нибар, които принадлежат към веригата Тавра/Таура/Таурос/ (от тюрк. тау-планина). Енианите са гръцко племе от Южна Тесалия. Страбон обаче го отличава от траките и ясно фиксира конкретно траките в тези преселения като „сарапари”  (Страбон, „География”, ХІ-ІV-14). Ето как самия Страбон ясно различава кои са траки-сарапари и кои гърци-ениани, което е много важно сведение.

         Страбон пише, че тракийците, така наречените от него „сарапари”, т.е. „отрязващи глави, режещи глави, главорезите», се заселват над Армения в съседство с гураните (т.е. вариация на гури, огури) и мидяните. Според Страбон, това звероподобно и неукротимо планинско племе, съдира кожата от черепите и отрязва главите на хората, ето защо е известно и като сарапари – главорези. Показателно е, че точно тази етимология на името се разкрива чрез персо-тюркското „сар-апар”. 

        Сар (перс.) – „глава” (възмож. етимология от шумерски – сак, саг = „глава”).

         Апар (тюрк.) – 1. отнася, отвежда; 2. изнася, разваля, снася; 3. побеждава.

         Тези сведения напълно се доказват по очевидното разположение на град Баш Апаран в северната география на съвременна Армения – точно сред региона, където Страбон локализира събитията, свързани със „сарапарите” (в древността „над Армения”). Този град е преименуван едва през 40-те години на 20-ти век и днес носи името Абаран/Апаран, чиято нова форма е напълно прозрачна. Следователно, Баш Апаран се явява безспорна тюркска форма на персо-тюркската сар-апар

         Баш (тюрк.) – глава.

         Апаран (тюрк.) – 1. отнася, отвежда; 2. изнася, разваля, снася; 3. побеждава.

   Баш Апаран = отнася, снася,  разваля глава (глави), т.е. – „главорез, главорези” = сарапари.

         Напълно очевидно е, че тези тракийци носят своето тюркско име (възможно етноендоним) „апари/апарани” или дори вероятно „башапари/башапарани”, превърнало се при Страбон в персо-тюркското „сарапари”, поради някогашното силно влияние на персийския език в сатрапията Скудра и предполагаемо-логичната замяна на „сак/саг” или „баш/бас” със „сар” – „глава”. Независимо от предположенията, Страбон съвсем ясно ни е насочил към етимологията и превода на думата.

         Друга обективно-доказателствена връзка с тези миграции и заселвания е линията на Hg R1b1, която е внесена върху земите на съвременна Армения от Балканите. На територията на Армения са налице и честоти на балканската Hg I2, което безспорно доказва миграцията.

         Сред арменците се забелязват ясно две линии на Hg R1b. Едната R1b1  е „млада” и се е заселила в Кавказието от Балканите. „По-старата” и заселила се в тези земи преди балканската миграция е R1b1b2 с общ предтеча на около 4000 години, която първо е била неизбежно пратюркоезична в този регион (потомци на курганната култура) и по-късно се арменизира.

         Твърде възможното наличие на прототюркски фундамент конкретно върху географията на Балканите дава и съответно най-логичното екзополитонимно наименование на тези нови поселения и изобщо на географския район –  Тракия (т.е. вариация на Туракия). В светлината на близките генетични и фенотипни взаимовръзки между популациите от Анадола, Апенините, региона на Егейско море и целите Балкани, подобно предположение е един от най-логичните варианти, които допълват и не противоречат на останалите. (вж. М. Alinei, 2000 г.). Много вероятно именно част от тези групи и участват заедно с други в „създаването на тракийците”.

         Тракийските наречия предполагаемо и същевременно напълно логично би трябвало да носят същите пратюркски лексикални субстрати, както и повечето балтийски езици и следоватено по-късно и славянските. Можем с определена увереност да заключим, че културния ареал Вучедол-Баден е пратюркска култура, от която по-късно произлиза първоначалната форма на „склавонския/словенския/славянския език”. 

         Очевидно е огромното количество тюркизми в личните имена, в наименованията на предметите, в отделните термини и почти всички древни топоними и хидроними в древна Европа. 

Както споделихме, според литературната традиция и преданията, т.н. „Троянска война” (част от епохата на „морските народи”) се води между гърците (т.е. най общо „елини”) и пратюрки – в случая „троянци”. След края на войната се предполага, че Троя остава напълно разрушена. Същите предания ни съобщават, че половината от тях се насочва към река Дунав, а другата половина с кораби достига до Сардиния и Сицилия, а оттам и до Апенинския полуостров и по-късно основават етруската цивилизация. Това потвърждава легендата за преселението от Мала Азия в тези нови географии.

         Хората, наричани в Египет турша/турча (т.е. тюрки) са също елементи от групи носители на линии от Hg Y-ДНК R1b, част от които живеят по-рано и в Западна Мала Азия (т.е. вкл. Троя). Разбира се, всички тези групи, достигнали до Апенините, са формати изобщо от преселението на носителите на Hg R1b от Южен Сибир/Алтай в западна посока, заселили цяла Европа и Мала Азия чрез трите си основни миграции от Курганната култура (преим. носители на R1b) и също описани напълно ясно от елините като тирсенои/турсенои (специално относно етруските – R1b). Следователно, налице са наименования от египтяните, както и тези от гърците за етруските, а  всички те доказват вариации на едно общо име – тюрки

         Съществуването на пратюркска „балканска” Тракия от древни „исторически времена” става не само най-уместната хипотеза, но и напълно обективна еволюционна реалност, след напълно доказаното припокриване на „курганните хора” с пратюркската езикова и генетична общност.

         Силно впечатляващ факт е дори оръжието sica, „националното оръжие” на траките – нож с извито острие и остър край и с типичната форма на „zanna di cinghiale” (вж. Plinius H.N. XII 1: “apri dentium sicas”, и илюстрация в Rich 1869 г.). Материалите за изготвянето му са типични единствено първоначално за централноазиатската, а не за балканската металургия. Тези древни алтайски оръжия са използвани масово от тракийските гладиатори в Рим. Следователно, те не са типични за балканската металургия и не са пренесени от „траките” от запад на изток, а точно обратното – пренесени са от Алтай към Балканите. Разпространението на сейминско-турбинската металургия (1800-1500 пр.н.е.) достига и до тези балкански територии, но нейният център е в Алтай. Тя се разпространява на запад до Близкия Изток и Балканите, а на изток до Китай.

         Сега да обърнем внимание и на пеласгите. До самото начало на 20-ти век, изследователите приемали под наименованието «пеласги» негръцките народи от Елада и елинистичния свят на Балканите и Мала Азия, но изобщо ги смятали преди всичко за „митичен” народ. Древна Гърция преди да стане по-известна като Елада се е „обозначавала” с наименованието Пеласгия (според Херодот).  Някои изследователи все още идентифицират пеласгите с траките, независимо, че древните гърци съвсем ясно ги отличават и разграничават.

         Пеласгите (най-вероятно предимно съхранили се носители на R1a1 на Балканите още от първата миграция на тази хаплогрупа по вектор Чатал Хююк – Балкани) и траките (първоначално единствено носители на линии от R1b) са очевидно твърде отдалечени във времето миграции. 

         Между 5/3-то хил. пр.н.е. географията на север от бъдещата Елада била земята на култура Винча, която твърде вероятно е свързана с поселения, определени като „пеласги”, т.е., далеч преди появата на „траките”. Култура Винча е създадена от носители на Hg R1а и по-късно продължена от носители на R1b (след масираното заселване на „курганците»).

         Връзката на пеласгите с култура Винча се съгласува добре с източниците, поставящи пеласгите в генетично родствения състав на „морските народи” – доиндоевропейски популации от Мала Азия (R1b, R1a), но също и преди всичко с културата Чатал Хююк (R1а, R1b). Тоест, предположението, че пеласгите по това време са „първа вълна на индоевропейците” е обикновено невежество. 

          Някои древноегипетски надписи споменават PLST (предполагаемо пеласги) сред «народите на морето», масирано нахлули в Египет на границата между 13-ти и 12-ти век пр.н.е. при управлението на Рамзес III.

         В някои летописи пеласгите се определят за филистимци, но конвертирането на филистимците с пеласгите вероятно е свързано с някои от описаните в Египет съюзници на „народа от морето”, конкретно като  „PLST”. Но в тези сведения се откриват и предполагаемо гърците-данайци  (DNWN),  турсенои/тирсени (TRS),  тевкри/теукри (TKR’) и сикулите (SKLS).

         Древногръцките източници обаче на споменават за каквото и да било египетско или палестинско направление на „експанзията на пеласгите”, вероятно поради това, че в епохата на „морските народи” ранната гръцка писменост (Линеар Б) вече е изчезнала, а до появата на следващата писменост остават няколко века. Другата вероятност е изобщо да не е имало какво да се опише.

         Още през 1901 г. Дж. Серджи предлага хипотезата, че пеласгите произлизат от протоберберското население на Северна Африка. Разбира се, не протоберберите са „оригиналните пеласги”, а някои лексикални форми на пеласгите се разпространяват в Северна Африка чрез т.н. „морски народи”. Тоест, някои от пеласгите са и завърнали се от Северна Африка групи, а не „произлизащи” от там бербери.

         Определеното като „първо нахлуване” на носителите на курганната култура в средата на 5-то хил.пр.н.е. от Източна и Централна Европа започва от района на Долна Волга към Долен Днепър (Буристен, Бьористен, Бористен). Така географиите на Северното и Западното Причерноморие започват да се „курганизират”. От тези региони курганната култура постепенно настъпва на запад и югозапад към Балканите, преминава Дунав и обхваща също географията на съвременните Дунавска равнина и Тракийска низина, особено по течението на река Марица. Малко по-късно обхваща и земите, станали известни след хилядолетия като „Македония”.
               Около 4300 г.пр.н.е. курганната култура вече обхваща и съвременна Трансилвания и постепенно настъпва в днешните унгарски граници. В курганите, появили се масово върху цялата европейска география, стават очевидни типичните аспекти на пратюркската обществена идеология. Например, характерният за курганната култура култ към коня (т.е. към „обожествено животно”). Съпругата на мъртвия воин често пъти го „последва в отвъдното” – един типичен архаичен тенгриански ритуал при курганните погребения, продължил хилядолетия. Безспорен пример за подобен ритуал е този в Суворово. Там е погребан племенен вожд в дълбока правоъгълна яма застлана с камъни, заедно с много предмети, необходими за „задгробния живот”. Край останките е открит също и жезъл, завършващ във вид на конска глава — символ на властта на погребания, което е нещо като „стандарт” за пратюркските алтайски и изобщо тенгриански обичаи. Откритите в Суворово и Кесимче жезли, завършващи с конски глави, имат абсолютни аналози в Молдова, Южна Румъния, Трансилвания, България и Македония. Наред с това, тези жезли с изображения на конски глави са идентични с откритите край Волга, но също в северокавказките степи и в Севевероизточен Дагестан. Всички “тракийски култури” според епохата на тяхното появяване са свързани само и единствено с поредицата от миграции на хора от географиите на курганните култури.

         Основните миграции в западна посока са по следните направления: Поволожие-Северно – Причерноморие – Балкани, Поволжие – Северно Приченоморие – Централна Европа – Западна Европа – Британия, Поволжие – Кавказие – Мала Азия – Балкани, Поволжие и Приуралие – Кавказие – Близък Изток – Северна Африка –Пиренеи – Централна Европа и Британия.

         Както споделихме, практиката на пратюркските религиозни ритуали е била задължително свързана с жертвоприношението на коня. Тази практика е продължена по-късно и от келтите и римляните. Подобни погребения продължават хилядолетия наред и се откриват сред повечето от пратюркските и тюркските народи, дори до 8/9 – ти век от н.е. при гьоктюрките-огузи в Тюркския хаганат.

         Типично пратюркски са „късноямните” погребения в Румъния, България, земите на бивша Югославии и Унгария, което има пряко отношение и към по-късната т.н. „тракийска култура”.

          Да обърнем по-специално внимание на някои култури. Култура Караново I и II е от ранната новокаменна епоха (Неолит) датирана ок. 6200-5500 пр.н.е. Караново III – IV е от късна новокаменна епоха – ок. 5500-4950 пр.н.е. Караново V (Марица) –  от каменно-медната епоха (Халколит) – ок. 4950-4500 пр.н.е. Караново VI e от късна медна епоха – ок. 4500-4000 пр.н.е. Очевидно е, че изобщо тази култура се развива предимно до нашествието на курганните пратюркски култури от Източна Европа и следователно геногеографската карта неизбежно драстично се променя по време на последвалите инвазии. Древното население на култура Караново (т.е. оцелелите й жители-кроманьонци от Hg I, Jи Е) бяга от района на Долен Дунав далеч на запад, изоставяйки с „генетичното” си присъствие завинаги или за хилядолетия старите си земи на местообитание. В края на 5-то хил. пр.н.е. и особено през първата половина на 4-то хил. пр. н. е. върху земите на съвременните  Източна Румъния и България  се появява комплекс от курганен тип, известен като Черна Вода I.

         За разлика от равнинните земеделски популации на културите Караново-Гумелница и Варна, новите поселения на култура Черна вода вече притежават типичните за пратюркската курганна култура укрепления, разположени в стратегически важните точки и предимно върху високите речни тераси. Новите заселници са животновъди, включително и коневъди, което напълно контрастира със заварените местни земеделци.

         В действителност, всички балкански култури –  Караново 6, Гулменица в България и Румъния, Салкуца, Градешница-Криводол, Винча-Плочник 2 и Бубандж Хум 1 в Централните Балкани, Сопот-Ленгиел и Лачина между Словения и Унгария, следвани от Черна вода 3 и 2, също и Езерово в България и Котофени, Баден, Костолац и Вучедол в Източна, Централна и Северна Европа, като и от Западните Балкани и Карпатския басейн до края на халколита буквално се „обединяват” в резултат на общото въздействие на мигрантите от култура Ямна. Всичко това е ясно изразено в общи характеристики: ямни и надгробни могили, отглеждане на коне, тяхната езда и впоследствие погребване заедно със стопаните им. По същото време патриархалната идеология заменя матриархалната и се формира военно-аристократичен елит,  едновременно с появата на бойните брадви и т.нар. „кордови бижута” – герданите.

         Очевидни са ясните взаимовръзки между културата на Камбановидните чаши, Ямната и Вучедолската, които напълно прозрачно се проследяват чрез нововъведенията при въоръже­нието и особено в погребалните обреди. 

         Заедно с настъплението към Централна и Западна Европа, „курганците” се заселват в географията, станала по-късно известна като Малка Скития (Северна и Южна Добруджа) и впоследствие по целия Ду­навски басейн. Появилите се скиптъри с конски глави и дрехи с шнурови соларни орнаменти бързо заменят полеоевропейските символики.

         Някои палеоевропейски символи се съхраняват още известно време, но транспарантно и само в ограничени райони край егейското крайбрежие и изключително рядко в други средиземноморски крайбрежни региони, преди всичко в Западните Балкани (т.е. в Далмация).

         Това състояние продължава до следващото нахлуване на „курганците” и последвалото тотално изменение на символиките и митологическата образност, което се реализира през втората половина на 3-то хил.пр.н.е. и има огромно влияние също и на Балканите. Поклонението към Богинята Майка постепенно се заменя с култ към Соларния Бог, най-вероятно една архаична форма на Тенгри.

         Краят на културите Варна, Караново, Винча и Ленгел ни подсказва, че фактически се е реализирала една катастрофа с невиждан дотогава мащаб, която не може да се обясни с климатични или епидемиологични фактори. Очевидно това е свързано с преселението на „курганците” – носители на Hg R1b.

         Носителите на културата Винча отстъпват пред конните народи и се преместват в Панония, също и върху земите на съвременна Словения и Западна Хърватска, създавайки условно и временно нов културен формат – Лазиня. Така или иначе, налице е „размиване” на древните културни формати и създаването на нова европейска културна среда, доминирана напълно от скотовъдните конни номадски народи. Тоест курганните култури от Източна Европа покриват Централна и Западна, включително Британските острови. Древните поселения от т.нар. култура Ленгел се оттеглят в Северна Германия и Северна Полша. Някои носители на Винча се заселват в Алпите.

         Следователно, древното палеоевропейско кроманьонско население мигрира в западна посока и се заселва предимно в планините, за да се защити от конните народи. По-голямата част от тези древни хора се укрива във високите планини и предимно дори по самите им върхове и пещерите, което е доказателство за бързото им отстъпление пред новите заселници. Много необитаеми дотогава високопланински райони и пещери са заселени от отстъпващите „кроманьонци”. Всичко това доказва, че тези масирани презаселвания и освобождаване на „старите територии” от обитателите им е било изключително принудително.

         Трите основни разселения на носителите на курганната култура в търсене на нови географски и съответно климатично-благоприятни пространства за заселване, условия за животновъдство и ловуване, или по-точно –  масираните и глобални преселения от Източна в Централна, Югоизточна и Западна Европа на част от древния пратюркоезичен племенен масив и конкретно на носителите сред него на линии от Hg R1b – R1b1, довежда до неизбежен разпад на палеоевропейските (кроманьонски) примитивни култури. Тези палеокултури са били предимно от носители на формираната в Предна Азия (Месопотамия и Анатолия) и разпространена основно в Европа кроманьонска Hg Y-ДНК I (днес условно разделена на „илирийска” и „скандинавска”, но изобщо „дъщерна” група на свързаната Hg IJ) и на формираната в Близкия Изток и Мала Азия „земеделска” (разпространена предимно в Мала Азия, Близкия Изток и по това време твърде ограничено на Балканите) Hg Y-ДНК J.

         Hg I и J са тясно свързани групи, които обикновено генетиците ги описват заедно като Hg IJ и независимо поотделно или свързано произлезли от древната „близкоизточна” макрогрупа Hg IJK.

         Същата съдба постига и поселенията от носители на формираната в Североизточна Африка Hg Е (разпространена в Европа „по-концентрирано” на Балканите и също така „кроманьонска”). Трите хаплогрупи и особено палеоевропейската и най-рано разпространена в Еврапа Hg I (следователно и във формата IJ) изчезват почти напълно от древната геногеографска карта на Балканите, Централна Европа, Апенините и Пиренеите, за да се „завърнат” частично хилядолетия по-късно от „съхранените” им палеогеографски ареали в Илирия, Скандинавия и други по-недостъпни географски райони, предимно с високопланински релеф.

         Носителите на тези кроманьонски хаплогрупи очевидно нямат никакво отношение към поставяне началото на „тракийската история”.

          Основният генетичен етнофундамент на траките е генетиката по линии Hg Y-ДНК R1b1a2a1a1 и R1b1a2a2. Частично и много по-късно някои техни племена се смесват с носители и на R1a1, мигрирали на Балканите от север между 1500-1000 г.пр.н.е., едновременно с някои от „гръцките“ заселвания на полуострова.

         Очевидно е, че Hg I не може да бъде „тракийска”, защото е една от палеоевропейските-кроманьонски миграции, появили се в Европа от Източна Мала Азия приблизително преди 25 хиляди години, като линия от свързаната Y-ДНК IJ и почти едновременно с Hg Е, мигрирала от Североизточна Африка. Носителите на Hg I, заедно с тези на Hg E и J, са унищожили неандерталците на континента. Наситеността на Hg I е била равномерна върху палеогенетичната карта преди нашествието на курганните култури от носители на Hg R1b и преди повторната поява на Hg R1a, които от своя страна я разделят на две запазени и до днес разграничени и концентрирани зони – Илирия/Балканите и Северна Европа (предимно Скандинавия и Северна Германия). Особено ясно се вижда, че в региона на „Тракия” – напр. Одриското царство и изобщо географската област Тракия, тя е с най-ниска концентрация в рамките на съвременна България и изобщо на Балканите. Виждаме, че Мизия е „по-концентрирана” с тази Hg, но древните летописци винаги са разделяли мизите от траките.

          Хаплогрупа I2a2 (snp M423) е характерна за популации в Югоизточна Европа. Всички съвременни потомци на I2a (субклад I2a2-Din) в Югоизточна Европа (вкл. Балканите) са наследници на мигранти от съвременната география на Украйна и Белорусия, където и този субклад се формира едва преди около 2500 години. Това допълнително доказва, че траките не могат да бъдат генетични носители на тази хаплогрупа.
         За да се мултиплицира този субклад са били необходими няколко поколения,  и съответно няколко века до ниво на концентрация, която наблюдаваме днес върху генокартата. Необходимо е и достатъчно време и условия за миграция към Балканите. Забележително е, че субкладът се появява точно по времето на Херодот и е мутация първоначално единствено в един мъж, която и мутация се развива във времето. Как тогава Херодот пише за траки, при положение, че по това време има само един носител на този субклад (най-много няколко преки негови наследници), появил се на границата между съвременните Украйна и Белорусия? Нима този предполагаемо „първи трак” в очите на Херодот е изглеждал като „втори” по брой народ след индийците? Очевидно е, че траките не принадлежат към хаплогрупа Y-ДНК I.

         Ако изобщо и дори за куриоз допуснем, че траките са носители на кроманьонската Hg I, то първите палеоевропейци и също „праисторични хора” от Близкия Изток би следвало да са съответно най-древните „траки”. Това би предположило, че „траките” неизбежно са „потеглили” първоначално от Близкия Изток и Източна Мала Азия към Европа като „част” от свързаната Hg IJK, след което се разделят в IJ  и накрая в I. Това, макар и очевидно да не представя тези носители за каквито и да било „траки”, а единствено за първите европейски кроманьонци, изобщо не пречи на някои изследователи убедено да допускат възможността, именно „траките” да са заели мястото на неандерталците.

         По това време разделението между Азия и Европа е напълно условно, защото Мала Азия и Балканите са били свързани (проливите и моретата още не са били образувани).

         Същевременно, „идеята” за траките като „палеонаселение” носещо по мъжка линия Hg I (т.е. древни европейци „отпреди” курганните култури) автоматично ги отделя генетически от скитите, саките, етруските и египтяните  – преобладаващо носители на клонове от Hg R1b и Hg R1a. Подобна несъстоятелна хипотеза ги разграничава и изобщо от всички народи от земите западно и източно от Уралските планини, степите на Централна Азия, Тарим и Минисунск, т.е. от повечето народи между Британия и река Лена (преобладаващо носители на Hg R1a и R1b). Следователно, хипотетичната идея за общ народностен масив от Балканите до Китай по линия на древните „европейски кроманьонци” е абсолютно невъзможна. Освен това, според генетиката, подобни „древни траки” от Hg I, J или Е никога не са „стигали” на изток от Каспийско море, Уралските планини и абсолютно невъзможно „чак” до Китай.

         В този смисъл, Hg I и Е, като палеоевропейски генотипи и средно на възраст 25 хиляди години е напълно невероятно да са „тракийски”. Това се потвърждава и от факта, че най-древните „образци” на Hg I са от районите с кюрдско население в Близкия Изток, произлизащи първоначално от свързаните Hg IJK и IJ.

         Пародийна е също и идеята, че преди „хиляди години” от Балканите са тръгнали „българи”, които по-късно се „завръщат, начело с Аспарух”. Ако тези „българи” са тръгнали преди повече от 6 хиляди години, то те са потеглили като носители на Hg I, Е или J и, очевидно, според генетичната карта, не са успели да стигнат по-далеч от Днестър на изток и в никакъв случай чак до Каспийско море или още по-източно до Централна Азия и Китай. Ако пък са „тръгнали” в период от 6 хиляди години „насам”, то тогава неизбежно са били пратюрки с носителство на Hg R1b и R1a и изобщо принадлежат на пратюркоезичните хора от курганните култури. Очевидно е, че древна миграция от Hg I и Е никога не е стигала региони на изток от Каспийско море, следователно и до Тарим и Китай, т.е. до земите на саките, согдите, тохарите и т.н. В тези географии изобщо не се открива подобна генетика с изключение на минимално ниски честоти, чиито носители са предимно наследници на разселили се руски поданици при усвояването на Сибир след 17-ти век.

         Наред с това, по повод тези „нови хипотези”, ние бихме попитали, как само Аспарух се „завръща” на Балканите, докато неговите братя предпочитат да се „завърнат” в други „бащини земи” (Поволжието, Бавария, Македония и Италия) а най-големия брат – Бат Баян дори предпочита да не напуска „новите” си земи в Стара Велика България и не се „завръща” в „бащините” си земи на Балканите?

         Допускането, че „траките” принадлежат на Hg I фактически изключва и всякакво историческо взаимодействие между тях и египтяните (такова обаче е безспорно доказано), тъй като хаплогрупата изобщо не се наблюдава и доказва в Египет, както също и в цяла Североизточна Африка. Следователно, възможността носители на „автохтонната” Hg I да са „оригиналните траки” е повече от несъстоятелна. Липсата на „взаимодействие” с Древен Египет и минималната честота на разпространение на Hg I и Е източно от Дон, както и едва забележимите концентрации на първата към бреговете на Каспийско море, напълно изключват тези хаплогрупи от генетиката на саките, на тохарите, на хората от Тар






Гласувай:
8



1. dobrodan - Продължавам в коментарното тяло.
24.01.2023 18:10
Текстът очаквано не се побра, но не е беда.

на хората от Тарим, Минусинск и т.н. Именно отсъствието на подобна генетика сред саките (също и сред другите централноазиатски племена) обективно доказва, че производните им скити и кимерийци съответно също са „лишени” от тези гени. Седователно, по-късно при преселването си в районите на Северното Причерноморие, тези племена са заварили като „такива генетични носители” единствено палеоевропейски кроманьонци. Нещо подобно се случва хилядолетия по-рано и с настъплението на курганната култура – нейните носители неизбежно срещат в Причерноморието именно кроманьонци от Hg I.

Относително съхранение на палеоевропейските култове се запазва за кратък период в рамките на Кукутенската култура в Молдова (I2, I2a, Е-V13, J2b, Т) и някои други региони, наследени от новите носители на R1b и R1a. Това продължава до следващото нахлуване на „курганците” и последвалото тотално изменение на символиките и митологическата образност, което се реализира през втората половина на 3-то хил.пр.н.е. и има огромно влияние и на Балканите. Поклонението към Богинята Майка постепенно се заменя с култа към мъжкия Соларен Бог, един от прототипите на Тенгри/Тангра. Този феномен е съвършено нов и няма европейски корени и еквиваленти преди това.

Например, според наличните и общодостъпни данни, някои от предците на съвременните скандинавци (вероятно единствено с изключение на кроманьонците от Hg I) са били наследници на миграции от пратюркоезични народи (по линиите на централноазиатските Hg R1b и R1a). Хаплогрупа R1b се датира в Скандинавия(Швеция) на 4225±520 години. Една част от тези генетични носители мигрират от Западна Европа като „наследници” на по-ранната „пиренейска миграция”. По-късно носители на изобщо линии на R1b се заселват там от Източна и Югоизточна Европа като формат от хуните и увлечени от тях племена. Други заселници представляват древни мигранти от тракийските земи.

Като цяло заселването на Европа от носители на хаплогрупа R1b1b2 и съответно говорещи древнотюркски езици се реализира най-активно преди 4200 – 3600 години, тоест с основните по-масирани миграции и заселвания на конните народи от курганните култури в Европа. Тези хора се явяват предци също на келтите и праиталийците, на етруските, траките и т.н.

Приблизително по същото време част от носителите на „сестринския” род Y-ДНК R1а1, изначално говорещ на пратюркски езици, постепенно преминава на флективни (флексивни) езици в Европа. Пътят на тази миграция от Централна Азия към Мала Азия и след това през Източна Европа и на изток до Северен Индустан най-вероятно се осъществява през 3-то и 2-ро хил.пр.н.е.

В тази епоха сред географията на Югоизточна Европа е малко вероятно да има съхранени компактни поселения на носители на Hg Y-ДНК Е, J и I2, които все още не са се укрили в планините на Западните Балкани.

В този смисъл, траките нямат нищо общо с тези най-древни кроманьонски поселения, които и до днес по мъжка генетична линия представляват средно около 30% от балканското население, около 30% от населението на Скандинавия и някои райони на Северна Европа, 10% от населението на Мала Азия и Близкия Изток и между 10-12% от населението на останалата част на континента до река Дон на изток. Напълно е невъзможно да се “еволюционизира” генетична приемственост между тези кроманьонски поселения и траките, появили се повече от 20 хиляди години по-късно в Югоизточна Европа.

Народите на Сибир, Поволжието, Прикамието, Централна Азия, както съответно потомците на древните поселения на средневолжката, самарската, хвалинската и древноямната култури, но също и повечето от кавказките народи, съхраняват и до днес висока концентрация на Hg Y-ДНК R1b1. От този род преди около 6 хиляди години се формира линия Hg R1b1b2 (мутации М269 и L23, т.е. L49 по съвременната номенклатура). Същото състояние е очевидно днес в Турция и Близкия Изток, където населението е съхранило една сравнително голяма честота на Hg R1b1 (Абу-Амеро и колектив, 2009 г.).

Според някои генетици (вкл. проф. А. Кльосов, 2008 г.) в Анатолия носители на рода R1b1b2 заедно със своя пратюркски аглутинативен език идват преди 6000±800 години. Това съвпада с някои миграции на курганната култура в южно и югозападно направление. Част от тях продължават своя път още по-западно и влизат в Европа, като се разделят на два миграционни вектора. Първият вектор минава през Балканите, където хаплогрупа конкретно по линия R1b1b2 се фиксира на около 4 хиляди години (преди 4050±890) т.е. между 500 и 1000 години преди началото на втората миграция на групи носители на линии от R1a (първата миграция на хаплогрупа R1a е „изчезнала” от Европа две хилядолетия по-рано от първото заселване на R1b на Балканите). В Сардиния линията R1b1b2 е датирана на около 5025±630 години, тоест тя е малко по-древна от „балканската”. Интересно е, че в Сицилия се датира на 4550±1020, в Италия на 4125±500, което приблизително съвпада с балканската миграция.

Линията R1b1a2a „принадлежи” на т.нар. „макро-кавказци” (или „баско-кавказци”), докато R1b1a2a1a1 е логично съответно на протобаските. Това неизбежно свързва тази генетика също и с пиктите, пеласгите, етруските, иберите, като според някои генетици последните два народа са с „миксирана генетика” – R1b1a2a1a1 + R1b1a2a2 (проф. А. Кльосов и др.). Пеласгите много вероятно са били носители също и на генетика по линия на R1a, но много по-ограничено.

Следователно напълно очевидно, балканските траки с техния „генетичен микс” на носителство на R1b – R1b1a2a1a1 + R1b1a2a2, са фактически преки роднини на етруските и с изключително близко родство до древните египтяни (военно-аристократичните египетски елити). Днес R1b1a2a2 е по-наситено представена сред адигите и дагестанците. Открива се във висока честота и сред кахетинците (т.нар. „кавказки ибери”), което доказва родството им с „пиренейските ибери”.

Това единствено ни подсказва, че има най-ранна анатолийска пратюркоезична миграция в Сардиния, Сицилия и Апенините, което е предпоставка да се свърже и с някои праетруски миграции на генетичните „роднини” на траките.

В Западните Балкани същата генетична линия се „настанява” преди 4250±600.

Всички носители на линии на R1b са били неизбежно изначално древни пратюрки от Южен Сибир/Алтай.

Характерно е, че сред „коренните” кавказци, потомци на някои от най-древните миграции на Hg R1b1 от курганната култура не се забелязват доказани последващи „раздробявания” на тяхната Hg R1b1b2 (мутация М269) или R1b2b2a (мутация L23). Следователно, тази линия се съхранява в относително изолирана география, а нейните „мигранти” към Европа придобиват следващите мутации на Hg R1b2b2a и се „разделят” на десетки подгрупи. Според някои генетици – подгрупите на тази линия са повече от 30. Всичко това позволява много по-добро проследяване на миграциите на Hg R1b в самата Европа.

Честотата в източно направление на древната ДНК-линия R1b1b1 намалява, но от своя страна R1b1b2 се увеличава (според Абу-Амеро и колектив, 2009 г.). Това също е едно от доказателствата, че в Мала Азия пратюрките се появяват още преди около 6 хиляди години.

В резултат на това Европа неизбежно става допълнително пратюркоезична. Именно поради обективната реалност, че пратюркският език още от 5-то хилядолетие пр.н.е. е принадлежал на „курганните нашественици” изключително носители на линии от Hg R1b, последвалите миграции на тази хаплогрупа тюркизират почти цяла Европа.

Фактически езиците на носителите на Hg R1b са няколко пратюркски диалекта, разделени не само във времето и пространството, но и с различни лексикални добавки, поради допълнителното преформатиране на езиците в Централна Азия и появата на първите признаци на разделение в двете основни древни пратюркски езикови групи – огурска и огузка около 3500 г.пр.н.е., което съвпада с началните периоди на големите „курганни миграции”. Огузките и огурските езици завършват своето разделяне чак през 3-ти век пр.н.е.

Траките най-вероятно са само една от многото прояви на поредното стратифициране на палеобалканското общество, в следствие на частичното унищожение или временното прогонване на носителите на кроманьонската генетика (Hg I, Е и ограничено J) от настъпващите „курганни” пратюркски конни народи – носители на Hg R1b. Така и съответно новите елити (т.е. военната аристокрация, която достига ниво от супер-регионален тип), са изначално пратюркски, т.е. в балканската география съответно и „тракийски”. Тези промени характеризират медната и бронзовата епоха, когато се генерират поредните архаични етноформати след нашествията на пратюркските групи от курганната култура, проникнали от евроазиатските степи в цяла Европа. Следователно „първите траки” и началото на техните култури от един по-късен етап са формирани неизбежно от прототюрките. Да си припомним, че непосредствените североизточни съседи на балканските кроманьонци са именно тези „курганни” конни народи, които след поетапното си нахлуване в Централна, Западна и Югозападна Европа и пренасяйки курганната култура съответно и придобиват различни наименования. Конкретно на Балканите и след един продължителен период те стават известни като „траки”.

Векторите на южната, югозападната и „втората” западна миграция е през Близкия Изток. Носителите на R1b създават Шумерската цивилизация. Част от тези генетични носители продължават в южно направление и се озовават в географията на съвременен Ливан (според проф. Кльосов е доказан общ предед на съвременните носители на Hg R1b1b2 в Ливан с датировка на 5300±700 години). По същото време групи от линията преминава през североизточната география на Африка, основавайки (или развивайки) класическата Египетска цивилизация (военно-аристократичните елити). По-късно тази генетична линия навлиза в Европа през Пиренеите, разселвайки се в Западна Европа, включително и в Британия.

Тракийският език едва ли е бил по-различен от този на етруските, както и не се е отличавал съществено от този на сармато-скитите (сред тях са били и някои „праотци” на част от бъдещите булгарски племена в Северното Причерноморие). Разбира се, разликата с езика на хуно-булгарите е била значително по-голяма, поради естествените езикови изменения и развитието на лексиката във времето и пространството.

При хипотетична среща между „аспарухов булгар” и „трак”, вероятността да проведат относително разбираем диалог в максимално опростена форма е принципно допустима. По-невероятно би било това, изобщо някой в ранното Средновековие да е съхранил оригиналната тракийска лексика след повече от половин хилядолетие на активна латинизация, асимилация и християнизация на Балканите.

Палеокултурите на Балканите (както и в останала Европа) не ни демонстрират ясни граници в географията. По-скоро предполагаемата първоначална хомогенност на неолитния „балкански блок” може твърде условно да обясни образуването на т.нар. „балкански прасубстрат”, който обаче неизбежно е свързан с форми на пратюркския език. Характеризирани по очевиден начин от твърде голям набор на конкретни латински, гръцки, албански, южнославянски и румънски изоглоси, тези субстратни думи се откриват сред топонимията (вкл. хидронимията) и епонимията не само на Балканите, но и сред цяла Европа.

В този смисъл пратюркските архаични диалекти много вероятно се пренесени в Европа още след края на някои от палеолитните култури и особено по време на неолитните.

Фактически, древните траки на Балканите и булгарите на Аспарух са действително далечни генетични родственици, но по различни линии на централноазитските Hg R1b (основно) и R1a (много по-ограничено). Същото „родство” по линии на R1b се свързва и с генетичните носители на редица древни култури и цивилизации – шумери, етруски, египтяни, келти и т.н. Днес носители на генетика от линиите на изобщо клас Hg Y-ДНК R1 по двете линии R1a и R1b са над 70% от мъжкото население на Европа. В съвременните български граници на Балканите този генетичен клас е около 40% от мъжкото население. Това поставя общо двете палеоевропейски-кроманьонски групи Hg I и Е „начело”, които взети заедно представляват около 45% от мъжкото население и така напълно се опровергава теорията за „тракийски произход” на съвременните българи, защото преобладава кроманьонското „заварено” или „автохтонно” мъжко население. Разбира се, отчетите за потомците на това кроманьонско население са само и единствено в съвременните ограничени държавни граници на България, образувани в последния си вариант едва преди по-малко от един век. Следователно, това ни разкрива състоянието в едни граници, които са освен „оскатени” (в смисъл „смалени), но и твърде преформатирани. Наред с това от огромно значение са и анализите на съпътстващите женски мтДНК.

Много популярните и рекламирани напоследък генетични изследвания по същество представляват опити за приблизителна оценка на цялата национална популация в държавата, а не оценка на етичността и още по-малко на генетичните носители на държавотворчеството в миналото, като изобщо отсъства всякаква смислена оценка на реалния булгарски (български) произход.

Държавата на Аспарух географски не припокрива съвременните граници, а генетичният ландшафт е бил твърде различен и неизбежно по това време с доминация на хаплогрупите от клас Y-ДНК R1. По-късно границите се разширяват на запад и юг, включвайки така и по-големи поселения от кроманьонско палеонаселение от Hg I, J и Е (особено от централните и западни Балкани), заедно с твърде предполагаемо оцелели носители на древнотракийските линии на R1b.

Развивайки средновековната първа българска държавност на Балканите с активно окрупняване на територията й, като така и поставяйки началото на нови, но последователни етапи на етногенези, носителите изобщо на клас R1 се разпространяват в географии, които днес са отдавна извън българските граници. Следователно, тези поселения са напълно или частично дебългаризирани.

В съвременна България генотип R1b се среща с висока концентрация – 20% от цялото мъжко население. Преобладаващо линията е представена от подгрупата R1b1b2 (M269) с 10.5%-11% сред мъжете. От тази линия са предимно онези от предците на булгарите/българите мигрирали първо от Северното Приксапие и Волго-Уралието в Северното Приченоморие и по-късно на Балканите.

В България има присъствие и на R – xS127, което потвърждава миграция от Волго-Уралието по линия на R1b свързана с преселение на част от булгарите.

Днес наследници на траките (заселници на Балканите предимно от курганните култури) би следвало да са носители преобладаващо по линии R1b1a2a1a1 и R1b1a2a2, каквато основно е била древната тракийска генетика.

Но днес линията R1b1a2a2 е с висока концентрация сред дагестанците и „кавказките ибери” (кахетинците), също и сред адигите.

Другият от „тракийските маркери” – R1b1a2a1a1 е първоначално „прото-баски”. Тази генетика също е свързана с пиктите, етруските и иберите.

Днес линията R1b1a2a1a1a (R-U106) се определя от наличието на SNP U106, известен също като S21 и M405. Смята се, че неговите носители представляват над 25% от Hg R1b в Европа и е привнесен от миграцията на курганната култура през Пиренеите. В този смисъл, той обективно-логично не е изначално „тракийски”, а по-късно е привнесен на Балканите и става част от тракийската генетика.

Траките са генетически очевидно най-общо част от третата и поредна миграция (последна от големите) на пратюрките-курганци, мигрирали към Югоизточна Европа през 3-то и 2-ро хил.пр.н.е. (предимно по “кавказкия вектор”, заселил и Балканите). Много вероятно, част от тях мигрират по-късно от Балканите на изток през Анатолия обратно до Кавказието, което е видно от генетиката по линия на R1b1a2a2 (този род първоначално е формиран в Кавказието). Предполагаемо, но много възможно подобна генетика се внася на Балканите и по вектор Кавказие-Северно Причерноморие-Балкани.

Маркерът R1b1a2a1a2 (R-P312/S116) заедно с R1b1a2a1a1a (R-U106) са едни от най-често срещаните „видове” R1b1a2 (R-M269) в Европа. След задълбочени изследвания обаче проф. Myres и колектив разпределят днес всички тези маркери основно на запад от басейна на река Рейн. Следователно, преки генетични потомци на конкретно онези от балканските заселници и носители на Hg R1b, известни като „траки” (също и изобщо в Югоизточна Европа) и съответно свързани с макро-кавказците и прото-баските днес най-вероятно са изключително ограничено представени в съвременна България.

Възможно, съхранението на „тракийското генетично наследство” да се „изразява” повече в някои от линиите на също изначално пратюркоезичната хаплогрупа Y-ДНК R1a. Отговор на този въпрос вероятно ще бъде даден от бъдещи задълбочени изследвания на генетиката от хаплогрупа R1a, представена в границите на България и изобщо на Балканите и конкретно свързана с „тракийско” население по време на „желязната” епоха (вероятно по-конкретно около средата на 2-ро хил.пр.н.е., когато е втората миграция на R1a към Балканите). Наред с това са необходими изследвания и на съпътстващите или „заварили” траките жени (анализ на мтДНК), както по линиите на миграциите на Y-ДНК R1b, така и на Y-ДНК R1a към Югоизточна Европа.













И
цитирай
2. dobrodan - Няма да обиждам овцете.
24.01.2023 18:17
Няма да обиждам патките.
Няма да обиждам говедото.
Те не правят нищо извън природата си.
Подразбираните екземпляри ще получават тиган по кратуните всеки път, защото в Централна Африка така лекували главоболие. Може пък и да се научат на нещо, защото и добитъкът се научава полека-лека. Най-малкото кой обор е негов и кой - не. Предполагам, че го прави по миризмата.
цитирай
3. dobrodan - Ето ви на и снимки да гледате!
24.01.2023 18:29
Същата тая много умната, дето не знае, че Солун никога не е бил в пределите на Българската Държава, чакам да ми обясни траки ли, словени ли, кой ги занесе или донесе тия орнаменти и какъв по народност е таткото на Кирил и Методий?

https://www.google.com/search?q=%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D1%88%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%86%D0%B8&tbm=isch&ved=2ahUKEwiNkve-z-D8AhWAxrsIHV-FBcUQ2-cCegQIABAA&oq=%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D1%88%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%86%D0%B8&gs_lcp=CgNpbWcQAzoECAAQHlDsE1jYhwFgr4sBaAJwAHgAgAHxAYgBnBmSAQcxMC4xMi4zmAEAoAEBqgELZ3dzLXdpei1pbWfAAQE&sclient=img&ei=iwbQY82gHYCN7_UP34qWqAw&bih=663&biw=1393&rlz=1C1CHBD_enBG774BG774
цитирай
4. mt46 - https://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=24948.0
25.01.2023 00:09
Първо да видим какъв е тоя проф. Стоян Динков... Цитирам:
"Приятели, нека ви запозная със случая на поредния потурнак - псевдо историк и извратител на историята на България ... на същия тоя несресан ибрикчия дъщеря му се прави на "патриотка" и организира разни "патриотични" групи във Фейсбук ...

***

Османската империя е повече от първия Рим

Османската империя е не само втори Рим, но и е повече от първия Рим. Това твърди Стоян Динков, който е автор на новопубликуваната книга „Османо-римска империя, българи и тюрки“ от издателство „Сиела“. Той е ученик на основателя на българската геополитическа наука проф. д-р Стефан Карастоянов. Книгата е нестандартен поглед върху процесите, конструирали Османската империя и установили едно ново владичество, обединило балканските земи. Представени са факти, малко дискутирани, напълно отхвърлени или изобщо неразглеждани от официалната историческа наука в България."...


Ясно е, че става въпрос за краен тюркски националист. Колко пъти да повтарям, че крайното политизиране и идеологизиране няма място в обективната историческа наука, защото я фалшифицира, изопачава?...
Тюркоманията и тракоманията си приличат. И двете са болестни състояния на псевдоучени...
Траките не са тюрки – това е пълна глупост! Да, вероятно не са били чак толкова многобройни... Случва се и древните историци да грешат...
цитирай
5. dobrodan - Първо здравей,
25.01.2023 10:49
второ - прекрасно знам, че е османист и някои негови интервюта са неуместни, меко казано.
Обаче. Динков описва напълно точно географски, генетични и езикови ситуации, потвърждения съм намерил достатъчно. Османизмът му не ми е интересен!
цитирай
6. marana69 - .. 168-я сантиметър, или до гуша, )))))...красс..мързи ме,сега да чета, но..ме кеффиш, брат ()
25.01.2023 21:28
dobrodan написа:
Няма да обиждам патките.
Няма да обиждам говедото.
Те не правят нищо извън природата си.
Подразбираните екземпляри ще получават тиган по кратуните всеки път, защото в Централна Африка така лекували главоболие. Може пък и да се научат на нещо, защото и добитъкът се научава полека-лека. Най-малкото кой обор е негов и кой - не. Предполагам, че го прави по миризмата.

цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1042780
Постинги: 381
Коментари: 4984
Гласове: 4142
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031