Драги читателю, Тази книга е четена досега само от служителите на Държавна сигурност. Книгата е точно толкова невероятна, колкото и живота на самия автор. Той е непознат за вас, въпреки солидната си възраст. Непознат е по две причини: Първо, защото такива книги на такива автори изобщо не се печатаха навремето. И второ, защото скромността на автора не му позволява да поиска пари за издаването й. Макар, че с Георги Канов се познавам отдавна, не знаех, че той толкова дълго време е писал книгата на живота си. Книга, в която показва моралното си превъзходство не само над палачите си, но за съжаление  и над цялото общество. В години на изпитание моралът се запазва именно от такива честни и силни хора, които през плътната пелена на мракобесието виждат тънкия слънчев лъч на свободата. Затварян, заплашван, гонен, мачкан, интерниран от комунистическия режим той нито за момент не се е съмнявал в победата на морала над силата и глупостта, над скудоумието и страха, над съмненията и предателствата. Малцина са успели да победят всички страхове и съмнения у себе си с цената на страданието и доброволното аутсайдерство. По същото време, когато “големите и талантливи” ужким писатели венцехвалеха Първия, Партията и СССР, когато се надпреварваха да измислят истини и да унищожават световната буржоазия и редом с нея и малцината свободомислещи и борещи се българи, авторът оплют, разпнат и натикан по затворите мисли за неизменното бъдеще, за неутолимия ход на цивилизацията и морала. Един връстник на т.нар. “Априлско поколение” си позволи да не лиже задници и да хвали връщането на робовладелческия строй в изстрадалата ни родина. Затова ако се сложи на везната автора и цялото априлско поколение, то разни там Левчевци, Заревци, Караславовци и прочие литературни паразити ще литнат нагоре към нищото като врабешка перушина. Те след промяната не се извиниха на народа си за всичките лъжи, простотии и клевети. Тихичко направиха завой и сега отново се натискат в литературния файтон. И отново ни учат на морал. Аз лично предпочитам да отида на изповед при Георги Канов. Представете си как се пише книга. Вариант І: Взимаш командировачно и аванс. Пълниш куфара с дрехи и бутилки. Качваш се на колата и отиваш в Хисаря или Смолян или Златните пясъци или  Трявна или в собствената си вила в Боженци и започваш да си измисляш най-различни неща. Например, че партията винаги е права. Или че ще унищожим капиталистическите мръсни атомни и неутронни бомби с нашите прекрасни атомни и водородни бомби. Ще унищожим до крак империалистите и ще си останем само ние - умничките и добричките. Междувременно се срещаш с приятели, каниш си гаджета и отпускаш като Александър Македонски след изгарянето на Персеполис. Вицове за Първия, песнички на Висоцки и мръсни песни след осмата водка. На сутринта пиеш аналгини и възстановяваш вечерта да не си казал нещо истинско пред някой истински колега с бързи крачета и цивилни приятели. Връщаш се, носиш книгата в редакцията и чакаш издаването и най-вече сребърниците. За следващата книга се натискаш да отидеш в Куба или направо в САЩ, за да ги разкриеш и унищожиш на място... Но имаше и ВариантІІ: Викат те за справка. С присъда в окованите ръце по етапен ред те вкарват в Старозагорския затвор. Имаш право на едно писмо, един колет и едно свиждане на всеки шест месеца. Работиш на норма, за която ти дават максимум 20 (двадесет) лева на месец. В присъдата ти пише, че се изживяваш като писател, поради което трябва да те наблюдават дали не пишеш нещо гнусно и клеветническо. Затваряш се в себе си и мислиш. Пишеш на ум. Свършва ти поредната присъда и ти набързо описваш на лист хартия това, за което си мислил. Намират по време на обиск ръкописа. Изземват го и го пращат в прокуратурата за нова присъда. Пак влизаш да мислиш.... Е, драги читателю, улавяте ли дребната разлика, нюансите, така да се каже, между двата вида литература? Улавяте ли някакви различия в морала на двамата пишещи? Съмнявате ли се от мотивите за писане?... Имах възможността да го преживея и знам, че е точно така. По същия начин мен след 25 години ме осъдиха, че пиша без да имам диплома за писател. Времето изтрива всичко ненужно. С изключение на писменото слово. Затова се изгарят и крият архиви, книги, писма и заповеди. Защото писменото слово може да възхвали любовта и приятелството. И тогава то е тиражирано. Но писменото слово се употребява и на закрито партийно събрание. Или на закрито съдебно заседание, където се осъжда политически несъгласният с теб. Или в ония папчици, където неуморимите торни бръмбърчета акат срещу теб ежедневно и ежечасно. България беше едно закрито партийно събрание в продължение на 45 години и някои си помислиха, че това ще продължава вечно. Но нямаше как да си унищожат книгите, защото се бориха за големи тиражи. А големият тираж ... Такива ми ти словесни работи. Книгата започва с едно неволно предателство. То измъчва Старият цял живот. Само човек с висок морал може да се самообвинява цял живот за безотговорната си постъпка. Интригата е съвсем житейска. Любов-смърт-страдание. И цял живот плащане за глупавото младежко прегрешение. Безгрешни хора няма. Това е и в основата на всички герои в книгата. Не е безгрешен и главния герой, не е безгрешна и Жана. Всеки един от тях носи своите заблуди и грехове, своите мигове на слабост. Това е и първият брак на Страхил и глупавата връзка на Жана с комсомолеца-кариерист. И двамата за момент се отпускат и влизат в коловоза, който е толкова уютен и притегателен. В който едва като навлезеш, разбираш, че той е едно смрадливо блато и че грешката си е изцяло твоя, собствена. Че е необходимо сам да се извадиш за косите и да тръгнеш по твоя собствен труден и мъчителен, но път на честта и достойния живот. Точно това различава двамата от хората на властта и моралното блато. И ако някой се съмнява, че тези хора са точно такива, без морал и нормални човешки черти, то той явно греши. Този тип хомо советикус бяха хора в калъфи, както пишеше Чехов в разказа си “Човекът в калъф”. С тази малка разлика, че имаха власт. Много власт. И който не се побираше в техния калъф го кастриха и изрязваха, докато влезе в калъфа. Ако не - цялата програма на насилие и тормоз се пускаше в действие до окончателното унищожение на индивида. Точно това се случи както с героя, така и с автора. Те не се съгласиха със статуквото, с доброволния отказ от чест и достойнство, от собствен живот. Поради което се случи точно това, което ги извиси над мъчителите им, над равнодушните, над вцепенените от страх. Не бива да смятаме, че герой и автор са едно. Живият чавек е много по ценен от всеки един герой. За Левски и Ботев са писали много, но колко от писалите са преживяли сами техните неволи и страдания? Колко от тях са обесени или застреляни? Не бива емоционално да обединяваме герой и автор, колкото и да са на пръв поглед сходни съдбите им. Разбира се, авторът е вдъхнал живот на героите си, имайки в мислите си собствените си преживявания, но в един момент героят все пак заживява собствен живот и не се съгласява с твореца си. Защого колкото и да е автобиографичен един роман, при писменото слово всичко става някак си по-различно, по-красиво. Авторът не живее, за да прави геройски постъпки, а за да защити собствената си кауза, чест и достойнство. Вярно, че в чуждите очи след време това вече е геройство, но нещата се правят с вътрешно убеждение, а не с мисълта за красивата смърт или красивата борба. Тази книга може и да няма днес такъв успех, както ако беше издадена преди 15-20 години. Някои писатели емигрираха на времето само и само да получат овациите си незабавно. В това няма нищо лошо. Те не бива да бъдат упреквани за каквото и да е. Но аз бих искал прочитайки тази книга да разберете мотивацията на Георги да напише тази книга и да не напуска България. А той имаше тази възможност след 10 ноември, тъй като брат му беше избягал в САЩ. Което още повече беше влошило положението му в България. След това бе смъртта на единствения му син. И досега не са разкрити убийците му. Нещо повече, не бяха и търсени от съответните институции. Което недвусмислено показва дали има промяна в действителност или не. Въпреки това Георги превъзмогна и това, доколкото може да се превъзмогне смъртта на сина и погубването на целия смислен живот на един човек. Човек, който е имал възможност за отмъщение, но не го е направил заради дълбоко закодираните в душата му морал и добродетели. Той дори не поиска власт, а се върна в родното си село Якимово, за да потърси утеха и спокойствие. Не е ли това по важно от която и да е книга? 19 януари 2005-01-19                                                                      Н. Колев-Босия