Постинг
15.10.2011 15:50 -
ЗА ВАПЦАРОВ, ПЕНЬО ПЕНЕВ И ПИСАТЕЛСКИЯ СЪЮЗ
Автор: bosia
Категория: История
Прочетен: 3246 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 15.10.2011 19:26
Прочетен: 3246 Коментари: 2 Гласове:
9
Последна промяна: 15.10.2011 19:26
ТРЕТА ЧАСТ
От 1960 до 1966 бях литератор в Кърджали. Създадох и ръководех Театър на словото. За дни на Вапцаровата поезия поканих и пристигна баба Елена, майката на поета, придружена от внучката си Мая-студентка в първи курс на ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/. Пожела и тя да участва със стихотворението „История”. Чух я преди това в другата гримьорна, протестирах срещу вяло звучащия Ботевски финал. Показах и как да завърши, за да не нарушава възходящата градация, по която бяха построени стиховете му, та следващата рецитаторка да потегли от там. Обеща, но го проигра по своему. Пенка се паникьоса, учениците ме оградиха, настояха аз да изляза на сцената с „Песен за човека”. Конферансието не съобщи свързващия текст и следващия изпълнител. Получи се нелепа пауза. Успяха да ме „навият” и рециталът завърших пак аз с „Прощално” и „Предсмъртно”. В „Прощално” Бойка беше фалшифицирала, подменила беше само една думичка, но много важна, фатална за изясняване на отношенията им в края на живота му. Когато произнесох неговата, вярната дума „като нечакан и неискан гостенин” бабата се размърда на стола си, възкликна от първия ред: „Така сине! Отдека знаеш?” Навсякъде-по стихосбирките, учебниците, христоматията им пишеше „ и далечен гостенин”. Ще се върна на този момент по-нататък. На срещата ни в Икономическия техникум и Гимназията, които учиха тогава в една сграда баба Елена разказа как преди да изведат подсъдимите от Централния затвор, за да ги натоварят на арестантската кола и ги отведат на делото, стояли пак тримата-тя, Константин Щъркелов и Бойка пред бариерата на централния вход с надеждата да разменят някоя дума с Кольо. На отсрещния тротоар стоял някакъв цивилен с черен шлифер и вдигната яка, с черна мека шапка, както се носели тогава тайните агенти. Повикал със знак Кочо. Говорел му тихо, но повелително. А Кочо ръкомахал, карал се с него. После замълчал, сякаш се замислил.Върнал се при нея с „увиснал нос” и промълвил: „Лельо Еленке, в съда едва ли ще кажа всичко както съм го замислил. Ще се опитам да защитя Кольо с наивността му, че е подведен. Но не така, както исках. Агентът ме предупреди, сплашва ме. Но ти обещавам-веднага след произнасянето на присъдата отивам при царя в двореца. Там вече знам какво да говоря!” На делото Щъркелов се поокопитил. Престрашил се, казал силни думи за семейството и главно за „Пиринския цар”. За Кольо се изказал по-внимателно, мерил си приказките. Багряна, обаче, била неузнаваема. Държала се отвратително. На въпроса на председателя на съда :”Поет ли е наистина Вапцаров? Има ли талант?” Тя само поклатила отрицателно с глава. Кольо се надигнал от подсъдимата скамейка, отсякъл: „Отказвам се от този свидетел!” После баба Елена се обърна към учениците: „Не искам да настройвам срещу нея! Тя е голяма поетеса, Кольо много я уважаваше.” Глухият ропот, който последва се засили, аудиторията зашумя. Баба Елена ме погледна виновно. Наведох се до ухото и: „Не си виновна ти. Аз съм ги настроил против нея! Голям грях носи тя за убийството на Кольо! Изобщо не я преподавам. Прехвърлям часовете и на Вапцаров. За наказание!” А тя: „Е, как така?-чуди се. –„Така! Имам си свое правосъдие!” И вдигам ръце, умирявам учениците. Една скоба. Подозирах, че няма да е приятно на баба Елена ако и зададат въпроси за Бойка. Забраних на учениците изобщо да я споменават. След топлото и спонтанно посрещане на гарата, това беше събитие за града, ги настаних в апартамента на хотел „България”, най-представителния тогава. Оставих ги да си починат от дългия път, извиних се, че имам още часове и се върнах в техникума. Обещах да дойда по обяд, за да поговорим спокойно. Когато отидох заварих само Мая. Бабата я взели банскалии, работещи в Кърджали. Мая останала да ме дочака. Използвах момента и зададох въпроса си директно, без предисловия: „Какво е отношението на семейството ви към Бойка, стринка ви?” Мая се смути. Не беше очаквала такъв въпрос: „Забранено ми е да говоря за нея!” –„Благодаря!-кимнах и.- Вече ми отговорихте!” Но въпреки забраната ми такъв въпрос беше зададен. Божидар я попита: „Къде е сега Бойка? С какво се занимава? Повярва ли в таланта на мъжа си?” Изтръпнах. Баба Елена се намръщи, но нито за миг не се поколеба. „Не знам къде е и какво работи! Тя изобщо не ме интересува!” Всички отправиха укоряващи погледи към Божидар. Пред мен той се оправда, че отсъствал когато съм ги предупредил. Съмнявал се е. Искал е да го чуе от самата нея. Баба Елена имаше добро отношение към царя. Вярвала му, очаквала помилване за Кольо. Убедена беше, че германците-Бекерле и Гестапо са му попречили да прояви благородството си. Чудно ми е как интервюираната Вижлета Къшлова нито веднъж не споменава ролята на Гестапо в този процес!? Гешев е отказвал всякакви контакти и сътрудничество с германците. Отказвал да им дава сведения и обяснения. Казвал, че това са си наши, вътрешни работи и те нямат право да се намесват в действията на чужда, суверенна държава. Но Гестапо следи всички политически процеси у нас, проникват в съдебните зали /цивилни, естествено/, на стрелбището при разстрела. Упражняват натиск върху командира на наказателния взвод. За английските лири стерлинги, убеден съм, баба Елена не знаеше. Инак, както се беше разприказвала с мен все щеше да изтърве нещо такова. Знаеше, обаче, за отношенията на „пролетарските поети и писатели” към Кольо, болеше я. Специално за Радевски и Караславов, които в очите са му казвали: ”От теб поет не става!” се изказа „Они го мразеха, сине! Не верваха му заради произхода. Затуй го отричаха и като поет.” –„А ти какво си очаквала от тях?-чудех и се, да го хвалят ли? Ами нали им е конкурент? По-талантлив е от тях, по-интелигентен, засенчва ги! Аз изобщо не ги преподавам тези бездарници, влезли в учебната програма по извънлитературни съображения. Единият пише в поезия за „честта на храчките”, другият ни занимава със селкори и рабкори, толкова далеч от света на младите, да не говорим за тромавия му стил. И те са виновни за гибелта му. И техните часове прехвърлям на Вапцаров. Давам ги за домашен прочит. Казвам на учениците:” Който иска да ги чете Който не ще нищо няма да загуби!” Като си помисля, че и двамата бяха председатели на Писателския съюз, те решаваха кой да бъде приет и кой не, косата ми настръхва. Приемаха по-бездарните от тях, за да изпъкнат на техния фон, а талантливите, които ги правеха смешни отхвърляха, прогонваха. При изпращането на гара Кърджали бяхме отишли поне половин час преди пристигането на влака от Подкова. Бабата се извини на жена ми, дръпна ме настрана от групата: „Верно ли, сине, си правил анкета с учениците кои са най-добрите ни поети, белетристи, драматурзи?”-„Кой ти каза?”, -питам на свой ред. А тя:”Оня , лаладжията, математика.” /Текелиев/.-„Така и предполагах. Той е тукашната БТА. И все с чужда пита помен прави. Приписва си заслуги!” –„Ясен ми е, сине. Ама сакам от теб да го чуя" - „Вярно!” - кимам. - „И кой излезе пръв сред поетите?” –„Синът ти.,-казвам. –Никола Вапцаров.” А тя:” Оти ти, сине много го обичаш?”- „Ама аз обичам трима поети повече от него.”-оправдавам се. –„Кои, сине?”-пие ме с очи тя.- „Като изключим Ботев, който е извън класацията като природен феномен, както беше и в анкетата, на първо място Яворов”.-Е, па он га е учил да пише! Не помниш ли маската му над леглото на Кольо у музея?” И почва да ми обяснява за стиховете му в зелената и синята тетрадка, които били изцяло подражателни на стиховете на Яворов. Връщам я към музея му:” Помня маската и факсимилето на „Прощално”. Водил съм софийските си ученици там, за да видят оригинала на „Прощално” с „неискан гостенин”. А Бойка и Радевски го фалшифицират. Вместо „неискан” пишат „далечен” гостенин. Сега и обясних „отдека знам” това. И пак пита:” А вторият, сине?- „Дебелянов”, казвам. А тя сплита ръце като молитва:”Моят поет, сине! Най-нежният поет на България!...А третият?” –„Николай Лилиев,”-отвръщам. Тя се замисли: „Него го не познавам. Требе да го прочетем!” и слага ръка на рамото ми, шепне ми на ухото: „А Смирненски?”-фиксира ме. Намръщих се: „Че какъв работнически поет е Смирненски, както го изкарва критиката? Спекулират с името му. Интелигент, попаднал случайно сред работническата класа. Ама си няма хабер от нея. Познава беднотията на пролетарския квартал, в който е израстнал-Банишора. Ама самият той не е нито работник, нито пролетарий. Баща му има двуетажна къща в едноетажния, най-беден квартал на София. Има собствена работилница и фурна, експлоатира детския труд, за да плаща ниски надници на ученици от квартала, които след учебните часове яхват велосипедите-триколки, разнасят в сандъците им тавите с пасти, торти, баклави, саварини, еклери из софийските сладкарници. Печели като капиталист! Големият му син-Тома Измирлиев, поет-хуморист и сатирик с псевдоним Фома Фомич е стипендиант в Университета като македонски бежанец. Христо е стипендиант по същите причини във Военното на Негово Величество училище. А литературната ни критика го определя не само като пролетарий, ами и като певец на работническата класа! Що за щуротия е това? А на Вапцаров стиховете му миришат на машинно масло. Говори с езика на класата, с жаргона и мисли като нея. Никаква превземка няма у него!...А какво е това?”-и рецитирам: „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- Като теменужен остров в лунносребърни води И над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна, Се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди…”- На какво ти мирише това?” А бабата спокойно: Символизъм, сине!” и ме хвърля в музиката. Прави се на проста селянка,облича се в народна носия, говори на банскалийски диалект като човек от народните низини. А е завършила Американски колеж! Няма да забравя как Мая сгафи нещо на банкета след рецитала и баба Елена я сдъвка на литературен английски без акцент, сякаш имаше горещ картоф в устата. И как колегите ми на масата се облещиха в почуда, в изненада. А разбира и от символизъм-„упадъчно литературно направление”, както ни караха да го представяме пред децата, да го хулим. Но се надявам, че е имало и други смелчаци, които не са го заклеймявали, защото имат собствено мнение по този въпрос, не са позволявали друг да мисли вместо тях. И завършвам с :”Не го обичам аз него. Ренегат, конформист, приспособленец. Преиграва!” А баба Елена ми шепне на ухото: „ И Кольо не го обичаше, сине!” Усмихнах се: „Кольо не го е обичал по други съображения. Както Толстой не е обичал Шекспир с когото дели мегдан, съизмерва се с него. Но Вапцаров се е самооценявал правилно. Имал е самочувствието на поет. Независимо от това, че не са го признавали”. Баба Елена се усмихваше тъжно. А след малко-нов въпрос:”А какво ще кажеш за онова момче от Димитровград?”,-пие ме жадно с очи тя.-„Кой, Пеньо ли? Пеньо Пенев? –И започвам да рецитирам „Пътеки”7 Всеки своя пътека си има… А тя ме прекъсва: Он беше Кольовец, сине! И него, сине, писатели го убиха!” Щом има „и него”, значи и сина и, Вапцаров са го убили писатели!!! Седим веднъж на маса в писателското кафене трима приятели, пием си кафето. Идва Неле Дечева, млада поетеса, менреса на Ламар. Живя дълго у него, в Драгалевци, гледаше му домакинството, а той и издаде първата стихосбирка. Не се учудвайте! Така ставаха тези неща тогава… Определили я с още три момчета от Кабинета на младия писател или както го наричахме „Съюзът на синовете на българските писатели” да участват в първо литературно четене пред работници от Кремиковци. Притеснява се, че няма нито едно подходящо стихотворение за такава аудитория. Успокоявам я: „Ти пък да не мислиш, че някой ще ви слуша? Ще чоплят семки, ще си говорят помежду си-и те отбиват номер като вас. Освобождават ги от работа за час-два, за да отчетат културно мероприятие. Ако искаш да приковеш вниманието им, дама си, кавалерите ще ти дадат път, ти ще откриеш четенето. Нищо няма да четеш! Ще им изрецитираш Вапцаров, а после и Пеньо. Тях ги познават, някои ги знаят наизуст. И след тях скромно ще се извиниш, че след такива колоси си принудена да ги занимаваш със себе си, трябва да прочетеш и нещо свое. Пусни им любовна лирика. Тя е всеядна!” Послушало ме момичето, имала успех. Ръкопляскали и на нейната поезия. Може и да е било от снизхождение. Но намерила път към тях. След което им разказала епизода, който чула от мен в кафенето-разговорът ни с баба Елена на кърджалийската гара. И когато я цитирала: „Он беше Кольовец, сине /също работник и продължител на вапцаровата линия в поезията/ И него, сине, писатели го убиха!”,- ръкопляскали. Но на четенето присъствал и партийният секретар на завода. Веднага се обадил в Съюза на писателите на Любо Левчев. Търсил ме Любо в кафенето, казали му, че съм си отишъл. На другия ден, по обяд, съм отново там. Барманката ме вика:” Йорданов-на телефона!” Помислих, че е кодош. На никого не съм давал телефона в кафенето. Ама младоците го правят без всякакво стеснение. За да се издигнат в очите на слепите. Отказах да отида на бара, пия си кафето. Барманката затвори телефона. Писателското кафене го бяхме кръстили „Сивото поточе”. А Орлето пародира известното детско стихотворение на Ран Босилек, което звучеше иронично, но и вярно: „Бяла спретната къщурка- „Ангел Кънчев”-пет. Тука всяка мижитурка Счита се поет!” След малко се звъни отново. Росето пак ме вика. Питам: „Кой ме търси?”. Тя вдига рямене: „Женски глас”. Пак махам небрежно с ръка. А то била новата секретарка на Любо. Още не и познават гласа. На третото позвъняване взимам слушалката от Росица: „Кой ме търси на този телефон?” А оттатък:”Другарю Йорданов, другарят Левчев ви моли да се качите при него!” По стъпалата към втория етаж и кабинета му си мисля: „За какво ли съм му притрябвал? Поиска ми веднъж ракета за тенис „Дънлоп”/не може каква да е, а специално „Дънлоп”!?. Обърнах цялото БСФС наопаки и федерацията по тенис на корт. Намерих му. И то на смешна цена-не повярва. Сега пък за какво ме търси?” Влизам при секретарката: „Сам ли е?” А тя: „Има човек при него. Но ще го отпрати, щом му съобщя, че сте дошъл”. Така и стана. Избута критика Балабанов, невероятен нахал, но зет на първия секретар на Берник. Кани ме в кабинета си, а на секретарката заръчва:”Ако ме търсят-няма ме!”, и заключва вратата. "Какво сега, ще се бием ли? Ринг свободен!” А той се смее: Бе за по-сигурно. Някои нахълтват и когато им кажат, че ме няма.” И си сяда на трона. А аз-на фотьойла срещу него. „Как си, що си? Кво бичиш? /пишеш/, кво ще пиеш?” Отсичам делово: „Нищо. Карай по кратката процедура без увертюри. За какво съм ти?” Физиономията му изведнъж се промени, стана сериозен. Изправя се, вдига ръце: „Бай Стояне, пак си сгазил лука! Направил си фал!,” И разказва за четенето в Кремиковци. Разбирам накъде бие: „Бабата е болна, но още е жива. В София е. При сина си Борис/вторият син на войводата Йонко Вапцара и баба Елена е кръстен на цар Брис111. Тогава още престолонаследник, княз Търновски. Това нищо ли не значи?/ Яхвай „Марчодеза” и-право у тях. Питай я правилно ли съм предал думите и!” А Любо” Ама аз изобщо не се съмнявам, че си измисляш. Знам я аз нея. Тя много говори. И все едни такива ги плещи. Търси си белята! Ама и ти с къв акъл разказваш тия истории на младоците? И Нели да вземе да го изплещи пред бачкаторите. А те и ръкопляскали. Страхотен гаф! Докога ще те спасявам?”- „Оп-пааа!-възкликвам. Най-новият виц, Любо ме спасява,-и настръхвам, повишавам тон. Откак си председател на Съюза една книга не ми пускат! Четири ми връщат досега. Но не по художествени, а по идейни съображения. Цензурата ме дебне, търси под вола теле! Докога ще бъда в черния ви списък?Де-вет-най-сет години минаха откак спряхте да ме издавате! Засрами се!” Контраатаката ми никак не му хареса. Приключи набързо въпроса. Трябвало да излиза. Нищо не ми направиха. Потулиха „инцидента”. Но отношението му към баба Елена ме ядоса. Помня процеса. Тринайсетгодишен бях, когато убиха сина и. А Любо е бил в първо отделение в Павлово! И ще я учи сега как да говори! Пази, Боже, сляпо да прогледа!
От 1960 до 1966 бях литератор в Кърджали. Създадох и ръководех Театър на словото. За дни на Вапцаровата поезия поканих и пристигна баба Елена, майката на поета, придружена от внучката си Мая-студентка в първи курс на ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/. Пожела и тя да участва със стихотворението „История”. Чух я преди това в другата гримьорна, протестирах срещу вяло звучащия Ботевски финал. Показах и как да завърши, за да не нарушава възходящата градация, по която бяха построени стиховете му, та следващата рецитаторка да потегли от там. Обеща, но го проигра по своему. Пенка се паникьоса, учениците ме оградиха, настояха аз да изляза на сцената с „Песен за човека”. Конферансието не съобщи свързващия текст и следващия изпълнител. Получи се нелепа пауза. Успяха да ме „навият” и рециталът завърших пак аз с „Прощално” и „Предсмъртно”. В „Прощално” Бойка беше фалшифицирала, подменила беше само една думичка, но много важна, фатална за изясняване на отношенията им в края на живота му. Когато произнесох неговата, вярната дума „като нечакан и неискан гостенин” бабата се размърда на стола си, възкликна от първия ред: „Така сине! Отдека знаеш?” Навсякъде-по стихосбирките, учебниците, христоматията им пишеше „ и далечен гостенин”. Ще се върна на този момент по-нататък. На срещата ни в Икономическия техникум и Гимназията, които учиха тогава в една сграда баба Елена разказа как преди да изведат подсъдимите от Централния затвор, за да ги натоварят на арестантската кола и ги отведат на делото, стояли пак тримата-тя, Константин Щъркелов и Бойка пред бариерата на централния вход с надеждата да разменят някоя дума с Кольо. На отсрещния тротоар стоял някакъв цивилен с черен шлифер и вдигната яка, с черна мека шапка, както се носели тогава тайните агенти. Повикал със знак Кочо. Говорел му тихо, но повелително. А Кочо ръкомахал, карал се с него. После замълчал, сякаш се замислил.Върнал се при нея с „увиснал нос” и промълвил: „Лельо Еленке, в съда едва ли ще кажа всичко както съм го замислил. Ще се опитам да защитя Кольо с наивността му, че е подведен. Но не така, както исках. Агентът ме предупреди, сплашва ме. Но ти обещавам-веднага след произнасянето на присъдата отивам при царя в двореца. Там вече знам какво да говоря!” На делото Щъркелов се поокопитил. Престрашил се, казал силни думи за семейството и главно за „Пиринския цар”. За Кольо се изказал по-внимателно, мерил си приказките. Багряна, обаче, била неузнаваема. Държала се отвратително. На въпроса на председателя на съда :”Поет ли е наистина Вапцаров? Има ли талант?” Тя само поклатила отрицателно с глава. Кольо се надигнал от подсъдимата скамейка, отсякъл: „Отказвам се от този свидетел!” После баба Елена се обърна към учениците: „Не искам да настройвам срещу нея! Тя е голяма поетеса, Кольо много я уважаваше.” Глухият ропот, който последва се засили, аудиторията зашумя. Баба Елена ме погледна виновно. Наведох се до ухото и: „Не си виновна ти. Аз съм ги настроил против нея! Голям грях носи тя за убийството на Кольо! Изобщо не я преподавам. Прехвърлям часовете и на Вапцаров. За наказание!” А тя: „Е, как така?-чуди се. –„Така! Имам си свое правосъдие!” И вдигам ръце, умирявам учениците. Една скоба. Подозирах, че няма да е приятно на баба Елена ако и зададат въпроси за Бойка. Забраних на учениците изобщо да я споменават. След топлото и спонтанно посрещане на гарата, това беше събитие за града, ги настаних в апартамента на хотел „България”, най-представителния тогава. Оставих ги да си починат от дългия път, извиних се, че имам още часове и се върнах в техникума. Обещах да дойда по обяд, за да поговорим спокойно. Когато отидох заварих само Мая. Бабата я взели банскалии, работещи в Кърджали. Мая останала да ме дочака. Използвах момента и зададох въпроса си директно, без предисловия: „Какво е отношението на семейството ви към Бойка, стринка ви?” Мая се смути. Не беше очаквала такъв въпрос: „Забранено ми е да говоря за нея!” –„Благодаря!-кимнах и.- Вече ми отговорихте!” Но въпреки забраната ми такъв въпрос беше зададен. Божидар я попита: „Къде е сега Бойка? С какво се занимава? Повярва ли в таланта на мъжа си?” Изтръпнах. Баба Елена се намръщи, но нито за миг не се поколеба. „Не знам къде е и какво работи! Тя изобщо не ме интересува!” Всички отправиха укоряващи погледи към Божидар. Пред мен той се оправда, че отсъствал когато съм ги предупредил. Съмнявал се е. Искал е да го чуе от самата нея. Баба Елена имаше добро отношение към царя. Вярвала му, очаквала помилване за Кольо. Убедена беше, че германците-Бекерле и Гестапо са му попречили да прояви благородството си. Чудно ми е как интервюираната Вижлета Къшлова нито веднъж не споменава ролята на Гестапо в този процес!? Гешев е отказвал всякакви контакти и сътрудничество с германците. Отказвал да им дава сведения и обяснения. Казвал, че това са си наши, вътрешни работи и те нямат право да се намесват в действията на чужда, суверенна държава. Но Гестапо следи всички политически процеси у нас, проникват в съдебните зали /цивилни, естествено/, на стрелбището при разстрела. Упражняват натиск върху командира на наказателния взвод. За английските лири стерлинги, убеден съм, баба Елена не знаеше. Инак, както се беше разприказвала с мен все щеше да изтърве нещо такова. Знаеше, обаче, за отношенията на „пролетарските поети и писатели” към Кольо, болеше я. Специално за Радевски и Караславов, които в очите са му казвали: ”От теб поет не става!” се изказа „Они го мразеха, сине! Не верваха му заради произхода. Затуй го отричаха и като поет.” –„А ти какво си очаквала от тях?-чудех и се, да го хвалят ли? Ами нали им е конкурент? По-талантлив е от тях, по-интелигентен, засенчва ги! Аз изобщо не ги преподавам тези бездарници, влезли в учебната програма по извънлитературни съображения. Единият пише в поезия за „честта на храчките”, другият ни занимава със селкори и рабкори, толкова далеч от света на младите, да не говорим за тромавия му стил. И те са виновни за гибелта му. И техните часове прехвърлям на Вапцаров. Давам ги за домашен прочит. Казвам на учениците:” Който иска да ги чете Който не ще нищо няма да загуби!” Като си помисля, че и двамата бяха председатели на Писателския съюз, те решаваха кой да бъде приет и кой не, косата ми настръхва. Приемаха по-бездарните от тях, за да изпъкнат на техния фон, а талантливите, които ги правеха смешни отхвърляха, прогонваха. При изпращането на гара Кърджали бяхме отишли поне половин час преди пристигането на влака от Подкова. Бабата се извини на жена ми, дръпна ме настрана от групата: „Верно ли, сине, си правил анкета с учениците кои са най-добрите ни поети, белетристи, драматурзи?”-„Кой ти каза?”, -питам на свой ред. А тя:”Оня , лаладжията, математика.” /Текелиев/.-„Така и предполагах. Той е тукашната БТА. И все с чужда пита помен прави. Приписва си заслуги!” –„Ясен ми е, сине. Ама сакам от теб да го чуя" - „Вярно!” - кимам. - „И кой излезе пръв сред поетите?” –„Синът ти.,-казвам. –Никола Вапцаров.” А тя:” Оти ти, сине много го обичаш?”- „Ама аз обичам трима поети повече от него.”-оправдавам се. –„Кои, сине?”-пие ме с очи тя.- „Като изключим Ботев, който е извън класацията като природен феномен, както беше и в анкетата, на първо място Яворов”.-Е, па он га е учил да пише! Не помниш ли маската му над леглото на Кольо у музея?” И почва да ми обяснява за стиховете му в зелената и синята тетрадка, които били изцяло подражателни на стиховете на Яворов. Връщам я към музея му:” Помня маската и факсимилето на „Прощално”. Водил съм софийските си ученици там, за да видят оригинала на „Прощално” с „неискан гостенин”. А Бойка и Радевски го фалшифицират. Вместо „неискан” пишат „далечен” гостенин. Сега и обясних „отдека знам” това. И пак пита:” А вторият, сине?- „Дебелянов”, казвам. А тя сплита ръце като молитва:”Моят поет, сине! Най-нежният поет на България!...А третият?” –„Николай Лилиев,”-отвръщам. Тя се замисли: „Него го не познавам. Требе да го прочетем!” и слага ръка на рамото ми, шепне ми на ухото: „А Смирненски?”-фиксира ме. Намръщих се: „Че какъв работнически поет е Смирненски, както го изкарва критиката? Спекулират с името му. Интелигент, попаднал случайно сред работническата класа. Ама си няма хабер от нея. Познава беднотията на пролетарския квартал, в който е израстнал-Банишора. Ама самият той не е нито работник, нито пролетарий. Баща му има двуетажна къща в едноетажния, най-беден квартал на София. Има собствена работилница и фурна, експлоатира детския труд, за да плаща ниски надници на ученици от квартала, които след учебните часове яхват велосипедите-триколки, разнасят в сандъците им тавите с пасти, торти, баклави, саварини, еклери из софийските сладкарници. Печели като капиталист! Големият му син-Тома Измирлиев, поет-хуморист и сатирик с псевдоним Фома Фомич е стипендиант в Университета като македонски бежанец. Христо е стипендиант по същите причини във Военното на Негово Величество училище. А литературната ни критика го определя не само като пролетарий, ами и като певец на работническата класа! Що за щуротия е това? А на Вапцаров стиховете му миришат на машинно масло. Говори с езика на класата, с жаргона и мисли като нея. Никаква превземка няма у него!...А какво е това?”-и рецитирам: „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- Като теменужен остров в лунносребърни води И над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна, Се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди…”- На какво ти мирише това?” А бабата спокойно: Символизъм, сине!” и ме хвърля в музиката. Прави се на проста селянка,облича се в народна носия, говори на банскалийски диалект като човек от народните низини. А е завършила Американски колеж! Няма да забравя как Мая сгафи нещо на банкета след рецитала и баба Елена я сдъвка на литературен английски без акцент, сякаш имаше горещ картоф в устата. И как колегите ми на масата се облещиха в почуда, в изненада. А разбира и от символизъм-„упадъчно литературно направление”, както ни караха да го представяме пред децата, да го хулим. Но се надявам, че е имало и други смелчаци, които не са го заклеймявали, защото имат собствено мнение по този въпрос, не са позволявали друг да мисли вместо тях. И завършвам с :”Не го обичам аз него. Ренегат, конформист, приспособленец. Преиграва!” А баба Елена ми шепне на ухото: „ И Кольо не го обичаше, сине!” Усмихнах се: „Кольо не го е обичал по други съображения. Както Толстой не е обичал Шекспир с когото дели мегдан, съизмерва се с него. Но Вапцаров се е самооценявал правилно. Имал е самочувствието на поет. Независимо от това, че не са го признавали”. Баба Елена се усмихваше тъжно. А след малко-нов въпрос:”А какво ще кажеш за онова момче от Димитровград?”,-пие ме жадно с очи тя.-„Кой, Пеньо ли? Пеньо Пенев? –И започвам да рецитирам „Пътеки”7 Всеки своя пътека си има… А тя ме прекъсва: Он беше Кольовец, сине! И него, сине, писатели го убиха!” Щом има „и него”, значи и сина и, Вапцаров са го убили писатели!!! Седим веднъж на маса в писателското кафене трима приятели, пием си кафето. Идва Неле Дечева, млада поетеса, менреса на Ламар. Живя дълго у него, в Драгалевци, гледаше му домакинството, а той и издаде първата стихосбирка. Не се учудвайте! Така ставаха тези неща тогава… Определили я с още три момчета от Кабинета на младия писател или както го наричахме „Съюзът на синовете на българските писатели” да участват в първо литературно четене пред работници от Кремиковци. Притеснява се, че няма нито едно подходящо стихотворение за такава аудитория. Успокоявам я: „Ти пък да не мислиш, че някой ще ви слуша? Ще чоплят семки, ще си говорят помежду си-и те отбиват номер като вас. Освобождават ги от работа за час-два, за да отчетат културно мероприятие. Ако искаш да приковеш вниманието им, дама си, кавалерите ще ти дадат път, ти ще откриеш четенето. Нищо няма да четеш! Ще им изрецитираш Вапцаров, а после и Пеньо. Тях ги познават, някои ги знаят наизуст. И след тях скромно ще се извиниш, че след такива колоси си принудена да ги занимаваш със себе си, трябва да прочетеш и нещо свое. Пусни им любовна лирика. Тя е всеядна!” Послушало ме момичето, имала успех. Ръкопляскали и на нейната поезия. Може и да е било от снизхождение. Но намерила път към тях. След което им разказала епизода, който чула от мен в кафенето-разговорът ни с баба Елена на кърджалийската гара. И когато я цитирала: „Он беше Кольовец, сине /също работник и продължител на вапцаровата линия в поезията/ И него, сине, писатели го убиха!”,- ръкопляскали. Но на четенето присъствал и партийният секретар на завода. Веднага се обадил в Съюза на писателите на Любо Левчев. Търсил ме Любо в кафенето, казали му, че съм си отишъл. На другия ден, по обяд, съм отново там. Барманката ме вика:” Йорданов-на телефона!” Помислих, че е кодош. На никого не съм давал телефона в кафенето. Ама младоците го правят без всякакво стеснение. За да се издигнат в очите на слепите. Отказах да отида на бара, пия си кафето. Барманката затвори телефона. Писателското кафене го бяхме кръстили „Сивото поточе”. А Орлето пародира известното детско стихотворение на Ран Босилек, което звучеше иронично, но и вярно: „Бяла спретната къщурка- „Ангел Кънчев”-пет. Тука всяка мижитурка Счита се поет!” След малко се звъни отново. Росето пак ме вика. Питам: „Кой ме търси?”. Тя вдига рямене: „Женски глас”. Пак махам небрежно с ръка. А то била новата секретарка на Любо. Още не и познават гласа. На третото позвъняване взимам слушалката от Росица: „Кой ме търси на този телефон?” А оттатък:”Другарю Йорданов, другарят Левчев ви моли да се качите при него!” По стъпалата към втория етаж и кабинета му си мисля: „За какво ли съм му притрябвал? Поиска ми веднъж ракета за тенис „Дънлоп”/не може каква да е, а специално „Дънлоп”!?. Обърнах цялото БСФС наопаки и федерацията по тенис на корт. Намерих му. И то на смешна цена-не повярва. Сега пък за какво ме търси?” Влизам при секретарката: „Сам ли е?” А тя: „Има човек при него. Но ще го отпрати, щом му съобщя, че сте дошъл”. Така и стана. Избута критика Балабанов, невероятен нахал, но зет на първия секретар на Берник. Кани ме в кабинета си, а на секретарката заръчва:”Ако ме търсят-няма ме!”, и заключва вратата. "Какво сега, ще се бием ли? Ринг свободен!” А той се смее: Бе за по-сигурно. Някои нахълтват и когато им кажат, че ме няма.” И си сяда на трона. А аз-на фотьойла срещу него. „Как си, що си? Кво бичиш? /пишеш/, кво ще пиеш?” Отсичам делово: „Нищо. Карай по кратката процедура без увертюри. За какво съм ти?” Физиономията му изведнъж се промени, стана сериозен. Изправя се, вдига ръце: „Бай Стояне, пак си сгазил лука! Направил си фал!,” И разказва за четенето в Кремиковци. Разбирам накъде бие: „Бабата е болна, но още е жива. В София е. При сина си Борис/вторият син на войводата Йонко Вапцара и баба Елена е кръстен на цар Брис111. Тогава още престолонаследник, княз Търновски. Това нищо ли не значи?/ Яхвай „Марчодеза” и-право у тях. Питай я правилно ли съм предал думите и!” А Любо” Ама аз изобщо не се съмнявам, че си измисляш. Знам я аз нея. Тя много говори. И все едни такива ги плещи. Търси си белята! Ама и ти с къв акъл разказваш тия истории на младоците? И Нели да вземе да го изплещи пред бачкаторите. А те и ръкопляскали. Страхотен гаф! Докога ще те спасявам?”- „Оп-пааа!-възкликвам. Най-новият виц, Любо ме спасява,-и настръхвам, повишавам тон. Откак си председател на Съюза една книга не ми пускат! Четири ми връщат досега. Но не по художествени, а по идейни съображения. Цензурата ме дебне, търси под вола теле! Докога ще бъда в черния ви списък?Де-вет-най-сет години минаха откак спряхте да ме издавате! Засрами се!” Контраатаката ми никак не му хареса. Приключи набързо въпроса. Трябвало да излиза. Нищо не ми направиха. Потулиха „инцидента”. Но отношението му към баба Елена ме ядоса. Помня процеса. Тринайсетгодишен бях, когато убиха сина и. А Любо е бил в първо отделение в Павлово! И ще я учи сега как да говори! Пази, Боже, сляпо да прогледа!
ЗА ВАПЦАРОВ, ПЕНЬО ПЕНЕВ И ПИСАТЕЛСКИЯ С...
ЗА ВАПЦАРОВ, ПЕНЬО ПЕНЕВ И ПИСАТЕЛСКИЯ С...
ПИСМО НА СТОЯН ЙОРДАНОВ ДО КРИСТИНА ПАТР...
ЗА ВАПЦАРОВ, ПЕНЬО ПЕНЕВ И ПИСАТЕЛСКИЯ С...
ПИСМО НА СТОЯН ЙОРДАНОВ ДО КРИСТИНА ПАТР...
