бъдещето ми и бъдещето на страната. Наложи се да остана в София, за да мога да координирам в някаква степен започнатото и да създавам нови контакти. Започнах с „Подкрепа”. Тя се беше разрастнала неимоверно и на практика вече не беше онова, което бях сътворил. След излизането ми от Бобовдол беше лесно да изчистя новото попълнение, понеже беше малобройно. Но сега членовете и организациите бяха се разроили до такава степен, че очистване беше невъзможно. Затова,колкото и да ми беше тежко, реших да се отдръпна от „Подкрепа”, като се опитам да вкарам няколко човека на възлови постове, за да мога да имам поне информация какво става вътре. Тренчев, когото набих в апартамента на Ирен го оставих и започнах да се занимавам с положението в страната, с наближаващия „Екофорум” и с писане. Бях ежедневен посетител в клуба на писателите и журналистите. Запознах се с много хора, но малко бяха тези, които можеха да помогнат и искаха да направят нещо за страната. Не мога да пропусна такива имена като Иван Радоев и Христо Фотев. Двамата бяха много различни, но и двамата имаха свои морални устои, които ги правеха творци и хора с позиция. Често се срещах с Марко Ганчев, който много скоро след това пое ръководството на вестника на СБП „Литературен фронт”, чието име удачно бе променено на „Литературен форум”. Станахме приятели с Христо Калчев, у когото живеех дълго време след като създадох достатъчно неприятности на Богдан Глишев, на когото, заедно с жена му Ева Димчева и двамата му сина съм дълбоко благодарен. Богдан е особен човек в добрия смисъл на думата. Чете много и особено история. Приема я твърде емоционално и се вижда, че страда от политическата несправедливост спрямо България. Чувствителен на всякакви теми, свързани с миналото, настоящето и бъдещето на страната. Има богата библиотека и живее с нея. Дадох му няколко стари и редки книги, защото съм сигурен, че ще ги запази. Аз живеех от квартира на квартира и при мен нещата изчезваха непрекъснато. Големият му син Данаил/Дани/ стана радиожурналист и има добри възможности за развитие. Малкият, Тики, е много емоционален и вироглав. Дано се запази такъв и като стане голям, защото много ни трябват такива хора. Странна пасмина представляваше и все още представлява т. нар. СБП. Там преобладаващото мнозинство са хора, които никога няма да преиздадат писанията си. На практика тяхното т. нар „творчество” умря заедно с комунизма. Вкупом станаха ненужни и затова посрещнаха дори и козметичните промени с нескрита злоба. Повечето от тях не можаха да се пренастроят към новите условия и прекратиха литературните си опити. Натискаха си трътките в кафенетата и злобно подмятаха колко са велики, неоценени и страдащи. Малцина се настроиха към чалгата или червената журналистика, но общо взето престанаха да съществуват като автори. Ръководството засили интереса си към имотите на съюза и премина в сивата част на обществено-икономическите отношения. Една съвсем минимална част се включи в политиката и обслужваше разни търговски дружества, наречени кой знае защо политически партии. Изобщо, със спиране на кранчето се пръснаха да търсят други ясли, защото само това бяха се научили да правят. СБП си остана реакционно сдружение и една групичка, която и по-рано си раздаваше награди, продължиха да правят това. Не бих искал да конкретизирам с имена. Това е задължение на тях самите да се дъвчат един друг и да се извинят на читателите си, ако имат смелостта, интелигентността и морала. Лично аз се съмнявам, че ще го направят. В края на ноември отидох до Стара Загора, за да организирам митинг на старозагорци да не подкрепят козметичните реформи, лансирани от БКП и част от т. нар. „неформални” сдружения като „Клуба за гласност и преустройство”, „Екогласност” и др. Исках да провокирам хората да потърсят правата си и имотите си, отнети от режима. Парадоксално е, но моят зет изпълняваше длъжността кмет на Стара Загора и се наложи да разговарям с него. Той никога не е взимал самостоятелни решения и сега беше поставен в много деликатна ситуация. Наложи се малко да го притисна и нещата се случиха. Вярно, центърът на Стара Загора на бързо бе затрупан с пясък тротоарни плочки, но на колодрума стана великолепен митинг. Бяха дошли около 10 хиляди старозагорци и успях да ги накарам да повярват, че страхът е най-лошия съветник. Това стана на 3 декември 1989 г. и аз се радвам, че много старозагорци повярваха, че може да се живее и по друг начин, различен от дотогавашния. По това време аз вече не се идентифицирах с „Подкрепа” тъй като вече не виждах никаква възможност профсъюзът да стане мозък и център на промените. С течение на времето синдикатът се превърна в една обикновена полумафиотска структура, в която около Тренчев се въртяха стари ченгета от типа на Емил Лалов. Той си беше офицер от VІ-то управление на ДС и макар да беше главен юристконсултна „Подкрепа”???, на практика прокарваше решения, които нямаха нищо общо със синдикализма. Започна масов отлив на членове, поради което предложих на няколко човека да създадат нови профсъюзни сдружения. Така бяха създадени НПС „Подкрепа” с Пламен Даракчиев и АДС начело с Иван Таушанов. На по-късен етап помогнах двете структури да се слеят, като образуват синдикат „Промяна” воглаве с комсомолеца Димитър Диманов. Липсата на квалифицирани синдикалисти и харизматичен лидер постави синдикатите в периферията на обществения живот и те допуснаха разрухата, корупцията и ликвидацията на много фирми, за да могат да бъдат изтърбушени или приватизирани за жълти стотинки. Така или иначе синдикализмът не успя да си свърши докрай работата и започна да обслужва интересите на политическите партии и част от ръководството си.Влизането на „Подкрепа” в СДС беше голяма грешка и освободи пространство на политиците да останат без опонент. От това последва ужасяващата корупция при приватизацията и тоталното разделяне на обществото на малка върхушка богаташи и огромна част бедняци. При такова имуществено и финансово разслоение да се прави демокрация е невъзможно. Доктрината „Луканов” надделя над неорганизирания и неподготвен за промени народ. И понеже стигнахме и до главния диригент на т. нар „преход”, редно е да разкажа и за създаването, пътя и смъртта на СДС.   ПРЕВРАТЪТ   Самият преврат мина някак си незабелязано. По кръчмарски, както се казва. Липсваше първичното, емоционалното възприятие на промяната. Хората не излязоха веднага на улицата, за да покажат отношението към промяната. Страхът и тънката хитрост на изчакването надделяха над чувствата. Това беше грешка на опозицията, доколкото може да се приеме, че е имало такава. Тя се зараждаше със скърцане и клатушкане. Явно, някъде горе се намери умна глава, която плю на идеологията и даде разумен съвет да се направи преврат, за да не се даде възможност на опозицията да се съвземе и организира. Ако бяха се забавили само с шест, дори с три месеца, организирането на протести и създаването на програми за изход от ситуацията щеше да бъде факт. Вече имахме връзка със „Солидарност” чрез кореспондента на „Газета виборча” /Предизборен вестник/, органът на „Солидарност”. Главен редактор на вестника е Адам Михник-мой добър приятел. Беше ясно, че режимът не може да издържи и ще се сгромоляса. Аз бях се хванал на бас през лятото на 1984 г. с Тренчев и неговите колеги д-р Ганчо Жеков и Бойко Пройчев, че комунизмът ще издържи най-много до есента на 1989г. Оказах се точен в анализите и предвижданията си. Голямата глупост, която направиха комунистите с начина, по който замислиха и проведоха т. нар. „Възродителен процес” вместо да им помогне, се обърна срещу тях. Идеята им беше да се създаде тежък вътрешен конфликт, нещо като гражданска война, който да насочи погледите към обществените катаклизми, а не към икономиката. Така хем ще спечелят време, хем ще задействат яловия „Указ 56”, за да успеят да набарат собствеността на държавата в ръцете си, хем ще изнесат парите, които после ще влизат в страната като „чужди инвестиции”. И за всичко това щяха да бъдат виновни турците. Явно тези варианти са били обмислени и разигравани далече преди реализацията им. Имам информация, че в хранилището на разградското окръжно управление на МВР е имало готови бланки за промяна на имената още през 1979 г. Били са откраднати две бланки и занесени в Турция от един агент на МИТ-български турчин. Лоша шега на БКП изигра времето. След смъртта на Брежнев, Андропов и Черненко КПСС изпадна в идеологическа и икономическа безизходица и това се пренесе и у нас. Нямаше време за „Възродителен процес”. А и българинът се оказа слаб националист. Както се казва, интернационализмът изяде национализма. Подготовката на дирижирана опозиция още не беше завършена и трябваше да действат изпреварващо.На всичко отгоре не бяха наясно дали да преминат към вариант гражданска война или да мимикрират. Процесите в бившата ГДР, Полша и Унгария ги свари твърде неподготвени за безкръвен вариант. Полша по сравнително по-силов, а Унгария по реформаторски път бяха поели трайно към свалянето на комунистическия режим. Помогнаха им две неща: Антирусизмът и антисъветизмът и католическата църква. Потушаването на унгарското въстание през 1848-9 година от 203 хил. руски корпус е твърде пресен и силен спомен, който мотивираше унгарците. Още по-пресен и болезнен бе споменът от 1956 година, когато съветските войски смазаха унгарското въстание.  При поляците е още по-силно това чувство, заради руското робство. Избиването на поляци и унгарци по време на Втората световна война и след нея беше съвсем пресен и болезнен спомен. Традиционният антикомунизъм при тях премина естествено в антикомунизъм, като руско създание. Освен това и двете нации имаха твърде голяма диаспора извън комунистическия лагер. Интелигенцията и особено католическата църква бяха двата влекача, които изтеглиха държавите си и народите си в тихи води. Международното положение беше съществено променено, особено след смъртта на Сталин. След него нямаше нови идеи и естествено доктрината се изчерпи. Робовладелчеството на съветите спря на място и по този начин гъвкавият капитализъм го изпревари. Католическата църква, за разлика от източното православие държеше връзката със Запада и не бива да се пропуска кръстоносния поход на Ватикана срещу комунизма като една здрава база за съхранение на морала и здравия разум. Грешката, отчетена от Москва през 1968 г. след смазването на Пражката пролет допълнително разколебаваше съветските ръководители. Същият Андропов, който активно проведе събитията през 1956 г в Унгария не посмя да повтори това в Полша през 1980-1 г. В Полша бе инсталиран един мек военен режим, който на практика сплоти поляците и ги превърна в убедени борци за възстановяване на полската национална чест и достойнство. Унгарците, без никакви формалности откровено отрекоха социализма и преминаха към откровен капитализъм. Дори във ръководството на унгарската компартия на най-високо ниво се водеше открит спор за отделяне от Москва. У нас и в Румъния нещата не стояха така. Румънците бяха изгладнели заради идиотското ръководство на Чаушеску, който реши да върне външния дълг с цената на глад и терор. Стигна се до масова проституция на румънските жени, за да могат да си изхранят семействата. В Русе за 10 яйца, които по тогавашните цени струваха около 1 лев румънките си сваляха гащите, за да оцелеят децата им. Гладът и страхът бяха и си останаха двете основни инструмента във вътрешната политика на комунизма. В тази ситуация, изоставени от Москва, българската комунистическа върхушка се разцепи на две. Живков и малка част от ЦК искаха да заиграят собствена игра, дори и без Москва. Луканов, Лилов и компания си останаха за оставане на потъващия кораб. Затова след преврата нещата бяха на косъм от безредици и дори гражданска война. Няколко години след преврата в докладите на американското посолство пишеше, че се очаква гражданска война. Естествено, тя щеше да бъде кратка, кървава и напълно безсмислена, тъй като комунистите нямаше как да спечелят. Те бяха изнесли парите на България в личните си банкови сметки и щяха да гледат отстрани какво става. По места беше раздадено оръжие и една искра беше достатъчна да направи голямата беля. Тук мога да цитирам писмото на о.р. полковник Любен Миленов от бившето РУ при ГЩ на армията: „…Най голямата „заслуга” на полковник Кацаров” /по-късно ген. лейтенант и шеф на РУ при ГЩ б. а./ за повишаване в първо генералско звание е сляпото му и безотговорно изпълнение на заповеди, с които бяха нарушени старата Конституция /Живковата, б. а./ и законите на НР България. Известно е, че след инцидента с президента Петър Младенов пред Народното събрание на 14.12.1989 г в някои медии се появиха твърдения, че горнобанската танкова бригада е била готвена за потушаване на масови безредици в София. Твърденията са били верни, защото по заповед на полковник Кацаров в края на 1989 и началото на 1990 г. са били предислоцирани в Горна баня и подготвени за бойно използване 10 специални подразделения на сухопътните войски. Подразделенията са наброявали общо личен състав от 100 души и са разполагали с около 100 000 патрона за автомат. Под непосредственото ръководство на полковник Кацаров е било възможно при малки безредици тези подразделения да оказват помощ на Вътрешни войски, като действат съвместно с тях или самостоятелно, а при по-големи такива-едновременно и във взаимодействие с подразделения на горнобанската бригада…” Тези факти показват най-малко две неща. Първото е, че координацията между Москва и София е била стабилна и второ, че т. нар. „Румънски вариант” е бил готов и у нас.Всъщност, още след идването на ген. Виктор Шарапов през март 1988 г. у нас се създава втори властови център, който доминира над официалната власт на Живков и неговото обкръжение. Генерал Шарапов беше човекът, който отговаряше за сектор България в ЦК на КПСС и назначаването му за посланик в България съвсем не беше случайно. Заместването му от посланик /полковник, по-късно генерал от ГРУ б.а./ също не беше случайно. След него дойде генерал Керестеджиянц. Както се вижда не ще да е било случайно това генералско присъствие, по-скоро инвазия. По времето на Шарапов в посолството имаше аташирани 52 дипломата!!! И около 350 човека „помощен персонал”. Не знам колко подземни етажа има в посолството, но за 400 човека да се намери работа никак не е лесно. Може и да има ядрени силози под посолството, но че подслушваха и продължават да подслушват-това е сигурно. Та това си е един резервен полк от офицери и сержанти. И като се прибави руската агентура в България намирисва на цяла армия. На второ място беше и САЩ с 26 дипломата и около 50 човека помощен персонал. На трето Турция със 17 дипломата.                                                  СЪЗДАВАНЕТО НА СДС                                                                    ИЛИ                       ПРЕДИЗВЕСТЕНИЯТ КРАЙ НА ДЯСНОТО ПРОСТРАНСТВО Много приказки и писания се изприказваха и изписаха за СДС. Самият факт, че това беше направено още през първите години, означава, че целта на тези книги е била не да кажат истината, а да я прикрият. Липсата на достатъчно качествени хора и организации с опит в създаването на политическа партия като опонент на БКП изигра лоша шега на българския преход. Това, което имаше в Полша, бившата Чехословакия и Унгария у нас липсваше. Традиционния антикомунизъм и антисъветизъм, които съществуваше в тези страни у нас на практика липсваше напълно. Католическата религия беше със силни позиции и беше запазила морала на вярващите, което позволи на тези народи да направят прехода поносим. На практика църквата и интелектуалците издърпаха на буксир държавите си до спасителния бряг. При нас църквата не само не помогна на народа си, но с бездействието си укрепи властта на криминалните престъпници, завзели властта в т. нар. „политически партии”. Вината на българската православна църква е неизчислима. Не разцеплението и съществуването на два синода бе лошо за страната. Лошото беше, че те и двата бяха огледални образи. Обслужваха изключително лични и корпоративни интереси.За вяра, отговорност и християнски добродетели изобщо не ставаше и дума. Липсата на вяра и духовен живот бе най-голямата причина за тогавашните и последващи обществени и държавни катаклизми. Интелигенцията също беше изцяло конформистка и прокомунистическа. Като оставим настрана факта, че т. нар. партии бяха създадени от ЦК на БКП и ДС, писатели, журналисти, артисти и всякакви „дейци на изкуството и културата” бяха храненици на властта и като такива или защитаваха социализма, или не взимаха отношение към събитията. Една много малка част намериха сили и кураж да се впуснат активно в строежа на нова България.Те, обаче, бързо се разочароваха и се оттеглиха. В общественото пространство останаха отново „старите муцуни” като Светлин Русев, Любомир Левчев, Антон Дончев, Блага Димитрова, Радой Ралин, Валери Петров, Стефан Продев, Венцел Райчев и синовете му. Провинцията също не можа да открие духовните си лидери и да разчупи старите комунистически традиции. Единствено Пловдив донякъде защити репутацията си на интелектуален център. За журналистиката не говоря, защото тя изцяло беше и си остана подготвяна и финансирана от компартията и криминално забогателите типове. Самият факт, че един прононсиран комунист и човек със много съмнителен морал като Стефан Продев беше поканен от т. нар. опозиция да стане главен редактор на в. Демокрация говори достатъчно красноречиво за пълната лудница в главите на ръководството на СДС. За пръв главен редактор бе избран човек от ДС и със също така съмнителен морал-Йордан Василев/агент Емил, вербуван през 1957 г. по време на следването си при отбиване но военната си служба в „Катедра 22”/На предложението ми да се направи списък на млади и перспективни журналисти, за да бъдат обучени от екипа на Адам Михник ми бе дадено съгласие проформа, но така и не се направи списък и не се поканиха лектори да квалифицират репортерите и редакторите. Това е показателно за липсата на желание и далновидност в ръководството на вестника да скъса пъпната връв със ужасната социалистическа журналистика. За съжаление, същото стана и в СДС. Многократно предлагах да се направят две прости неща: Да се прекарат през тестове всички мераклии за власт по общините и на национално ниво. Първо трябваше да се покрие тест за психологическа устойчивост и след това тест за интелигентност. Въпросите не бяха вкарани в дневния ред нито веднъж, което ясно и точно показва, че нито един член на НКС на СДС не вярваше в собствените си възможности да се занимава с политика. Повтарям, НИТО ЕДИН! При това въпросът съм повдигал многократно, не по-малко от 20-30 пъти. Имаше и такъв аргумент от Милан Дренчев, че докато ние сме учили в университетите, те с „пушка в ръка” са бранили страната. Това беше много смешно, защото е казано от един агент на Гешев, прехвърлен после към ДС. Той още 1941 г. предава шефа си Г. М. Димитров. Изобщо земеделците бяха полуграмотни и нахални мераклии за власт, защото смятаха, че властта е купчина с пари, която трябва да се изгребе. Едно от най-ярките доказателства за това бе разрояването на партии и фракции, които и досега никой не може да прочете.  Другата идея беше да се администрира СДС, за да може да се приведе в ред СДС. Прочетох моето предложение да се структурират всички отдели: програмен, анализи и прогнози, информация, кадри, финанси, прес-служба и ПР, външни връзки, организационен и т.н. Направих сметка колко пари и хора ще трябват. Въпреки многократното ми предложение, това също не влезе в дневния ред. Имаше само един въпрос: Кой ще бъде шеф на кадровия отдел?. Направих си майтап и казах:” Аз ще поема отдела.” Настана истинска олелия. Всички на различни ноти викаха „Не-е-е!” Като утихнаха им обясних, че съм си направил майтап с моята кандидатура, а това за което си мислят не е баш така, защото основната работа на кадровия отдел не е да следи кой какво и с кого го прави, а да обикаля горните класове на средните училища и институтите, за да издирва, подготвя и пресява можещите и желаещи да работят в СДС. Въпреки това и двете предложения бяха отхвърлени с пълно мнозинство, и при тримата председатели на СДС-Желю, П. Берон и Ф. Димитров. което означава, че СДС не е замислен и създаден да стане сериозна политическа сила. Това пролича напълно в последвалите времена. Там се образуваха групи от по няколко от т. нар. %”лидери”, като гледаха да прецакат другите и да лансират своите хора. Знаейки много добре, че знам биографиите, вкл. агентурното минало практически на всички членове на НКС, както и начина на създаване на техните организацийки, те инстиктивно и рефлекторно ме избягваха и се опитваха да ме изолират. Налагаше се да режа по някоя глава от време на време, за да ги държа на разстояние от мен. Нито Желю, нито следващите ръководители не са допускали, че аз ще вляза в НКС на СДС, въпреки, че идеята беше моя. Явно, някои от тях са били добре инструктирани относно моите възможности и линия на политическо поведение, защото когато се появявах във вестника или в СДС ме отбягваха и мазно ми се усмихваха. Действително, аз бях против СДС в този му крайно хаотичен и политически аморфен вид и не го криех. През юни, обаче, ме помолиха от Дружеството за защита правата на човека да изгоня Румен Воденичаров и хората около него, за които бях казал и доказал, че са свързани с ДС. В края на юни на конгреса го изхвърлих и станах председател, като поставих две условия: Да бъда с мандат само 6 месеца и Дружеството да напусне СДС, за да се запази като авторитетна и неполитическа организация. С три гласа загубих излизането от СДС. Това ми даде основание да сметна, че в Дружеството са влезли хора, които искат да го използуват за политическа или административна кариера. Пресякох тези опити, като прокарах решение, с  което забраних на членове на дружеството да се кандидатират за изборни и административни длъжности. По този начин изгоних кариеристите и те отидоха по другите партии. Имаше и куриози. Един от членовете на ръководството беше Николчева от Плевен. Всички членове на семейството бяха в ръководствата на партии от СДС и практически вечер на масата в дома им се събираше плевенската организация на СДС. При изгонването на Воденичаров и Лунд от ръководството на СДС започна атака към мен от страна на Желю и Ф. Димитров да не ги закачам и да ги оставя в ръководството, където бяха говорител и втори представител. Наложи се да покажа с остър тон на Желю да не ми се бърка в организацията, а ф. Димитров, който беше много досаден и се влачеше подире ми като сопол да сритам по задника, за да ме остави на мира. Първоначално в СДС доминираха старите партии-земеделци и социалдемократи. Те се впуснаха да трупат членска маса с цел не само да доминират, но и да дръпнат килима изцяло към себе си. Макар, че бяха възстановени от ЦК на БКП и ДС, те смятаха, че лесно ще подчинят по-малките организации и ще ги погълнат. Естествено, това не стана. Стана точно обратното, което беше логично, тъй като младите хора не се идентифицираха с програми, устави и лидери от 40-те години.И двамата лидери на тези партии-Петър Дертлиев и Милан Дренчев имаха достатъчно тъмна биография, сътрудничеха на ДС и настройката им, като политическа обстановка, беше най-много до 1953-4 г. Изживяваха се като оратори, макар разумният човек да се отегчаваше бързо от непрекъснато повтарящите се заклинания и пожелания. БЗНС беше възстановена от старозагорската група, в която влизаха Сиво Чапаров, Кънчо Чамов, Тодор Кавалджиев и др. под мое давление. Това стана още през 1987-9 г., когато имах контакти с тях. След като спечелих гладната стачка в Бобов дол успях да ги накарам да обявят възстановяването на БЗНС. Ако не се лъжа, това беше на 11 май 1989 г. по радио „Свободна Европа”. ДС и БКП веднага реагираха, като изпратиха стария си агент Железан Райков, а мен ме прибраха в ГСУ и софийския затвор. Той овладя групата и ги елиминира от активни действия. БСДП беше подготвена за възстановяване от Ал. Лилов и ИССТ. ОДЦ/ОХДЦ/ беше създаден от проф Първулов, дясната ръка на Емил Христов-председател на съвета по административни въпроси в Държавния съвет. Първулов беше негов заместник, а Евгени Матинчев-секретар По-късно Матинчев стана депутат от ДПС. Първоначално ръководството на ОДЦ беше от стари кадри: арх. Христо Генчев, Стоян Кадиев, Благовест Сендов, Венцислав Димитров/Коня/, Илко Ескенази и др. След митинга срещу чл. 1 от Живковската конституция старите кадри бяха дискретно укрити и на преден план извадиха Стоян Ганев, Любомир Павлов/Пъпката/ и Стефан Софиянски. Илко Ескенази още от 1981 г. е в ръководството на фондация „Людмила Живкова”, а Венци Коня беше съветник в правителството на Георги Атанасов. И двамата участваха в тайното създаване на ПЧБ и фондация „Еврика”, която на практика присвои парите на ДКМС. Демократическата партия беше създадена от Продан Стоянов, дългогодишен шеф на отдел „Организационен”, а по-късно на „Деловодство” и секретар на ЦК на БКП. За другата организация, която имаше най-много власт в СДС, т. нар. „Клуб за гласност и преустройство”/КГП/ вече съм писал. Той получаваше инструкциите си пряко от Андрей Луканов и Съветското посолство.От март 1988 г. посланик на бившия СССР у нас бе ген. Майор Виктор Шарапов, бивш шеф на секция „България и балканските страни” в ЦК на КПСС и изключително ценен от Политбюро на ЦК на КПСС и Горбачов. Хитър и безапелационен дори с Живков. Той създаде големи неприятности на Тато, чрез русофилите от т. нар. „Творчески съюзи”, които бяха изцяло под негово влияние. Първоначално битката за власт и влияние вътре в СДС се водеше между двете многобройни партии и КГП. Естествено, желювите хора доминираха. Стигна се дотам, че Петко Симеонов заемаше 5 възлови поста, защото не смееха да се доверят на други. Петко, бивш суворовец, и социолог/ Като такъв той задължително трябва да има чести контакти със службите и ЦК/ Работил беше при Стоян Михайлов, бивш кандидат член на Политбюро на ЦК на БКП и директор на Института по социология. В Суворовското училище е бил заедно с Петър Младенов./ Та Петко беше зам. председател на НКС на СДС, политически директор на в „Демокрация, управител на фондация „Демокрация”, директор на АЧП/Агенция за чуждестранна помощ/ и председател на предизборния щаб на СДС. Твърде много и все изключително важни постове. Принудих се да ги накарам да се опомнят. На едно заседание станах и поисках оставката му от 4 от постовете му. Обясних иронично че така ще погубим човека, защото за всеки от петте поста се изисква пълно отдаване минимум по осем часа. Като добавим и 8 часа почивка, излиза, че на Петко са му нужни две денонощия в рамките на едно. Георги Бакалов, бивш летец и ВКР-агент скочи ненадейно и ми изкрещя, че няма да дадат Петко за курбан на Босия. Отговорих му, че мърша не ям и въпроса приключи. Всъщност, битката освен за власт и влияние имаше и още един аспект. СДС по сценарий трябваше да завие заедно с електората си към социализма и СССР. Така промените щяха да се изродят в никакви промени.Комунистите и техните по-задни ешелони трябваше да дадат всичко, за да не се промени нищо. В някаква степен успяха, но все пак времето се оказа по-силно от сценария. От цялата тази работа се облажиха няколко десетки престъпни типове. Едни си почесаха крастата на висши държавни постове, а други станаха милионери. За бъдещето на страната не помисли никой и ще има дълго да сърбаме времето на безвластието и безотговорността. Само от приватизацията бяха източени няколко десетки милиарда лева/марки/, защото активи за над 140 млрд лева бяха „приватизирани” за малко над 4 млрд. Това представлява петгодишният бюджет на страната по времето на приватизацията. Интересен епизод представлява избирането на президент и поводът за този избор. Той представлява един пример как се движеше сценария за т. нар. „преход”. В него участваха малко хора, а стилът беше напълно като в периода на комунизма. Повод за оставката на президента Петър Младенов беше една реплика, изтървана от пияната му уста. Не бих искал да крия този факт, макар че не ми е особено приятно. Петър Младенов имаше два прякора, които се ползваха от членовете на Политбюро, ЦК, МВнР и зевзеците. Те бяха Пешо Мастиката и Пешо Дамаджаната. Това идваше от слабостта му ежедневно да употребява в неумерени количества твърд алкохол. Гафовете му и изцепките му нямаха край, но някой отгоре си мислеха, че сред народа това не се знае. Същият този П. Младенов на 14 декември 1989 г, когато студентите направиха жива верига около Народното събрание като видя колко много хора имаше около парламента се уплаши и в пристъп на паника изтърси „По-добре е танковете да дойдат. В интерес на истината искането на хората бяха коректни, както и тяхното държание, не само за танкове, но и от спецчасти нямаше никаква нужда. Исканията бяха за падането на чл. І-ви от конституцията на Живков, която даваше цялата единствено в ръцете на БКП.При това, забележете, БКП не беше регистрирана по закона за партиите, създаден от самите тях. Сградата им в центъра, т. нар. „Партиен дом” също беше построен незаконно, без документи, а министър-председателят беше без българско гражданство. И тези партийни влъхви пищяха, че се нарушава конституцията и закона. Времето беше много студено и въпреки това хиляди софиянци и хора от провинцията бяха заобиколили Народното събрание с едно законно искане на един законен митинг. Преди нас, през октомври чехите направиха подобен митинг на площад „Вацлавски намести”, който продължи докато опозицията принуди комунистическата власт да отстъпи властта. Тогава изгря звездата на чешкият интелектуалец и драматург Вацлав Хавел, който многократно бе търкал наровете на арестите и затворите. На третия ден той пое водачеството на демонстрантите и не отстъпи от позицията си. По-късно стана президент и успя да ръководи страната разумно и отговорно, дори когато тя се раздели на две държави по настояване на Словакия. У нас Жельо също стана президент, но резултатът от неговото президентстване беше жалък. Той изпълняваше всички поръчки на Луканов, който на всичко отгоре често посещаваше с или без причина. Любимото му място в президентската канцелария беше президентския стол. Та ако правим сравнение на Хавел с Желев, то нещата никак не са в наша полза. Жельо същият ден, 14 декември се качи на балкона на къщата, където беше Младежкия театър и заедно с Петко  Симеонов и Тренчев разгониха хората от площада. Направих опит да стигна до балкона, но тълпата беше толкова гъста, че още по средата на пътя те приключиха и хората започнаха да се разотиват. Прегракнах от викане да се върнат, но моментът беше изтърван. По-късно многократно съм питал публично Жельо защо разгониха хората, но той си беше измислил една идиотска теза, че нежна революция се прави от стотици хиляди, а не от десетки. Въз основа на какви изчисления и аргументи е стигнал до тази цифра и досега мълчи. А истината е, че като ядро хората бяха предостатъчно и можеха с всеки ден да се увеличават. Но той изпълни искането на БКП и ги спаси от сгромолясване. Това не първият случай. На 11 ноември в дома на стария агент Анджел Вагенщайн се провежда несанкционирана среща, на която се решава да се направи митинг. Ден след това активистите на КГП отиват на работна среща в Съветското посолство, където получават инструкции от Шарапов. След 14 декември, когато студентите преминаха към по-активни средства за блокиране на София, той собственоръчно отиде да разваля барикадите и да ги възпира от решителни мерки за сваляне на комунистите от власт. По същото време, а и много по-късно той официално твърдеше, че е и си остава марксист. Преди президентските избори отново отиде при студентите, като отрече, че е бил срещу действията им през зимата. С това той показа, че не само му липсват политически качества, но и човешки такива. Да не говорим, че той, който не допусна Илия Минев в СДС и политиката изобщо, защото бил яростен антикомунист и екстремист, след смъртта му започна да се кичи с неговото име и да претендира, че е по-велик дисидент от Вацлав Хавел и Лех Валенса. Че в България той нямал равен на себе си. Виждал съм и други болни мозъци, но човек, който смята себе си за репресиран, защото е изключен от БКП за мен е или лъжец или психически болен. В същото време става кандидат и доктор на науките, получава апартамент в центъра /ул. Чавдар войвода № 7/, а му издават и книгата „Фашизмът”, която уж била антикомунистическа. Работи като професор в института по културология  Истината е, че той никога не е казал как е написал тази книга, след като е бил изселен в селото на жена си, а в библиографията на книгата има заглавия, които са изключително в секретния фонд на библиотеката и при това са на най-различни езици. Той ползва руски и поназнайва малко френски. Как е прочел и ползвал немските, английските, италианските и други книги остава загадка за нас. По-късно, в началото на века написа друга книга, която беше пълна с лъжи, хвалби и пропуски. Затова ще приложа една статия, която при написването си не видя бял свят. Навярно ще бъда упрекнат, че се вторачвам само в негативното. Възможно е да е така. Но нека някой ми покаже нещо хубаво, което е направил Желю като президент. Още самото му избиране беше некоректно към НКС и избирателите. След трите неуспешни опита на Дертлиев да стане президент, трябваше да се вземе решение в НКС на СДС за смяна на кандидатурата. Това трябваше да бъде последвано от преговори между парламентарните групи и открито да се съобщи информацията. Трябваше да бъде уведомен и Дертлиев, че неговата кандидатура е нежелателна повече. Това просто не се случи. Единственото нещо, което беше прието в условно наклонение беше, че ако Желю се кандидатира за президент, вицепрезидент ще бъде Петър Берон. Вместо това, решение за издигане на кандидатурата на Желю беше взета от БСП и то под натиска на Луканов. Дертлиев не беше уведомен за това. Решението бе прието от няколко души при това не в НКС, а в съседен апартамент на старото ченге Мишел Петков, който беше заместник на Дертлиев. По- късно Петков бе награден с титлата посланик в Мадрид, а по-късно и в Мароко. Като характер е изключително хлъзгав и подъл. Ненапразно предаде шефа си и организира срещата за издигане на президент в съседен на неговия апартамент. Когато ходех в Мадрид отсядах в апартамент на посолството. Преди отиването ми Коста Георгиев, който живееше там и беше член на БЛПЧ, ми казваше, че Петков му е казал да не ходя там, защото няма да ме приеме. Аз нарочно отивах там. Още при позвъняването , той изскачаше с възклицания и поздравления, взимаше ми куфарите и ме завеждаше до апартамента. Изборът донесе три изненади. Първата беше, че БСП гласува за Желю. Втората, че за вицепрезидент бе предложен от Желю и избран ген. Атанас Семерджиев- бивш шумкарски командир комуто тежат на съвестта най-малко две убийства съвместно с политкомисаря, небезизвестния фалшив поет Димитър Методиев/едното на 14-годишната Детелина Минчева/, бивш шеф на ГЩ на БНА и бивш  министър на МВР в първото правителство на Луканов, който издаде заповедта за унищожаване на агентурните досиета. Дори само за последното трябваше да лежи в затвора, а не да става вицепрезидент. Тази мръсна сделка стана зад гърба на СДС и като най-потърпевш Петър Берон/агент Бончев/ изпадна в нервна криза, като се тръшкаше в парламента и ревеше като бит първокласник с двойка по физкултура. Това беше третата изненада. Самото номиниране и гласуване стана светкавично. Дебати нямаше. Нямаше време за обмисляне. Сценарият мина. Какво положително има в това, за да му се порадвам? Когато ме питат:”Кой ще спечели изборите и кой ще ги загуби?” отговарям: „Политиците ще спечелят изборите,а избирателите ще ги загубят!”. Нека обобщя. СДС беше създаден по моя разработка и предложение от 25 февруари 1989 г. Но създаването закъсня фатално и беше реализирано не от когото трябва. Смея да твърдя, че реални сили преди преврата в дясното, антикомунистическо пространство бяха само Независимото дружество за защита на правата на човека в България на Илия Минев и Независимия профсъюз „Подкрепа” ,създаден от мен. Казвам го не за да се хваля, а за да се знае. Останалите организации или бяха създадени и контролирани от БКП, ДС и Съветското посолство, или нямаха особено значение. Един ден ще излязат архивите и спомените на съвременниците и участниците и всичко ще си отиде по местата. Тогава окончателно ще се разбере, че СДС беше заченат в грях и затова резултатът беше закономерен. Когато станах член на НКС на СДС там членуваха 17 организации. Ще се опитам да ги изброя и опиша според тогавашното им поведение:      1.АСП /Алтернативна социалистическа партия/ с председател доц.,по-късно проф. Николай Василев. Като представители в НКС влизаха още Васил Велинов, доц. Атанас Щерев, Илиян Шотлеков и  Асен Мичковски. Издаваха в. „Начало”. Партията знаеше каква не иска да е, но не знаеше каква иска да е. При управлението на Виденов престана да съществува поради фалит.      2. БЗНС „Никола Петков”-с председател Милан Дренчев. Издаваха в. „Народно земеделско знаме”. Представители в НКС бяха още Георги Петров/Тъпото/, Никодим Попов, Сиво Чапаров и доц Божилов. Знаеха какво искат-власт. Но не знаеха какво да правят с нея. В БЗНС преди да се разцепи на десетки по-малки, лични безенесевца имаше какво ли не. От там започна, например, кариерата си проф Янчулев- първият избран кмет на София след преврата. Той имаше слабостта да присвоява и да се пребоядисва. След БЗНС смени още 6 партии. Там започна и Евгени Бакърджиев. Като син на легионер той не успява да стане член на БКП, макар че като студент подава две молби. Затова тръгва възходящо като комсомолски активист. Стига до председател на Вузовския комитет на ДКМС и става обект на интерес от страна на ДС и т. нар. „Оранжево БЗНС”, което десетилетия бе работило заедно с комунистите. Привлече го Ангел ?, шеф на външния отдел на БЗНС, полковник от службите и човек на ЦК в БЗНС. След преврата за кратко стана председател на БЗНС /оранжеви/. Бащата на Евгени, Стефан, е от Търговище и е бил най-младия легионер в града. На 9-ти септември 1944 г. издава къде са се скрили по-първите хора от града, за да не бъдат разстреляни. За тази постъпка получава проформа присъда от 6 години, но изкарва в Белене само половин година. Разбирайки, че близките на избитите знаят за него бяга в София, където получава софийско жителство и получава работа. Дори става началник на склад.      3.БСДП с председател Петър Дертлиев. Издаваха в. „Свободен народ”. Главен редактор- Офелия Хаджиколева. Когато Радой я попитал дали някой от родителите и не е артист, за да носи името на героинята от шекспировия „Хамлет”, тя отговорила, че баща и я кръстил на ОФ. Представители в НКС бяха Мишел Петков, Георги Бакалов, братя Пастухови. Дертлиев притежаваше неистов стремеж за власт и беше невероятен интригант. Нито един лагерник и затворник не каза добра дума за него. Работил по линия на ДС освен вътре в страната и в Канада, където живее дъщеря му, завършила в Прага и женена за сенегалец. В началото на 70-те отива при нея и стои близо 4 години По македонска линия на ДС. След това работи в МЗ и стига до шеф на дирекция. Типичен демагог. Дертлиев искаше да е президент, а останалите-държавни чиновници.      4. ОДЦ/по-късно ОХДЦ/ с председател Стоян Ганев и представители Венцислав Димитров, Илко Ескенази, Любомир Павлов/Пъпката/ и Стефан Софиянски. Нямаха печатно издание. Типични за партията са далаверата и силния гръб на ЦК и ДС. Любо два пъти е хващан с пиратски порнокасети в София и Делиормана. Въпреки, че баща му беше проф. УНГ и лекуваше Тодор Живков, го вербуваха за службите. Стоян Ганев е руски зет на генерал от КГБ. Жълтият плик, който носеше за вербовката на Ф. Димитров не беше празен. След 14 декември Първулов изтиква напред млади хора, които са в някаква степен по-непознати, а старите се покриват. По-известни бяха Илко Ескенази, член на ръководството на фондация „Людмила Живкова” и активен участник в трансформирането на ТНТМ във фондация „Еврика”, където бяха отклонени и приватизирани 40-60 млн лева. Двамата с Венцислав Димитров активно участваха в създаването на ПЧБ. Изключително агресивна група, която се реализира във властта и получи много повече, отколкото би трябвало. Ганев стана за малко външен министър, Ескенази-вицепремиер, Димитров-шеф на бюджетната комисия, а Софиянски-председател на комитета по далекосъобщенията, а след това 2 Ѕ мандата кмет на София. Любо Пъпката се преквалифицира в банкер, като оглави Общинска банка.      5. Екогласност. Отцепи се от КГП. Пръв председател Петър Слабаков. Депутат във ВНС, а след това от коалиция с БСП. След това председател бе Петър Берон/Бончев/.Депутат във ВНС, след това от коалиция „Атака”. Участвувал като кандидат-президент от организацията на ВКР, РУМНО, ДС и НМ „Защита” Издаваха вестник „Екогласност”. Представители Деян Кюранов/ син на Чавдар Кюранов, чл на ВПС на БКП /после БСП, Владимир Левчев/син на Любомир Левчев/, Едвин Сугарев, Стефан Гайтанджиев, депутат във ВНС , а после от коалиция с БСП. Повече дрънкаха, отколкото действаха.      6. Зелена партия-отцепи се от „Екогласност”.Председател Ал. Каракачанов, син на ген. Панаьот Каракачанов, дългогодишен военен аташе в Москва и като такъв куриер на съветското ГРУ. Представители в НКС Иван Костов, Филип Димитров, Любомир Горинов. Ал Каракачанов беше временен кмет на София според решенията на кръглата маса и депутат във Великото народно събрание 1990 г. След това беше депутат от коалиция с БСП.             7. НСДП/Нова социал-демократическа партия/. Председател Васил Михайлов/Нубиеца/. Представители Петър Марков,….      8. СГИ/Съюз гражданска инициатива/ с председател Любомир Собаджиев. Съюзът не беше политическа партия в истинския смисъл на думата. Любо беше доста странен като политическо мислене, но нямам съмнения в стремежа му да се променят нещата. Всъщност, както и НДЗПЧ, ДГИ беше една нормална неправителствена организация.      9. Републиканска партия с председател Ленко Русанов. Представители Иван Сотиров…      10. Християнски съюз „Спасение” с председател Христофор Събев/Фори Светулката, Реактивният поп/ Преди това …      11. КГП с председател Желю Желев след избирането му за президент-Петко Симеонов и членове Йордан Василев,      12. Демократическа партия с председател Стефан Савов. Издаваха вестник „Знаме”. Представители в НКС Георги Марков/Аг. Николай/, Ал. Праматарски …Георги Марков е подавал два пъти молба за БКП, втората започва с думите” Другари, със сълзи на очи ви моля…”…      13. НПС „Подкрепа”. Председател Костадин Тренчев. Единственият досега човек, който ми е признал още през далечната 1984 г. че е работил за службите. Начетен като баща си и истеричен като майка си. Издаваха ежедневник „Подкрепа” и седмичник „Подкрепа”. Представители в НКС на СДС Георги Спасов, Пламен Даракчиев, Дончо Иванов и Ирен Зафирова. Организацията е създадена от мен и никога не е имала политическа програма. Тя си беше синдикална оранизация и мястото и бе в СДС само докато се назначиха избори. След това членовете и трябваше да напуснат СДС, а тези, които искат да се занимават с политическа дейност да се влеят в партиите или да създадат нова партия. „Подкрепа” беше използвана като трамплини за влизане във властта и бизнеса. Оттам започнаха Асен Мичковски, Румен Биков, Димитър Събев и др.      14. НДЗПЧ с председател от 30 юни 1990 г моя милост. Бе неправетелствена правозащитна организация и нямаше достъп до властта. Хора като Сашо Стоянов, Ясен Златков, Васил Костов, Мария Николчева бяха явно свързани с ДС и затова прокарах едно решение, че Дружеството няма да издига кандидати за изборни и назначаеми постове. Който иска, да се кандидатира като член на някоя от политическите партии. Това демотивира достъп на кариеристи от името на дружеството. Решението бе естествен ход от моя страна за напускането на СДС отДружеството с цел запазване на авторитета му. Това направих още в момента, който ме избраха за председател. Загубих с три гласа. След моето напускане на Дружеството и НКС на СДС през юли 1992 г. то се разцепи и престана да съществува.      15. Съюз на репресираните с председател Баталов, по-късно Неврокопски. Организацията бе създадена като абсурдна и си остана такава. Имаше политически цели, но и те не знаеха какви. Имаше репресирани земеделци, анархисти, безпартийни, и криминални типове.      16. Радикал-демократическа партия с председател Елка Константинова, по-късно Ал. Йорданов. Издаваха в. „Век 21”. Представители в НКС бяха Михаил Неделчев, Вероника Николова, Аспарух Панов. Партия е силно казано, това беше една група, която искаше да участва във властта и успя. Елка стана министър на културата, след това преподавател в Ягелонския университет и дипломат в Полша. Ал. Йорданов/аг. Борис/ стигна до председател на Народното събрание, след това посланик в Полша и Македония. Мих. Неделчев беше председател на комисия по телевизия и радио в НС. Партията имаше дълбоки връзки с ДС и фактически бе създадена и употребена за           асансьор заради няколко човека, които трябваше да влязат във властта. След като те успяха, партийният им живот замря и угасна. Прочее, всички организации, които престанаха да съществуват явно бяха създадени от и за определени хора.       17. Български демократичен форум с председател Васил Златарев. Той е политическото присъствие на съюз „Истина” и „Съюз на българските национални легиони”. Сериозна организация със здрав национализъм и антикомунизъм. Оттам излязоха хора като Дянко Марков, Стефан Чанев, Владимир Абаджиев, Никола Аначков. Хора твърди и целенасочени. За съжаление възрастта им попречи да бъдат по-активни и след тях от Форума излязоха хора като Петър Стоянов, Муравей Радев и др. Съюз „Истина” беше създаден, за да напише истинската история на БКП. Безпристрастно и точно с документи и анализ. Задачата беше много и все още е примамлива. За съжаление тази книга и до днес не е написана, а е от изключителна важност за бъдещето ни.   Още на кръглата маса бяха изгубени всички възможности за притискане на БКП и за поемане в правилната посока. Чувстваше се диригентската палка в ръцете на Луканов.Това, което направиха поляците, СДС не успя да направи. Не го направи, защото задачата не беше такава. Имаше и куриози. Чавдар Кюранов беше и в СДС и в БКП. За главен редактор на в. Демокрация бе предложен Стефан Продев, който стана шеф на в.” Работническо дело”, преименуван на в.” Дума”. Желю Желев и останалите около него нямаха политическа култура и качества на политици. Целта им беше да получат власт и да спасят номенклатурата и награбеното от тях. Смятаха, че времето работи за тях. Особено много предателства направи Желев не само на кръглата маса, но и в изказванията си по медиите. И с действията си.        Често ме питат:” А като си знаел толкова много защо не участва на кръглата маса, за да оправиш нещата?”. Отговарял съм и отговарям сега. По същата причина, по която не участвах и на първия митинг. Не исках да имам нищо общо с тези хора. Смятах, че ще се намери нов център, около който да се съберат сериозни хора с програми, качества и морал. Без връзки с БКП и ДС. Опитвах се да убедя чуждите дипломати и делегации, че СДС не е това, за което го мислят. Че тези хора не могат да стартират демокрацията, дори и да искат. Че Луканов е човекът, който управлява страната изцяло, по указанията на Москва. За съжаление, илюзиите ги бяха завладели и те не повярваха, респективно не задействаха, механизмите на разума. Дълги години в доклада на американското посолство, например, пишеше, че в България се очаква гражданска война. Каквито и аргументи да им привеждах, те стояха на своето. След като ме избраха за председател на Дружеството и по неволя станах член на НКС се опитвах да прокарам разумни и прагматични идеи, както и да прочистя ръководството на СДС от ченгета и криптокомунисти. Някой да е чул нещо за това? В архивите е записано моето становище по всички важни въпроси, както и предложенията ми за промени в документите и действията на СДС. И какво? На 4 септември 1991 г направих един тежък инфаркт. И ако не бях ги напуснал, щях отдавна да съм покойник, без да променя нищо. Прочистването на СДС беше невъзможно, защото поддръжката на избирателите беше сляпа и еуфорична. А в ръкава на Луканов беше пълно с джокери. Приказваше се, че Милан Дренчев и особено Петър Дертлиев били харизматични фигури. И като се отделиха от СДС какво направиха? Не успяха да минат 4%-та граница. Къде им отиде харизмата? Нали бяха двете най-големи партии?Човек освен щенията си, трябва да прави и трезва оценка на ситуацията. Иначе колкото и да е харизматичен, го чака провал. Има една серия от есета на Елиас Канети за тълпата. Добре е човек преди да предприеме нещо в тази посока да ги прочете. Мен не ме е страх от провал. Страх ме е от смеха, че съм се надценил и не съм обърнал внимание на времето. Защото ако бях тръгнал с тях, щях да им придам легитимност и да стана на практика съучастник в престъплението към нацията, което беше реализирано по- късно. Времето си изигра лоша шега с мен, но кой може да се сърди или да победи времето? Търпението и сгодата са най-важното оръжие на политика. А през това време могат да се свършат маса полезни неща, за да си готов за момента на истината. Времето не прощава на никого. Най-вече на неподготвения. Мога да приема, че е имало хора в НКС с чисти намерения. Мога да приема, че е имало хора с голямо желание. Но никой не може да ме убеди, че там имаше подготвени хора, или хора, които съзнаваха огромната отговорност, която трябваше да поемат. Нито Желю, нито Берон, нито Ф. Димитров, нито Иван Костов или който е да е имаха подготовката, волята и отговорността да измъкнат България от блатото на комунизма. И нека думата комунизъм бъде разшифрована като държавен модел от робовладелчески тип, при това използвайки всички достижения на науката за децивилизоване на народите. Спомням си, в първите дни след преврата пристигна френският писател и философ Бернар Анри Леви. Всъщност той е етнически евреин, както личи от името му, но имаше модерно западноевропейско мислене и беше далеч от ционизма. Срещата беше в Софийския университет. Преди срещата няколко човека, между които Стефан Тафров и останалите организатори ме притискаха да говоря с него и да му задам въпрос. Попитах го за какво е дошъл у нас. Отговори, че иска да помогне. Казах му, че ние не се нуждаем от помощта на Западна Европа и Америка. „ А от какво?”-учуди се той. Искам да върнете моралния си дълга към моята страна, че ни оставихте по един изключително коварен начин на Сталин. И ако избитите хора и осакатената нация не могат да бъдат възстановени, то Извинението и закрилата докато стъпим на крака е ваш морален дълг. Той замълча, след това стана, поклони се и се извини на всички от името на Франция. След това дълго разговаряхме  в камерен състав и той си тръгна доста потиснат и угнетен. Този човек имаше социален морал, макар че беше хомосексуалист. Изобщо Франция беше много активна в началото, за разлика от Германия, която имаше твърде много големи неприятности с обединението си. Турция също беше много активна, но по друга линия. По време на преврата посланик бе един изключителен дипломат-н. пр. Ялчън Орал. Естествено, беше офицер от МИТ. Но действията му бяха перфектни. При това без да излиза на светло. Ако нашите дипломати бяха на неговото ниво, сега щяхме да сме в небесата. Изтъквам го, защото нито един друг посланик не беше на неговото ниво. Американските посланици с изключение на Сол Полански бяха на ниво на руските. Държаха се като губернатори. И най-важното-нямаха качества. До 93 г. американците ме канеха почти ежедневно. Най-активни бяха Дъглас Смит, Джон Мензес, Маршал Харис, Шийла Байдмън и Катрин Ингмансон. Канеха ме на срещи, ресторант, в къщи и навсякъде. Питаха ме за всичко, което става в страната. Обикновено това ставаше следобед и по-рядко на обяд. Един ден ме помолиха да отида в посолството рано сутринта. Учудих се, но отидох. Качиха ме на третия етаж и ме заведоха в една странна кабина, построена в средата на салона. Вътре имаше маса и две пейки. Пуснаха един вентилатор, който бучеше ужасно и цялата кабина започна да вибрира. Веднага разбрах за какво става дума и просто им казах. „Момчета, благодаря ви за високото мнение, което имате за мен, но ваш агент няма да стана.Няма да стана нечии агент, защото държа на свободата си.” Извиниха ми се и от този ден нататък престанаха да ме канят. На един голям коктейл в „Шератон” даден от американския посланик отидох с журналистическата си карта. Срещнах с тях и им казах. „Момчета, изпростявате като руснаците.” Защо ни обиждате, г-н Босия?” „Защото руснаците имахе глупостта да строят квартири за разузнавачите си в един квартал и обособени блокове, така че всеки може да ги види и заснеме. Вие каните само хората, които сте вербували. Сега мога да ви направя списък кои са ваше агенти, дори кои са двойни агенти.” Прехапаха устни и загубиха настроение. Не съм искал да ги уязвя кой знае колко, но се получи голям сеир. Естествено около нас нямаше други хора. Не бих си позволил да направя скандал на такова ниво с тях. С руснаците може. Между другото, двете посолства бяха с най-многоброен дипломатически и технически персонал. Съветското посолство през 1991 г. имаше 63 дипломати и около 350 човека технически персонал. Вярно, нито дипломатите бяха истински дипломати, нито останалият персонал беше чисто технически. Като се почне от посланика н. пр. тенерал-майор от КГБ Виктор Шарапов, един от най-ценните и приближени сътрудници на Михаил Горбачов. Американците имаха 32 дипломати и наполовина на руснаците технически персонал. Турците-17. Естествено, службите бяха навсякъде. Но не затова ми е думата. След разпадането на империята през 1991 г. Москва я закъса яко. В същото време имаше космонавти в космическата лаборатория и нямаше пари да пратят транспортен кораб да ги върне на земята. Реших да си направя един майтап и пратих няколко студенти пред посолството с лозунга „ДОЛУ КОСМОНАВТИТЕ!” Шарапов се изприщи. 1991 г. освен инфаркт, ми донесе и признание. Бях поканен като почетен гост на Международния конгрес на ПЕН.. Предложението за покана беше от американския и шведския ПЕН-центрове. Останалите почетни гости бяха Йосиф Бродски, Жоржи Амаду, Василий Аксьонов и други. От българска страна бяхме двама поканени и един командирован. Поканеният беше Радой, а командированият-Невена Стефанова. Тя е била навремето ремсистка и си остана такава до края. Конгресът беше във Виена. Радой не беше излизал извън България близо 40 години. Хванах се на бас, че ще го кандардисам и успях. В хотела се скарахме с Невена Стефанова за Георги Димитров. Тя го защитаваше без да знае какъв е той и какви ги е вършил. Престана да ми говори, но след две години излезе нейния превод на книгата „Аз бях агент на Сталин” на генерала от НКВД Валтер Кривицки, убит от Сталин през 1940 г. Вътре имаше специална глава за Георги Димитров, където бяха казани неща, по-страшни от това, което казах на Невена. Не го приех като отмъщение на съдбата, но от тогава Михаил Величков, съпруг на Невена започна да сяда при мен и дори ме покани на гости у тях. Председател на българския ПЕН беше голямата дъщеря на небезизвестния функционер Лалю Ганчев-Вера. В момента, който ме изгониха от Софийския затвор на 4 септември 1989 г тя беше на дълга командировка в САЩ и Канада. Един ден, разговаряйки с Румяна Узунова тя ме попита дали съм в България. Отговорих, че щом разговаря с мен по телефон с български номер е ясно къде съм. „Защото,-каза тя,-Вера Ганчева в интервю в САЩ каза, че отдавна си напуснал България!” Стана ми смешно и забавно. Вера работеше като главен редактор на издателство „Народна култура”. Издателството издаваше само преводи на чуждестранна литература. Разбрах кога се връща и поисках среща. Трите ми имена са Николай Ганчев Колев и аз се представих като Николай Ганчев. Потвърдиха ми срещата и аз взех една моя позната фотографка Магда, с фотоапарат и касетофон за компания. Изнесох си задника от кафенето на писателите на 50 метра до издателството и влязох вътре. Посрещна ме секретарката и ме представи на Вера Ганчева. „Роднина ли сме или има съвпадение на имената?”-попита тя. „”По-скоро съвпадение”-отговорих и подадох една папка с мои стихове. „Вие в България ли живеете?- попита отново и след утвърдителния отговор ми каза, че за съжаление издателството издава литература на писатели от чужбина. Тогава разкрих картите и казах името си. Тя подскочи и ме зяпна. „Щом издавате книги на автори, които живеят в чужбина, трябва да ми издадете стихосбирката, защото вие самата сте казали на американците, че „отдавна съм напуснал страната”. Всичко това беше надлежно записано и заснето от Магда. Върнах се в кафенето и пуснах записа на приятелите. Падна голям смях, а Вера сама се насади на пачи яйца. Познавах се със сестра и Васа от кафенето. След този ден тя седна до мен и се опита да ме сръфа. Взех и бутилка вино и казах, че не виното е виновно, че го пият хората. Изпи си бутилката и станахме по-близки. Прочее, за Виена се бях подготвил добре. Помолих режисьорите на филмите „Дишай” –Жиров и „Е, и?”-Ковачев да ми дадат по едно видеокопие, за да представя България на конгреса. Депозирах филмите в канцеларията на конгреса, откъдето след половин час един юнак от нашето посолство ги открадна. Излишно е да казвам по чия заръка. На конгреса се запознах с много интересни хора, но най-хубавата среща беше с Благина Димитрова.Тя е много колоритна фигура. Баща и бил офицер от МВР, а тя сексуалният хронист на писателите и интелектуалците в България от „кръга” „Бамбука”. Още от ученичка била физически привлекателна,дори прелъстителна и безцеремонна с мъжете. Водила си дневник, в който отбелязвала името, датата, количеството и качеството на партньорите си. Тя твърдеше, че дневникът и наброява повече от 700 клиенти. Имаше огромни цици, страхотна усмивка и прекрасни стихове, включително еротични. Беше около 20 годишна и по време на конгреса бяхме заедно. На времето пуснали в „Литературен фронт” едно нейно леко еротично стихотворение, подписано Бл. Димитрова. Критиците помислили че е на Блага и започнали вой срещу нея. След две седмици се разбрало, че става дума за Благина, но това показва какво представлява българската критика и българския характер. Радой също е бил в дневника и имал шестица. За разлика от Михаил Неделчев, например, който беше с двойка. Всички старци, а членовете на ПЕН са изключително такива, я зяпаха и се лигавеха  щом я видеха. Предпоследния ден на конгреса се получи новината, че сръбската армия е обстрелвала град Дубровник. Поисках думата и помолих конгреса да напишем отворено писмо, в което да заклеймим войната и бомбардирането на перлата на Адриатика. Идеята беше приета, но писмото имаше съвсем друг вид, от моя текст, който беше адресиран до ООН и ЕС. Тяхното писмо беше адресирано до Милошевич с молба да не стрелят по Дубровник. Ядосах се, ядоса се и Радой. Направихме паралелна подписка и около 130 подписа изпратих до ООН и ЕС. Казах, че в знак на несъгласие напускаме конгреса. Направихме с Радой среща-разговор-литературно четене в културния дом на България- Дом Витгенщайн. Последната вечер беше в един огромен подземен манастирски ресторант в покрайнините на Виена. Ресторантът бе дълъг около 100 метра и широк 20. Имаше оркестър и много народ. Бяхме с проф. Стрелка, Радой, Благина и Вася Аксьонов на една голяма маса. Всеки от различните делегации отиваше при оркестъра и казваше каква музика иска. Стигнаха и до нас. Реших да си направя малко хубаво и казах на шефа на оркестъра, че искам само микрофона, без музика. Изпях „Провикнал се е Никола” и им взех акъла. Всички се изредиха да ме поздравят и да ме питат в коя опера пея. „Ами, опера. В България всички пеят така, че и по-добре!”-казах и те се облещиха. За капак Благина си вдигна пуловера и си показа огромните прекрасни цици, от което старците се изпонатръшкаха. След конгреса прескочих до Братислава, където имах уговорено представяне на мои стихове и спомени в българския културен център. Посрещнаха ме много спонтанно и добронамерено. Излезе чудесна рецензия за мен в словашкия литературен вестник, заедно с преводи на мои стихове. Минах и през Прага, където се запознах с българския шарже д,афер Огнян Гърков, с когото станахме добри приятели.     Другата покана същата година беше награждаването ми от Фондацията „Заедно за мир”/Together for peace/ в Мадрид. Поканата беше лично от Президента на фондацията графиня/контеса/ Мария-Пия Фанфани, съпруга на един от най-уважаваните политици в Италия Аминторе Фанфани. Поканата ми направи лично тя при едно от идванията си в България. Вицепрезидент беше небезизвестният актьор Шон Конъри. Във фондацията членуват само короновани особи и всяка година награждават хора с особени заслуги за развитие на мирния процес и големи успехи в културата. Пътувах заедно с моя приятел Енрико дел Белло, за когото ще разкажа по-късно. Там ни посрещна Костадин Георгиев,български емигрант учил в Прага и през 1945 г. през Швейцария и Австрия избягва в Италия, след това в Испания. Дълги години работил като журналист в „Свободна Европа” и испанската телевизия. Беше нещо като външен консултант на Симеон ІІ. Отседнах в хотел „Палас” за 4 дни, след което се преместихме в едно малко хотелче в края на Мадрид. Точно тогава почина Фреди Меркюри и по телевизията даваха само това. Самата церемония беше в една прекрасна зала на хотела. Попитах контеса Мария-Пия какво трябва да кажа при награждаването. „Много е сложно-отговори ми тя.-Трябва да кажеш „грасиас”/благодаря./. Присъстваха кралят Хуан Карлос и кралица София, Симеон ІІ, арабски емири и шейхове, графове, престолонаследници и какви ли не. Наградите раздаваше кралица София с асистент актрисата от италианския неореализъм Лучия Бозе/Лусия Босе/, която от дълги години живее в Испания. Наградата ми беше „Умберто Тирели” за разпространението на културата в Европа, един плакет с името на фондацията и 5 000 долара. Беше много изискано и дозирано. След това ни закараха в италианското посолство на вечеря. На портала карабинерите се засуетиха, защото бях без вратовръзка. Правилникът бил много строг и те се чудиха какво да правят. Енрико посегна към шефа на карабинерите и му свали вратовръзката. Сложи я на моя врат и аз спокойно влязох. Вечерята беше много изискана, но някои прекалиха с алкохола. На съседната маса имаше една италианска контеса, около 45 г, която се хилеше, хълцаше и повтаряше „Ио сбалято тутто!”/Обърках всичко/ . Шон Конъри също беше опънал яко. По едно време дойде на нашата маса и ме попита дали имам син, за да му даде автограф. „Нямам. Има