Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.01.2011 11:31 - АВТОБИОГРАФИЯ
Автор: bosia Категория: Други   
Прочетен: 6957 Коментари: 3 Гласове:
3

Последна промяна: 03.08.2018 09:01


                                                                                                Мемоари се пишат по два повода-когато искаш да кажеш истината и когато искаш да се оправдаеш. Възможен е и смесен вариант. Проблемът при писане на мемоари е, че когато човек пише за себе си трудно се сеща за нелицеприятни собствени действия и изказвания. С две думи не е самокритичен. Друго е, когато както Ван Гог напишеш биографията си чрез една картина. В нея можеш да отбележиш безумието си, жалкия си образ и духовната си немощ. Невъзможността да вървиш нанякъде, освен навътре в себе си и надолу към собствения си гроб. Ван Гог е уникална личност и по един невероятен и неповторим начин е написал, по-скоро нарисувалq биографията си чрез своя „Автопортрет”. Аз едва ли ще мога да направя това, още повече, ще боравя с думи. А думата е много по-бедна и коварна от четката и боите. Или от музиката. Но напоследък започнаха масово да бълват мемоари хора, които имат съмнителен принос в процеса на демократизация на България, който, за съжаление, не само не е завършил, но не е и набрал скорост.Целта на моята книга е да опиша собствените си действия, преживявания и мнения по време на осъзнатия си живот и да кажа истината за процесите в страната и хората, които ги извършваха според моите разбирания. Вероятно ще допусна и съществени неща и подробности, но това не е съзнателно. Човешката памет с редки изключения е несъвършена. Често са ми казвали хора, които не ме познават, че аз съм краен екстремист. Изглежда нищо повече не им хрумва, освен да ме сравняват със себе си по онова време. Защото след като влязоха във властта и политиката извършиха такива глупости и престъпления, които в сравнение с моите идеали напълно ме оневиняват. Винаги съм смятал, че комунизмът във всичките му форми е толкова античовешки, че само радикални реформи в елиминирането му могат да дадат шанс за промяна в правилната посока. Точно този мой радикализъм се привижда на моите опоненти с комунистическо минало и мислене за екстремистки. Бих привел като пример една стара френска приказка по този повод: Един ловец гали любимото си куче и му говори:”- Мили Шаро. Знаеш колко те обичам и съм привързан към теб. Когато ходим на лов, обаче, опашката ти шумоли из тревите и плаши дивеча. Понеже много те обичам, не мога да ти отрежа опашката отведнъж. Много ще те заболи. Затова реших всеки ден да режа по едно малко парченце.” Възпитан съм да помагам на хората дори когато това може да се обърне срещу моите интереси. Но не мога да приема опити за нахълтване в личното ми пространство или да ме правят на глупак. Тогава ставам непреклонен и колкото по-силен натиск ми се оказва, толкова отпорът ми става по-силен и изобретателен. Като словесен човек винаги започвам със словото и ставам войнствен едва когато ме нападнат. Тогава не бягам от битката, а я приемам като последно средство за запазване на чест и достойнство. Агресията не ми е присъща по природа, но отбраната на собствената ми територия считам за задължителна. Оптимизмът ми е присъщ, макар, че съм изпадал и в състояние на черногледство. Това не ми пречи да правя простотии. Понякога дори с удоволствие. Чудя се дали да бъда дискретен към себе си и да ги премълча. Бъдещите читатели ще определят дали съм щадял себе си. Иначе съм грешал. Грешки съм правил в особено големи размери, но те са в основата на познанията и характера ми. Защото нямаше кой да ме научи на истината. Семейството в България беше смачкано и подчинено на страха и несигурността. Църквата на практика не съществуваше. Не я виждам и в бъдеще да свърши някаква духовно полезна работа. Като изключително консервативна институция, тя вероятно ще започне да се реформира към добро последна, ако изобщо се досети за това.   Образованието и културата бяха до такава степен идеологизирани, че пречеха за нормалното развитие на децата. Безумната партизанска и военнолюбива тематика развращаваха и насаждаха митове и насилие. Т.нар. „класов подход” и „социалистически реализъм” размиха границата на християнските добродетели и там нахълтаха мракобесието, простотията и заклинанията на Ленин, Маркс и прочие гении на злото. Административното зло стана малкото зло. Голямото зло станаха партийният секретар и неговият верен паж-чекистът. Страната беше оградена с бодлива тел и само „избрани” можеха да ходят там, където според идеологията на компартията бяха тленните останки на „загниващия капитализъм”. Разни полуидиоти от типа на Тодор Павлов и Пантелей Зарев мачкаха и унищожаваха в зародиш всяко здраво семенце на истината и красотата. Така нашата култура се принизи до помощно средство за видиотяване на цялата нация от шайка престъпници, инструктирани и ръководени от московския мозъчен тръст на световното зло. Публицистиката и журналистиката се превърнаха в машина за хвърляне на прах в очите и ритане в слабините. Като казвам „полуидиоти” имам предвид медицинския термин, а не обидната думичка. Защото комунизмът, поне в т. нар. „съветски модел” е толкова примитивен, толкова неадекватен на развитието на човешката цивилизация, че едва ли може да се приеме като нещо друго, освен като медицински факт. Макар че човечеството циклично се видиотява, да се връщаш хилядолетия назад в развитието си не може в никакъв случай и не е присъщо на нормални хора. При положение, че науката в областта на познанието на човека е напреднала толкова много, не е нормално да искаш връщането с няколко етапа назад. Битката за пазари я разбирам. Не разбирам защо това трябва да става силово, но все пак мотивите са ми ясни. Не ми е ясно защо трябва да доказвам на някого, че аз съм прав, като му отсека главата или го застрелям. Боят между Том Сойер и другото хлапе ми е ясен. Там правотата се показва с юмручета, пъшкане и закани, че ще дойде несъществуващия брат на Том или другото момченце и ще запрати в праха другия. Това, все пак, са невръстни деца. Те не са чели Монтескьо, който е формулирал принципите на модерната държава столетия преди това. Той обяснява, че не робството, а свободният предприемач и данъкоплатец прави държавата силна. Не териториите, а качеството на хората и отношенията между тях правят обществото пълноценно и велико. В психиатрията има категории на умствено изоставащ, които се приравняват на развитието на дете в определена възраст като „дебил”, „ембицил”, „идиот” и т.н Затова, като ползвам термина”полуидиот”, аз приравнявам тези хора до развитието на 2-3 годишно дете. Убеден съм, че медицината един ден ще изследва комунизма от типа, който преживяхме именно като диагноза. При това не като масова психоза, а като заболяване на човека. Дете с атомна бомба е нещо, от което ми настръхва косата. Тези, които са разбирали за какво става дума, но са се правили на комунисти попадат под друга класация. Да станеш съучастник в една верига от най-тежките престъпления съвсем съзнателно също трябва да бъдеш осъден. Маркс, Енгелс, Парвус, Ленин, Троцки, Сталин, Хитлер, Гьобелс, Жуков и др. не могат да бъдат съдени по простата причина, че всеки съд ще ги признае за душевно болни и подлежащи на принудително лечение, а не на затвор или смърт. Достатъчно е да се прочетат писанията им и да се анализират постъпките, за да се издаде прокурорско постановление за принудително отвеждане в психиатрията и фиксирането им към леглата, с цел активно лечение. Но вторият тип човеци трябва да бъдат съдени като обикновени, макар и тежки престъпници. Това го има и в Наказателния кодекс, но кой знае защо прокуратурата и съда не си дават зор да свършат задълженията си. Може би, защото и те са от втория тип. Някои ще кажат, че отново съм краен. Времето повдигна крайчеца на завесата и там гледката е ужасяваща. Но тепърва предстои показването на цялата трагична картина на комунистическия режим. Не искам книгата ми да е политическа, а критиката на режима с идеологически аргументи. Моралът ще бъде единствен критерии за измерване на това, което се случи у нас след 1944 г. Дали ще убиеш човек наистина или в книга, разликата не е голяма. Наказателният кодекс наказва както извършителя, така и подбудителя и идеолога на едно престъпление. Естествено, мотивацията на убийството е много важна. Едно е да убиеш при самозащита, друго е по непредпазливост, а трето е съзнателно и организирано убийство на един или много хора.  Ако има екстремисти това са хората, които превръщат агресията и груповия интерес в свое кредо. В моите книги никъде няма насилие и убийство, независимо от причините. В книгите на Богомил Райнов убийството и насилието са нещо естествено обосновано и дори задължително. Писателят убива хора само защото те имат друг начин на мислене и не са съгласни с неговата идеология. Вярно, и на Запад имаше такива книги. Например книгите за Джеймс Бонд. Но в същото време имаше и книгите на Норман Мейлър „Голите и мъртвите” имаше „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, имаше „Бийтълс”, имаше движението на д-р Мартин Лутър Кинг за човешките права. Къде са нашите аналози?Имах един приятел който цял живот писа своята книга. Казва се Георги Канов от с. Якимово, а книгата му- „Жребий”. Той лежа 4-5 пъти в затвора като политически затворник. Просто не искаше социализъм. Книгата му е прекрасен апотеоз на любовта и страданието. На младежките грешки и трудната борба за истината. Всъщност, последният път лежа именно заради книгата си. За да пише книги, трябвало да е писател според тогавашните комунистически канони. И понеже съдийката решила, че Георги не е писател, му дала 2 години. Тези присъди ги наричахме спортни, защото се излежаваха лесно и режимът на присъдата беше относително по-лек. Сигурно след време това ще бъде напълно неразбираемо за хората, но е факт. Както е факт, че и мен ме съдиха за същото. Факт е, че и нобеловият лауреат Йосиф Бродски го съдиха за същото. След присъдата го изгониха от СССР и той спечели Нобелова награда по литература. Книгата си Георги  издаде година преди смъртта си на собствени разноски. Нито в книгата си, нито в разговорите си Георги не е искал смъртта на когото и да било от мъчителите си. Тези, които искаха смърт в книгите, в идеологията си и в заканите си никога няма да разберат Георги. Няма да го разбере и Богомил Райнов. Сега бившите комунисти се „борят” срещу тероризма. За да им повярвам, трябва да осъдят най-напред себе си, макар и морално. Или по-точно със същите мерки, които приложиха към по-малката си рожба-националсоциализма. Всъщност, книгата на Георги е романизирана биография. Аз не искам да романизирам своята. Ще се опитам да напиша автентична автобиографична книга. Преди доста години Фелини беше казал: „На мен дори да ме поръчат филм за рибите, пак ще бъде автобиографичен!”  По-точно не бих могъл да го кажа. 17 февруари 2007 г.     Роден съм на 4 май 1951 г. в гр. Стара Загора. Първите ми спомени са около 1953г.Тогава два пъти си пуках главата и това стана по два невероятни начина. Първият път стоях на бордюра между плочника и градината. Той е висок едва трийсетина сантиметра, но тогава за мен изглеждаше висок. Мина някаква вихрушка и ме повдигна. Стъпих отново на земята, но погледнах нагоре и паднах възнак на плочника. Изглежда страхът и неочакваното преживяване са ме впечатлили, защото майка ми разказва, че едва съм можел да говоря, но съм обяснил какво е станало. Всъщност, членоразделно съм проговорил едва на 2 години, когато е пораснал и първият ми зъб. Първата дума, която внятно съм казал е „пари”, в смисъл, че ми пари на краката стъпил върху нагорещения бетон. Второто пукане осъществих в женската баня в курорта Старозагорски минерални бани малко по-късно. Още с влизането по стълбите се подхлъзнах и си ударих главата Течеше много кръв и ми поливаха главата с йод, а с един парцал или марля затискаха раната, за да не тече кръв.От йода болеше страшно и огласих кънтящата баня с такъв мощен дискант, че всички се струпаха незабавно около мен. Робертино Лорети ряпа да яде. Има един хубав виц по този повод. Малко е циничен, но ще го кажа, защото много подхожда за случая. Едно момченце отива с баща си на баня. / Беше чудна гледка. Тогава баните бяха обществени, т. нар. „турски бани”, в които се влизаше с налъми, плуващи в хлорна вода в една каца при влизане в залата за къпане б.а./. Душовете бяха малко. Основното къпане беше в седнало положение до една малка вана , наричана курна, в която ставаше смесването на топла и студена вода, а от двете и страни седяха къпещите се и се поливаха с медни тасове. Имаше и теляци, обикновено турци или цигани, които срещу заплащане ти изтъркваха тялото и крайниците с платнена кесия и сапун. Та детето обува налъмите и в този момент се подхлъзва., изпищява „Олеле майко!”, замахва с ръце във въздуха и за щастие се хваща там, откъдето е излязъл 9 месеца преди да се роди. Бащата кипва, обърсва му един шамар и проговаря:” Защо викаш „О, майко! Ако беше с майка си на баня, сега щеше да си пръснеш тиквата.”. Та аз просто,изглежда, имах нещастието да отида на баня с майка ми. После добре помня 1954-55 година, когато старците от махалата ме караха да им чета вестник. Най-често „Земеделско знаме” След това, през 1954 г., баща ми спечели конкурс за научен сътрудник в Научния институт по памука и твърдата пшеница близо до Чирпан и се преместихме да живеем там. В института имаше две блокчета с общо 8 апартамента, където живееха научни сътрудници. Возеха ни с конски впряг /ландо/ или с товарен камион с пригодени скамейки всеки ден до Чирпан на училище. На около километър имаши стопански двор, където живееха работници, предимно турци. Живеехме задружно и безгрижно. Сегиз-тогиз ставаше по някоя свалка или сватба и заедно с националните празници друго нищо не се случваше. Отвреме-навреме минаваше камион или автобус и всички през глава тичахме към макадамовия път, осеян с дупки като спомените ми, за да видим каква марка е. Наблизо имаше язовир, рекичка и гора, в която имаше теменужки, кокичета и минзухари. Гората се нарича „Ягач” и беше от вековни дъбове. Беше прекрасна и величествена. Всяко дърво си имаше свой външен вид и характер. Ловяхме риба, жаби, змии и смокове. По едно време минахме на трепане на безстопанствени котки, защото един котарак беше изял току-що родените зайчета, които отглеждахме в двора на института. Още не мога да си простя тези изпълнения. Правихме си лъкове, стрели и прашки. Всеки ден беше състезание по нещо. С две думи-свобода и красота. Бях пръв по правене на бели и катерене по дърветата. В правенето на лъкове и стрелба също бях майстор. На 9 години пробвах за пръв път да пуша. Не ми хареса, но беше “въпрос на престиж”. Помня, че една вечер, трябва да съм бил около 5-годишен, като тичах към съседния блок ме подгони кучето на института и за малко да ме стигне.Огласих с кански рев вечерната тишина и всички излязоха да ме спасяват. Кучето беше зло и като правило беше вързано. Но не и тогава . От преживения страх започнах вечерно време понякога да се напикавам. Баба ми Мария ме заведе в Стара Загора при една бабичка, казваше се Стоянка, да ми „лее куршум”. Колкото и да е невероятно, при изливане на оловото се появи фигурка на куче. Бабичката мърмореше някакви заклинания, каза, че е от кучето и ми даде да сръбна няколко глътки от водата. Може на някого да звучи абсурдно, но ме излекува само с един сеанс. Общо взето, денят като правило завършваше с няколко шамара или пръчки по задника. Баща ми беше много як не само за професор, но и за хамалин. Шамарите му бяха като парен чук, а ударите с колана и пръчката оставяха следи, с които се гордеех със седмици. Ушите ми вечно бяха напукани в основата от дърпане. Ако с дърпане растяха ушите, моите щяха да ги носят шафери зад мен като сватбен шлейф. Това беше добра закалка за организма и психиката ми, предвид последвалите години. Животът там беше доста затворен откъм новини, но за сметка на това се обменяха доста интересни информации от най-различни сфери. Колегата на баща ми Лазар Митов, например, обичаше класическа музика и я свиреше с уста изключително изкусно. Жена му Кирилка се обличаше много стилно и елегантно и пушеше цигари със златно цигаре, което беше еретично за времето и даваше тема за сплетни. Имаха две котки Султан и Сузана., които живееха в апартамента им и до голяма степен заместваха деца, защото те бяха бездетни. Контактите с тях бяха много приятни. Друг знаменит свирач беше Андрей Търев, който също свиреше с вибрато. Двамата просто се състезаваха. Митов ни учеше да плуваме. Колкото и да е странно, макар че беше отличен плувец, се удави в морето по-късно. Директорът Иван Манолов пееше великолепно и когато се събираха на купон, а това беше често, след необходимата доза домашна ракия и вино се лееха песни и се танцуваше цяла нощ. По някое време ни изгонваха и минаваха на „блажен” фолклор. Ние излизахме, но намирахме начин да се приближим и да слушаме забранените текстове, които поглъщахме както циганче резлива боза. През лятото купоните ставаха на теферич. Тогава все още имаше каракачани, които минаваха с големите си стада и сюрията кучета. Срещу кило ракия каракачанинът колеше агне и му взимаше кожата. Месото беше без пари. Нали се храни с мляко, а те изкарваха пари от сирене и кашкавал. За тях мъжкото агне беше вредно. Горе-долу като мъж без дебела кесия. Най-отпред вървеше жената с черни вълнени дрехи и черни вълнени чорапи, на които имаше червени бели и зелени шевици. Тя предеше и вървеше пред каруцата, където бяха децата. Ние се качвахме на крайпътните черници, защото кучетата бяха зли и хапеха наред. Та старите взимаха едно или две агнета и събираха по десетина лева/от старите пари./ преди 1962 г./. С тях купуваха буре с червено вино от близките села и са оформяше купон. Извикваха един циганин гъдулар, който общо взето винаги започваше с трапезни песни и стигаше до странната песен „Ебал Тодорчо баба си”. Музиката беше по една песен на великолепния изпълнител на автентичен фолклор Борис Машалов. Текстът-народен. Тогава министър-председател и Първи секретар на БКП беше именно Тодор Живков и връзката с думите беше направо задължителна. Ще предложа текста, за да се разбере за каква гавра става дума: „Ебал Тодорчо баба си /става дума за тъщата б.а./ А на Великден дядо си/тъста б.а./ Че му се,й чуло името В София-града голяма. Че му изпрати Червенков/бивш 1-ви секретар на БКП,зет на Г. Димитров б.а./ Димитровската награда…” По-нататък текстът ставаше още по кошмарен. Ако името беше Стоянчо, Петърчо или Василчо нямаше да ви занимавам с това. Тогава нямаше да има смисъл Всичко това ставаше спонтанно и без никакви последствия. Може би това ме е възпитало в свободни и директни изказвания на собствените ми възгледи и мисли. Времето беше бурно и нечовешко, но Института по памука и твърдата пшеница, отстоящ само на 4,5 км на запад от Чирпан беше оазис на търпимостта, свободата и нормалните човешки отношения. Това беше времето на лагерите, борбата с „хулиганите и зозите” и рязането на тесни поли и панталони, както         И на джазови песнички от рода на:   „С тясна цепната пола С „Хулиганки” на крака/ тип леки обувки като мокасини б.а./ Туй е модата сега”.   Или:   „О, мистър Банджо, колко е часа? Пет и половина. В градската градина. Срещнали се двама. Кавалер и дама. Кавалерът казал Моля приседнете И ме натиснете…”   Или:   „Джип-джип-джип-джип-джип-джипе Курортен пансион. И три години бачкане. По новия закон.   Джип-джип-джип-джип-джип-джипе. Курортен пансион. С джипката на МВР. Хайде в Белене.”   Или:   „Докторе, докторе Искам джазово дете Мъжко, женско, К,во да е Само хулиган да е.” и т.н. Такива „ъндърграунд” песнички бяха широко разпространени сред младите. Тананикаха и пееха навсякъде. Чувал съм и колегите на баща ми да ги тананикат и пеят.  В същото време насилствено се натрапваше масова култура от най-долнопробен тип. Докато джазът е музика за любовта, „пролетарската соцкултура” залагаше на омразата.  Като правило музиката беше маршова. Ето няколко примера:   „…Ти светло си име, любима страна С оръжие бдиме да няма война…”   Или:   „…Комунисти, комсомолци, пионери- Заедно във труд и бой!...”   „ Изправи се гора от стомана Насочете се бойни дула. Изправете се в гневна закана Към врага, който готви война…”   Сравнете ги с антивоенните песни на „Бийтълс” и ще разберете разликата. Комунистите така и не разбраха, че общество и държава се правят с класово сътрудничество, а не с класова борба. За тях джазът беше упадъчна музика и вместо да приемат по-качествения аналог го забраниха и на негово място „сътвориха” т.нар. „масова песен”. Любителите на джаза бяха гонени, арестувани, малтретирани и запращани по лагерите. А след 10 ноември по-възрастните масово приказваха, че не знаели за лагерите и убийствата в тях. Чрез насилие на една част от българите, трябваше да се стигне до „силов консенсус”. Или, както казва една немска поговорка:” Ако не искаш да ми станеш брат ще ти строша главата!” Не знам кога моята книга ще излезе, ако излезе въобще, но ще ми бъде много трудно да убедя младите, че това наистина е било така. А как ще разберат какво е „Зоза”, „Суинг” „Лагер” и „Масова песен”? Може би ще трябва да напиша един речник на тоталитаризма, както това направи със съветския „Гулаг” бившият френски комунист Жак Роси. Той отива с ентусиазъм в СССР през 1939 г. и попада веднага в лагер като „френски шпионин”. В лагера за близо 20 години преживява целия кошмар на комунизма, но за разлика от оскотелите си колеги се хваща да прави едно много сериозно изследване на лексиката в лагера. От една страна на лагерниците и техния словесен фонд, а от друга на наказателните органи. Речникът съдържа около 5 хиляди думи и термини и е потресаващ. Там речта е изключително примитивна, каквито са и условията за живот. Основните изрази са свързани с половите органи на мъжа и жената и всякакви производни от тях. Например женският полов орган има над 150 значения, а мъжкия-над 200. Практически 90 % от ежедневните разговори са били свързани с гениталиите и взаимодействието между тях. Нормалните думи като „работя”, „мисля”, „страдам”, „храня се” липсват в лексиката на лагерника. Само човек или група хора, които живеят в нечовешки условия могат да започнат да обясняват света чрез нагони. А създателят на лагерите не е Хитлер или Мусолини. Създателят се казва Владимир Илич Улянов/Ленин/ и беше „Знаме, Учител и Бог на комунизма”. По негово нареждане първият лагер е създаден през 1918 г. на остров Соловки. Оттам е минал цвета на руската интелигенция включително и големият учен и българофил акад. Дмитрий Лихачов. Лагерите се занимаваха с планомерно избиване на милиони съветски и чужди граждани чрез каторжен труд и глад. По план чрез усилен труд и ограничени дажби храна, лагерниците е трябвало да живеят около 3 години. Основното занимание е дърводобив, строеж на плавателни канали, язовири и БАМ /Байкало-амурската ж.п магистрала/. Именно този труд даваше злато за СССР, с което купуваха пшеница и други храни, за да изхранват това население, което преди т.нар. „Октомврийска революция” хранеше Европа. Това беше тази ужасна човекомелачка, която въоръжи до зъби Червената армия и изпрати спътниците в космоса. Лагерът е излекувал комуниста Роси от комунизма завинаги, но не всички са се излекували. Имало е и такива, които са умирали с името на Сталин и „революция” на уста. И те никак не са били малко. Ето, това е човек за лечение.  Помня как лежахме през октомври 1957 г на полето, за да видим преминаването на първия изкуствен спътник на земята. Той се виждаше като една малка мигаща лампичка, която бавно се движеше от изток на запад. По това време истински хит беше една италианска песен „Марина”, която цяла България пееше и тананикаше с настървение. Не си спомням някой да е тананикал и пял масови песни По радиото упорито се пускаха голямо количество съветски песни. Имаше такава рубрика „Масови песни”. Те бяха такава идиотщина, че човек можеше само да се смее. Това бяха песни за БКП, КПСС, Съветската армия, лидерите на БКП и КПСС и „работническата класа”. Друга рубрика беше „Народни песни, изпълнявани от оперни певци”. Не знам на кого му беше хрумнало, че школуваният глас трябва да „надпее” автентичните гласове на такива народни певци и певици като Йовчо Караиванов, Груйчо Дочев, Кайчо Каменов, Стайка Гьокова, Вълкана Стоянова, Гюрга Пинджурова и, разбира се, Борис Машалов. Всяка вечер след новините се явяваше политическият коментатор Огнян Велков и разбиваше на думи „капитализма и империализма”. Същият този „капитализъм” който стана трайна дестинация на БКП и върхушката както преди, така и след преврата на 10 ноември 1989 г.. Във в. „Стършел” редовно се появяваха карикатури на американски войници, мъртво пияни от пиене на „Кока кола”. Америка я рисуваха като един висок слаб мъж с брадичка и цилиндър в цветовете на американското знаме. Наричаха го „Чичо Сам”. Текстовете бяха пошли. Потомците на тези, които поръчаха тези карикатури в един момент зарязаха „Добрия дядо Иван” и се прегърнаха с „Чичо Сам”. И нито чичо Сам ни се извини, че ни остави в лапите на Сталин, нито наследниците се извиниха на чичо Сам, че са се гаврели с него. Просто и двете страни плюха на морала и се сгодиха. Може основателно да се предполага коя страна е булката и какви функции изпълнява. Но да се върнем в Института по памука и твърдата пшеница край Чирпан след 1954 г. Градчето беше малко. Имаше един катаджия за целия район. Казваше се Ганчо и се разкарваше с еди зелен мотоциклет с кош. Имаше едно-единствено такси, шофьорът на което носеше странното име Николинка. Родителите му толкова много искали момиче, че го кръстили с женско име. Имаше и отбор по мотобол. Събитието в града беше панаира, където веднъж в годината ядяхме вафли със специален розов крем, памук-шекер и цигански шекер. Единствено в цирка свиреха и пееха джаз. Водеща и певица беше Леа Иванова и на плаката имаше името и с големи букви. Истинско събитие. Тогава се подвизаваше и автомобилният и мотосъстезател Соколов. Той влизаше с мотоциклет в една сфера от здрава мрежа и сферата се издигаше на десетина метра. Тя беше с диаметър около 5 метра. Запалваше двигателя и започваше да обикаля вътре. В един момент сферата се разделяше бавно на долна и горна част. Той караше в горната, като само инерцията го крепеше. Беше поразително. Много по-късно разбрах, че той е баща на Хачо Бояджиев, а майка му е унгарска еврейка. Та Хачо се появил вследствие на изнасилване, а при раждането бил толкова едър, че пукнал таза на майка си. По-късно бил осиновен от семейство арменци от г. Нови пазар. Интересен субект. Като стипендиант на ДС 59-62 г. учи режисура в Париж, а по-късно доучва” в Лондон. Доста неща може да каже Хачо. Дали ще поиска? В института имаше един белогвардеец, дядо Дмитрий, който работеше като градинар. Беше добър и незлобив човек, макар че ни се караше, когато играехме футбол в зелените площи. Моето име произнасяше така: „Никалайча.” Имаше и един научен сътрудник-украинец с фамилия Мироненко. Тогава не знаехме, че всъщност той не се занимава с научна дейност, а със „специално деловодство” за Москва. Кабинетът му беше от едната страна на входа, за да може да следи кой кога излиза. От него учехме руски език, а от една много интелигентна жена Хаджипетрова, която работеше като лаборант-английски. Фамилията е паказателна за това, че дедите и са били будни хора. Свирехме със сестра ми на акордеон, след това минах на цигулка. За 1,5 г. взех материала за 3 г., но после приключих като отказах музикална кариера. Остана ми само пеенето. Канили са ме в старозагорската опера за солист, но отказах. През 1990 г. при една среща с Любчо Георгиевски и Доста Димовска в залата на Съюза на композиторите се срещнах с проф. Карапетров, преподавател по пеене в Консерваторията. Понеже исках да представя България и Македония като едно цяло заложих на общия фолклор и изпях 2-3 български песни от Македонско под акомпанимент на пиано. Той дойде при мен и ме замоли горещо да запиша при него един годишен курс по оперно пеене с гаранцията, че ще стана солист в Софийската опера. Отказах и на него. Обичам да пея за приятели когато се съберем на купон, но не и по график за непознати.Например, не мога да си представя, че ще пея на Йордан Соколов и други пудри като него или за някой цървул.  През 1962 г. се върнахме в Стара Загора, а баща ми остана да работи в института. През 1965 г. събориха дядовата къща, където живеехме и се преместихме в апартамент в западния край на града до артилерийските казарми. Нямаше вече къщата с 4 дка двор и над 60 плодни дървета-круши, ябълки, смокини, череши, дюли, мушмули и какво ли още не. Нямаше я и главната улица, където играехме футбол, като я освобождавахме когато се зададеше градския автобус или камион. На места нямаше не само главна, нямаше никаква улица. Имаше кал, в която често ми оставаха обувките. В училище бях отличник. Отличник бях и по белите и цигулката, която никак не обичах, защото бе по настояване на майка ми. По-късно, обаче, когато поотраснах свирех на китара и момичетата се увъртаха около мен. Това време беше на “Бийтълс”, “Роулингстоун”, Чъби Чекър, Отис Рединг, Доменико Модуньо, Далида, Катерина Валенте, Елвис и въобще на туиста, блуса и рокендрола. Време, когато слушането и танцуването на такава музика бе съпроводено със шамари, стригане до кожа и късане на тесни поли и панталони както в милицията, така и в къщи. Също и на политическите вицове от рода на:”Каква е разликата между комунизма и влака?-Разликата е, че влакът спира и тръгва, а комунизмът ако спре няма да може да тръгне!” “Къс, дебел, с гола глава. Започва с Х. Що е туй?-Хрушчов!” Всичко това бяха предизвикателства, които ми бяха на сърце и аз с удоволствие нарушавах т. нар. „общоприети норми”. Обичах да чета и пиша от малък. Четях всичко, от стихчетата и приказките до учебниците на баща ми, от които не всичко разбирах, но ми беше интересно. Всъщност, майка ми ме е научила да чета когато съм бил на 3 и половина години. Четях гладко и старците клатеха глави и ме даваха за пример на внучетата си. Четях им вестници. Най-често „Земеделско знаме. Пропагандата тръгваше сутрин по радиото, продължаваше в училище и зъвършваше по манифестации и митинги, на които бяхме задължени да ходим и скандираме простотии от типа „КПСС-БКП”, „Слава на девети септември!”, „Да живее Съветската армия!”, „Мир, труд, социализъм!” и „Долу американския империализъм!”. Учехме дивашки стихове и песнички за партията, Ленин, Георги Димитров и Съветската армия. За съжаление толкова добре сме били промивани, че и досега помня някои от тях. Добре, че беше баба ми, която ми говореше истината. Помня, например как ми разправяше да не ходя на т. нар. “Паметник-костница”  в парка “Аязмото” защото там са погребани разстреляни за мародерство и изнасилвания пияни съветски войници. Изобщо, когато дошли германците кондисали извън града..Направили си палатково градче на юг от града и влизали само с отпуск. Когато, обаче, влезли съветските войски танковете им съборили няколко къщи и градът пламнал от въшки, пиянство и мародерство. Дори един войник се опитал да изнасили жената на чичо ми и татко го хванал отзад за ръцете. Дошли комендантски и го прибрали. Повече този войник не дошъл в къщи. Какво е станало с него само Господ и Комендантството знаят. Баба беше вярваща и спазваше всички религиозни забрани и празници. Понеже съм кръстен на дядо, тя ме обичаше повече от другите и ми доверяваше повече. Баща ми не одобряваше това, но си траеше, защото имаше силен респект от нея. Като дете, когато се очертаваше голям бой тичах при нея за закрила и винаги я получавах. Майка ми е родена във врачанското село Караш. То беше будно село с църква от 1857 г.и читалище още от 1895 г.. Село с много красива природа и история. Покрай него е минавал стар римски тракт и е имало селище на траките, а по-късно и на римляните, в местността Кривград .Покрай селото минава река Малък Искър, където плувахме и ловяхме риба. Майка ми е живяла и учила във Враца и София, където се запознава с баща ми-квартирант на леля и. И на 80 години гласът и бе като звънче, когато запее стари шлагери или канцонети. Когато започнаха в началото на 80 години да ме привикват и заплашват, застана твърдо зад мен и не приемаше никакви други мнения, освен моето. Отиде си на 84 години през 2010 г. Баща ми почина през1985. на 66 годишна възраст.Малко преди това жена ми се разведе с мен, а мен ме опандизиха. През цялото си юношество съм тренирал най-различни спортове:Борба, бокс, лека атлетика/Средни и дълги бягания, спортно ходене/, езда, фехтовка. Бях редовен член на кръжоците по химия, физика, биология, литература и какво ли още не. Четях много и безразборно. Голяма част от прочетеното ми потрябва много по-късно и съм удовлетворен, че съм поглъщал всякаква информация. В езиковата гимназия попаднах по инерция. Тогава ме подгони и хормона. Започнах да ходя нередовно на училище, понеже част от учителките бяха рускини, и ми правиха зверски забележки за всяка грешка. По този начин ни принудиха да говорим с клишета, където грешката беше невъзможна. В час по география в края на осми клас за падежна грешка ми писаха петица. Изглежда съм бил твърде чувствителен, защото се озъбих на учителката и и припомних, че тя живее в България повече от 10 години, а говори български отвратително. Заявих, че ще влизам в час само когато ме изпитват. Така започнах да си спестявам влизането в час и събрах много неизвинени отсъствия. Поведението ми беше три /задоволително/ още след първи срок на осми клас чак до последния срок на единадесети клас, за да мога да взема диплома. Само кръжочната ми дейност и високия успех ме крепяха. Играех добре бридж и понеже бриджьорите бяхме много кът, се събирахме едно много странно каре. Зам. директорът ми Славов, класният Павлов и учителят по физкултура Попакис. С тях играехме и на шах и табла. Сръбвахме ракийка и вино и пуших като равен. Не знам защо, но към мен те имаха слабост и това фактически ме спаси от изхвърляне от гимназията. В час на класния влизаше с дневника Павлов, удряше ме с него по главата и с кръгче ми извиняваше неизвинените. След това отивахме в кабинета по физика и запалвахме цигара. Той говореше с мен като с равен и ме хокаше, но с добри намерения. Изглежда, като млад учител си спомняше добре недалечното ученичество. В къщи баща ми ме боксираше редовно и аз започнах да си спестявам и връщането в къщи. Така продължи до края на 10 клас, когато след як бой, и полуоскубан станах през нощта и с влак и автостоп се добрах до София, където живее леля ми. На другата вечер пристигна баща ми. Тогава се разбрахме, че съм достатъчно голям, за да вземам решения самостоятелно, да си нося отговорностите и да живея така, както аз искам. Оттогава започнаха и по- близките ни отношения, като чак през 1981 г. станахме приятели. Поводът беше пребиването ми в милицията, защото се кандидатирах за изборите и си направих голяма гавра с БКП. На самите избори отказах категорично да отида да гласувам, което накара тогавашният втори човек в БКП Александър Лилов два пъти да идва спешно в Стара Загора, за да умуват какво да правят с мен. Баща ми е бил член на БОНСС като студент и е организирал две антивоенни демонстрации. Осъждат го и той лежи в затвора. След преврата на 9 септември си довършва агрономството и започва работа като селски агроном. Става член на БКП и беше признат за АБПФК. Защо е приел-не зная и не съм го питал Въпреки това той си остана скромен и не употреби нито една своя привилегия, за да се обогати. Не придоби апартамент нито купи за мен и сестра ми, макар че имаше такава възможност. Купи си „Трабант” по общия ред и е карал само него. Преди това имаше един довоенен мотоциклет „Аво”, на който ни качваше и четиримата и пътувахме из страната. Аз сядах отпред на резервоара, сестра ми между майка ми и баща ми. Тогава и пътищата бяха предимно макадамови, но за мотоциклета нямаше проблеми. Баща ми не се отказа от мен когато ме подгониха, затова и аз нямам право да се отказвам от него. Младежките си леви убеждения той следваше дълго, но в края на живота си осъзна заблудата си. Така се самоизлекува от болестта комунизъм. На старото дядово лозе направих една метално-дървена барака от 14 кв м., където обичах да ходя с гаджета и да пиша и чета на свещи. Зимно време печката гореше яко, събличахме се голи с гаджетата и живеехме като диваци. След 1986 г., когато ме изгониха от затвора, наоколо спираше кола на ДС, за да следи кой идва при мен и какво правя. Ако не бяха толкова тъпи, щяха да се върнат у дома си и да пуснат една порнокасета, да си сипят чаша ракия с мезе и да прочетат една книга. Това ставаше в бараката. Та това бяха имотите на баща ми. Другите масово правеха разни далавери и го смятаха за малко смахнат, че не си ползва привилегиите. Той си беше идеалист до 1981 г., когато видя истинското лице на съпартийците си и оттогава ги псуваше. Той извървя своя катарзис и много бързо почина от рак през 1985 г. Покрай всичките серсемлъци, които ежедневно вършехме с момчетата от махалата, те бяха много учудени, не че са ме приели в Университета, но че съм завършил средно образование. Повечето от тях бяха минали през ТВУ, а някои и през затвора. Обикновено за глупости от типа на побои и хулиганство. Крадци, изнасилвачи и мошенници между тях нямаше. Голямя чяст от лидерите на т. нар. „банди”, които бяха по-големи от мен, напуснаха България през 60-те и 70-те години, разбира се нелегално. Цигона отиде във Виена ,Урума в Австралия, Маршала в САЩ, а Тошо Белята и другите останаха и търкаха редовно карцера в различните затвори у нас. Те бяха с една особено чувство за чест и достойнство, макар да имаха почит предимно към силата. Мен ме уважаваха, защото смятаха, че знанието е много трудно придобито нещо и изисква особени качества. Прякорите ми бяха в началото “Очилатата гарга” и “Кучето”. След това еволюираха на “Журион”/белгийски футболист, играещ с очила/ и “Професора”. Прякорът ми “Босия” дойде по-късно. Той се появи, защото ходех целогодишно без чорапи. Беше лансиран главно от Тренчев и компанията му, като по този начин избиваха комплексите си. ДС възприе този прякор, разчитайки, че това ще ме принизи и дразни. Имайки предвид, че сред “босите” са такива личности като Исус Христос, Диоген и Айнщайн, приемам прякора с известна доза гордост. Звучи много по-добре от Гестапото, “Тъпото”, “Дружинната” или “Господин 10 %. Живеехме полудиво сред природата и се вписвахме в нея също като Маугли в джунглата. Играехме и се поступвахме кажи-речи ежедневно. Макар и твърде дребен, бях жилав и напорист и често приятелите ми ми ставаха противници от разстояние, тъй като в близък бой нямаха шансове. Пълнеха си джобовете с камъни и нападаха от разстояние. Главата ми имаше магнетични свойства и често ме водеха на лекар да ми зашие раната и да ме превърже. Не си спомням колко пъти са ме улучвали, но само един от приятелите ми тогава, Жельо, ме е уцелвал 7-8 пъти. Въпреки това бързо забравяхме и след минути отново ставахме приятели. Майка ми обичаше да ме заключва в къщи още преди да тръгна на училище. Ключалката беше обикновена и за мен не представляваше проблем да извия един голам гвоздей с чука и клещите и да го сплескам отпред. Отварях вратата за нула време и отивах да играя с приятелите. Другият начин бе по-романтичен. Спусках се по водосточната тръба от втория етаж пред погледите на другите и отново заигравахме. Не знам защо копаехме землянки и ги маскирахме отгоре да не се виждат. Вътре палехме свещи и си говорехме с чувството, че сме напълно сами на света. Може би сме се чувствали по-сигурни. Нещо като  ембриони в корема на майката. Ходехме на около три километра до стрелбището и изравяхме куршуми. На огън стопявахме оловото и го предавахме на вторични суровини. Веднъж изровихме един куршум от типа “Дум-дум”. Тигана, в който леехме оловото хвръкна към облаците и само Господ ни спаси от поражения. С парите купувахме зайци, сладолед , вкусотии и пищовчета с тапи. Точно заради един такъв пищов ме изключиха от “Чавдараче”. Бях във втори клас, когато ни заведоха на Пловдивския мострен панаир. Купих си тапешник с 10 тапи въпреки забраната от учителката ни и започнах да гърмя системно. Оставаха две тапи, когато тя дойде по нечий сигнал и след борба ми взе пищова. Във влака на връщане, обаче, тя направи тактическа грешка. Отивайки в тоалетната остави чантата си на една моя съученичка Добринка Баракова, което ми дада възможност бързо да взема тапешника и да изгърмя тапите. Точно тогава влакът минаваше по моста над Марица и светлините от тапите бяха много впечатляваща картина на фона на нощното небе и водата. Учителката са върна и възмутена до дъно ни изправи всички на крака. Започна с разоръжаването и свърши с персонално наказание –изключване от “Чавдарче”. Бях единствен изключен и се гордеех с това. Ежедневно по няколко пъти ме спираха учители и директори и се опитваха да ми се карат, че не нося синята връзка. След време всички даскали в града разбраха, че съм изключен и виждаха, че това май се харесва на другите деца и те ме почитаха повече. Затова тихомълком ми върнаха връзката и проблемът приключи. След това два пъти ме изключваха от пионерската организация, но по този начин ме направиха известен и сред децата, и сред възрастните. Понеже градът беше малък, възрастните цъкаха с език и казваха”Язък! Такова умно момче, а изпечен хулиган!”. Помня, че на един първи май, вече в Стара Загора отказах в къщи да си сложа връзката, а баща ми настояваше да я сложа. Опитвайки се да му обясня, че аз не съм пионер, защото съм изключен, си изпросих един много продължителен и качествен бой, след който трудно се движих, но връзката не сложих. Всъщност на писъците ми довтаса баба, скара се на баща ми и ме спаси от още по-тежък бой. Тогава изживях това като първа победа в живота ми срещу баща ми. Неговата сила и раздразнение бяха победени от моя инат и решителност. Сега виждам нещата от друг ъгъл, но смятам, че тогава все пак бях прав. Вярно, че бяхме щурави, но кражби измами и други подобни неща в личен или групов интерес не сме правили. Напротив, когато за някого разбирахме, че прави подобни неща, го наказвахме по нашему. Не обичахме хитруванията и ги наказвахме на място и веднага. С момичетата се държахме джентълменски. Особено впечатление ми правеше т. нар. “Трудов лагер”, намиращ се зад оградата с бодлива тел на каменната кариера в местността “Гьоновец” близо до Стара Загора. Там бяха пребити две момчета и възрастните ни заплашваха, че ще ни изпратят да чукаме камъни, ако не слушаме. Учудващо е, че след преврата на 10 ноември 1989 г. всички групово забравиха, че е имало концлагери. Какво ли не прави човек, за да се самооправдае? Но така или иначе човек така е създаден от Твореца. Ако човек беше създаден съвършен или способен да се самоусъвършенства, тогава нямаше да има нужда от Декалога. Самият факт, че Бог е заповядал на хората да не правят някои неща, означава, че те са програмирани да вършат и гадости. Образно казано, ако не звучи богохулно, заповедите:”Не кради!”, “Не убивай!”, “Не лъжи”, “Не пожелавай жената на ближния!”, “Не ръкоблудствувай!” и прочее, означават, че по същество човек е един похотлив крадец, лъжец и патологичен убиец-чекиджия. Иначе заповедите нямаше да са в императивна форма. Прочее руският комунизъм отключи точно тези човешки “качества” и човекът се превърна в животно от непознат вид. Атеизъм плюс агресивна идеология са достатъчни да превърнат социалното същество в най-мерзка твар. Подобно нещо представлява и национал-социализма, но той е само нюанс на комунизма. Както казах по-горе четях много и безразборно. От приказки до идиотщините на Трофим Денисович Лисенко и Олга Лепешинская. Четях и учебниците на сестра ми, която е две години по-голяма от мен. Това обезсмисляше ходенето ми на училище, понеже заедно със справочната литература ми даваха знания, горе-долу колкото на моите учители. В клас ми беше безинтересно, понеже материята ми беше добре позната. Много от книгите, които прочетох тогава ми влязоха в работа много по-късно. Бях рекордьор в библиотеката по прочетени книги, освен това бях редовен абонат на “Наука и техника за младежта”, “Космос”, “Вокруг света” и др, внлючително и на литературни списания. Пишех епиграми, текстове на песни /вкл. нецензурни/, стихове, разкази и фейлетони. Публикуваха ме в детско-юношески вестници и списания. Често имах неприятни разговори с редактори по повод лексиката и стила на моите творби. Стигал съм и до разправии, когато някой редактор започваше да ме “учи” на поетика и писателство. Спомням си един неприятен разговор с шефа на културния отдел в местния вестник „Септември” Таньо Клисуров, който отказа да публикува мой разказ, защото в него имало думата “цици”. Той задраска думата и написа “гърди”. Опитах се да му обясня разликата, но той не проумя. Напсувах го и си дръпнах ръкописа. Повече не отидох в този вестник. Годината беше 1975. Занимавах се с преводи от и на руски . Там също имах добри успехи, включително и публикации в хумористичното списание “Крокодил”.. Обичах, а и сега обичам риболова. Дори обичам да готвя и ям улова си. От дете по р. Малък Искър до селото на майка ми и язовира до института край Чирпан ловях риба и лятно време в къщи се ядеше редовно риба. Много забавни случки имам в паметта си, но две от тях съм запомнил много добре. Бях вече в кукления театър, когато с колегите отидохме през зимата в гр. Раднево на реката за риба. Не ми се слизаше долу до реката и затова кондисах на моста, макар че е повече от 10 метра над водата. Колегите слязоха долу в калта и един от тях каза, че ако аз хвана рибка оттам, ще черпи до вечерта. В момента, който каза това вдигнах въдицата и извадих една дребна рибка. Той изпсува и ската въдицата си. Влязохме в кръчмата на село Пет могили и се напихме като руснаци. Друг случай се получи, когато сутринта по тъмно тръгнахме към язовир Жребчево със същата компания. Вечерта се подготвихме.Нямахме само торен червей. Казах им, че пътьом от близкото село Хрищени ще изкопаем червеи от торището на мой познат. Трябва да е било късна есен, защото утрото беша хладно и тъмно. Като влязох в двора кучето излая и моят познат излезе с брадва в ръка. Свирнах му, че съм аз и той рече да влезем да пием по един чай. Събрахме червеи и след кратка кандърма влязохме. Печката гореше и чайника бързо завря. Домакинът извади луканка и козе сирене и ни даде по една керамична чаша. Уж щяхме да пием чай, а замириса на греяна ракия. Оказа се, че това е въпросния “чай”. Имаше кратка съпротива от наша страна, но в отбора ни се появи повокатор. Беше същия, който черпи в Пет могили. Той обичаше чашата повече от черния си дроб, но и ние не показахме кой знае каква  твърдост. До обяд се напихме и заспахме кой къде свари. Надвечер станахме, но “чаят” отново бе готов и ние продължихме. Всичко беше добре с една особеност, че тоалетната беше тип “нуждник” на двора и в него се слизаше по едно доста високо стъпало. Вече късно вечерта отидох да олекна и видях, че на пода свети един фас. Естественото ми желание беше да стана пожарникар, без да преценя, че фасът е на нивото на земята, а не на нивото на пода. Пуснах струята и чух истеричен вик:” К,во пра,иш бе, идиот! Ти ме удави бе да ти...!” От смях не можах да спра, та го изкъпах хубаво. Дочули, отвътре се изсипаха всички и смехът до късна нощ се носеше на пресекулки над селото. Прибрахме се сутринта без риба и без въздух в белите дробове. В младостта си имах слабост към три неща:хубавите жени, хубавото вино и ракийка и хубавите книги. За жените няма да говоря, защото те са живи и здрави...баби. Хубавото винце и ракийка усвоих като ученик в горните класове на гимназията, когато се изявявах като самодеец в читалище “Съгласие”, Останалите самодейци бяха служители в читалището и работещи на най-различни места инженери, психолози, служители и т.н. След репетиция и особено след спектакъл събираха пари и се черпихме. Компанията беше чудесна. Освен театрали, всички бяха и добри певци и се лееха хубави песни. По-късно част от компанията премина в хора на операта. Пеехме всичко: от автентичен фолклор до Гершуин. Естествено, пеехме на няколко гласа и когато ни чу диригента на хора на операта Михаил Попов ни предложи да направим ансамбъл и да се явим на конкурса “Тракийска лира”. Взехме трето място, макар че повечето от участниците бяха професионални певци и фактически ние победихме голяма част от професионалистите. В тесен кръг пеехме и “блажни песни”, но целта беше красивото пеене, а не сексуалната тръпка. Тогава разбрах как хубаво отваря гласа и емоцията качествения алкохол. Случвало се е и да попрекалим, но и тогава беше весело, а не просташко. Някак си се бяхме събрали хора, които не буйстват и не налитат на бой и псувни. Както е написал древногръцкият поет Никомед, ако не ми изневерява паметта:   Ти каната ми донеси момче и на един дъх аз ще я изпия. Но да размесиш виното с вода. Да се напия, ала не просташки. Аз не обичам като скитите да пия със шум и крясъци. О, нека мелодични песни да придружават нашето пиянство.   След няколко чашки ракийка, мастика или мента започвахме с „Граматиката”   -Деца,-учителят каза,-вземете си бележка! Урокът ще започнем днес с граматиката тежка.   За членът ще говориме, че членът е поставен На думата в самия край-по-ясна тя да стане.   За женски-ТА! За мъжки-ЪТ! Помнете туй с умът! ЖЕНА-например е без член, със член е пък МЪЖЪТ!   У нас го слагаме отзад. Французите-отпред-льо-ла-ле!. А турците, разправят пък, го слагали отвред-поред.   След това минавахме и на по-пиперлии.Завършвахме с четиригласното изпълнение на”Синигерова сватба” от Петко Стайнов, но с такъв текст, че се изчервяваше и фаянсовият умивалник. Става дума за умивалника в един от гардеробите, където мъжете влизахме да източим топлата вода. Той беше видял всичко. С тази песен академичният хор „Г. Димитров” изпращаше всяка година завършилите студенти-хористи. Защо се казваше „Г. Димитров” и какво общо имаше той с академизма така и не можах да разбира. Прочее, бях дописал още два куплета, които в училище минаваха от ръка на ръка като скрижали. Съученичките ни хихикаха и кой знае какво са си представяли? Бях си направил репертоар, който и сега, като се съберем приятели обичам да си спомня.. За съжаление приятелите от трупата един по един си отидоха, тъй като бяка по-възрастни от мен с 15-20 години. Сега имам други, но малка част от тях могат да пеят и да се веселят като тогава. По-късно в университета имах компания, но там песните бяха английски или Висоцки, Окуджава и т.н., което е различно. Като студент научих доста песни на Окуджава, Висоцки и от “блатото”. След ходенето ми в тогавашния СССР през 1978 г. позагубих интерес към този тип текстове. Казвам текстове, тъй като там общо взето музика няма. Има, както казва Вагнер “музикална драма”. Хубавата музика е автентичния и добре оброботен фолклор, класиката и джаза. Другото е чалга. Виното, музиката и хубавите жени ги разбираш най-добре когато остареят. Тогава рабираш истината, а дотогава само предполагаш. Другото хубаво нещо на жените е, че искат да бъдат завладяни и когато усетят превъзходство, се оставят да бъдат покорени. Останалото е проституция. Университетът бе голямото ми разочарование. Имах надеждата, че там цари една особена атмосфера между широко скроени хора. Че свободата на академичната среда дава възможност човек да се почувства свободен. Ядец! Там идеологията и казармената обстановка бяха още по-нагли и дребнави. На един семинар в по тясна компания рецитирах “Тих бял Дунав” с прибавките след всеки стих “С гащи” и “Без гащи”. Беше смешно, но по едно време стана един хайван около 35 годишен и ме попита за името ми. Каза, че се казва Стоян Бурхарларски от ЦК на ДКМС и, че ме изключва от комсомола за гавра с Вазов и Ботев. Истината беше, че той беше хвърлил око на гаджето ми и реши да покаже мускули. Теглих му една и си тръгнахме на стоп. Последствия нямаше, но случаят беше многозначителен. Подобно нещо се получи и в Университетския театър. В самия край на 1969 г.начело с режисьора Николай Георгиев и колеги възстановихме театъра. Той беше завършил театрална режисура в Полша и не само се обличаше по полска мода, но и мислеше свободно. Беше поставил “Апетит за череши” на Агнешка Ошецка в Театър “Трудов фронт”/По-късно театър “София”/. Нашият спектакъл беше разкрепостен от догми и клишета. Създадохме едиа сборна програма от скечове и песни. Получи се нещо с настроение и хъс. Аз имах три мои скеча като мим. Част от другите скечове също бяха мои доработки. Спомням си един от тях. Седят на столове три “Фактора” и умуват в позата на „Мислителят” на Огюст Роден. Единият от тях става и казва:”Оказа се, че нашите решения не отговарят на действителността.” Тишина. Става втория :”Тогава да сменим решенията.” Отново тишина, става третия: “По-добре да сменим действителността.” Отново тишина и тримата стават: “Оказа се, че нищо не се е оказало”. Заради този и още 2-3 скеча от подобен характер спектакълът беше спрян, а театърът разпуснат от председателя на вузовския комитет на комсомола Милан Колев, защото сме показвали задния двор на социализма. Чешката революция беше наскоро и те се плашеха от сенките си. Събраха ни в една стая и започна разправа. Защо точно задния двор, кой ни е дал идеята, кой написа скечовете, защо не си даваме сметка и т.н. Не издържах и казах на Милан Колев: “Колега, който си има заден двор да си го почисти. А ти, понеже учиш физика не се прави на Айнщайн!”. Взеха ми името и ме изхвърлиха от стаята. След това ме привикваха няколко пъти по различни административни и комсомолски инстанции да ме заплашват, че ще ме изхвърлят от университета. Периодично ме гониха милиционерите, защото бях с рунтава къдрава коса, мустачки и едно малко фъндаче под долната устна.Тогава тържествено вадих една бележка, че растителността ми е необходима, защото играя в Университетския театър и вълната ми е необходима за спектакъла. Господи, какви сме били? Друг интересен случай беше в катедра “Литературознание”. Преподавател ми беше проф. Иван Попиванов, а асистент сегашният професор Никола Георгиев. На лекцията за т. нар. абсурдни писатели като Йонеску и Бекет професор Попиванов много държеше да четем неговата критика на Бекет и Йонеску. Станах и попитах:”Не е ли по-добре да прочетем самите автори?” Отговорът беше:”Колега, вие няма да си вземете изпита при мен!” така и стана. Не помня на кой път, но изпита си взех по случайност при бъдещия професор, а тогава само асистент Никола Георгиев. През 1987 г. написах една пространна критика на “Критиката” на Попиванов и я пратих до няколко литературни списания и вестници в София. Вече отношението към т. нар. „Абсурден театър” и „Абсурдна драма” се беше променило, но тук още се изучаваха схематичните „класово-партийни” възгледи на комунистическите естети. Дори си спомням, че в съветското списание „Театр” излезе една публикация относно пиесата на Бекет „В очакване на Годо” от една западноберлинска трупа на Феста в Белградския театрален фестивал. В своеобразната кръгла маса участваха звездите на съветския театър Олег Табаков, Олег Ефремов и др. Всички до един хвалеха страхотно постановката. Използвах много цитати от дебатите с идеята да се прояви интерес не толкова до пиесата, колкото да кажа какво мислят съветските актьори и режисьори, като по-меродавни за нашите цървули, та дано публикуват нещо, за да разберат, че живеем в друго време. Не публикуваха един ред. Само приложиха написаното към папката с моята “противонародна и противодържавна дейност”. Не ме печатаха, не ме разбираха, заплашваха ме и в крайна сметка ме подтикваха към някакво решение. В началото потърсих водката. Тогава тя беше безумно евтина-1,73 лв. С 2 лева можеше да си купиш 0,5 л водка, още толкова доматен сос и билет за трамвая. По-късно Николай Георгиев ме извика в БСД/ дома   на „Българо-съвеска дружба”/ да правим нов спектакъл “Цилиндрите-не, фуражките-да! Ах, господа, господа!” Още на първата репетиция разбрах, че Николай са го пречупили. Ходих на няколко репетиции и се отказах. Още повече, че охраната на Цола Драгойчева ми шибна един шамар, защото съм се возил в асансьора, като съм попречил на „другарката Драгойчева” да бърза за Политбюро. И това ако не е свинщина!. След третата година реших, че няма какво да правя в СУ и отидох да си изтегля документите. Секретарката ме погледна много учудено и започна да ме разубеждава. Нагрубих я, за което по-късно наум и се извиних и подписах, че се отказвам доброволно от университета. Ега ти формулата! Отказвам се доброволно. Това е едно от малкото неща, които можеше човек да си позволи доброволно тогава.



Гласувай:
3



1. анонимен - "С тази песен академичният ...
27.02.2012 23:33
"С тази песен академичният хор „Г. Димитров” изпращаше всяка година завършилите студенти-хористи. Защо се казваше „Г. Димитров” и какво общо имаше той с академизма така и не можах да разбира."
Николай, този Георги Димитров от хора не е онзи Георги Димитров, за когото си мислиш.
цитирай
2. haltestelle - Както си спомням ...
04.08.2014 20:18
Мемоари се пишат по много причини,може би тези двете са доста важни.Има и ред други.От първия коментар и от доста други изрази и прояви на Кольо Босия се вижда, че не всичко му е било ясно на едно дете,а и на голям човек, бос или не по даден въпрос.AWO-то не беше довоенен мотор, а гедерейски четвъртак с кардан и магнетно запалване,основно модели "Турист" (кантар седалки) и "Спорт" (двойка).Друго: Лепешинская, която споменава заедно с Трофим Денисович не е нито Ана, нито Анна, а Ольга - като балерината.Що се отнася до генетиците,когато Кольо е учил ботаника,зоология, георогия, анатомия и основи на дарвинизма,генетиката и кибернетиката вече бяха науки,кока-кола продаваха в малки бутилки по 15 ст. в магазина и по 20 в заведенията.Затова и той употребява напразно името на Менделеев вместо това на Грегор Мендел. Съдейки по странната смесица от вярно и невярно,грозно и претенциозно,набива ми се впечатлението,че или някой (КГБ,ДС,УДБА,МОСАД?)му нарежда в пияно състояние и на двамата какво да пише и прави, или като малък е доста ръкоблудствал. Кольо, я виж по дланите си имаш ли косми? Човек, и ние сме ходили на училище, чели сме учебници и отпреди Девети, и след Девети, имахме красиви и сексапилни учителки също, някои от нас написаха и доста ранни мемоари. Някои сме и годили в Съюза преди тебе и знаем за гигиената и за гуя. е А борбата за демокрация дали се състои само в блажни и блатни песни ивицове,в напиване,събличане голи ибой? Не случайно Кольо се заяжда с комплексите на Тренчев, може би е споменавал и пишкомерството (ИЗВИНЯВАМ СЕ!) на Михо Неделчев и други символи на борбатана идеологическия фронт. По същия начин блаженният Николай Василев (един ли син е излагал баща си още приживе) изгори на площада една "Варшава" от късните модели вместо "Победа". Хора, гледайте "Две победи", четете библията,бдете(за грешки във фактологията, без примки на шиите), питайте - и ще ви се отговори. Иначе, Кольо съм го срещал и здрависавал, защото много хора казваха, че бил нечистоплъте
цитирай
3. haltestelle - Продължение на спомена
04.08.2014 20:47
Та доста хора го наричаха с лоши думи и затова като го срещнах около Народния Театър, в "Лъвчето" май беше, поздравих го, ръкувахме се. Беше чист и спретнат. В онези години де срещнех "публично" лице, поздравявах отдалече и протягах ръка. Да се радват хората. От Тодор Вълчев, Беров, Попов, Жельо и Жан, до Кольо и бай Радой в Народната. Сега сядам при него пред "Билата" и пия кафе с цигара. А в "Изток" съм гледал "Лудият Пиеро" ... Така се избиват комплексите, нали Кольо? Като не сме като Ван Гог да си отрежем ухото или друго нещо, ...
Сравнявай се, Кольо, с великите, така се съотнасят стойностните неща. Нали знаеш, мащаб 1: 10 000 000 000, може и 1 към десет на деветнайста. Какво тук значи някакви си личност, а? А пък единицата без нулите, и тя, нали? Ми Кольо, нъл'знайш, то свестните у нас за луди ги имат, бе? Ми те, така, единия се отчаял и се не знае кой го гръмнал, когато са те правили беше избягал от Диар Бекир и на "Родопи" първо се провиждаше образът му, другия ни караше да го вадим от сорок пятъ и да се горзеем с него, па се гръмнал, третия караше тесноринейката с песента на Петя (не Петър, тряа да му е син тоя от "Хоризонт") Волгин и Георги Тутев, скрил си пищова под керемидите, но го гръмнали по гарнизон, а па ние си живеем живота, а Кольо? Добре, че е бил баща ти, певецът-научен сътрудник. Щял си иначе да видиш куклени и други театри от обратната страна, откъм истинската апология на Сократ. Затова, Кольо мамин и татов сладък, 1: умри, но не се минавай; 2: минеш ли се, ич да не ти пука; и 3: отпред перде, отзад бело тенеке. Така са тарикатите. Е, понякога носят вода на баламите, ама ти няма, няма, мой миленький дружочек, стай транкуилло!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bosia
Категория: Други
Прочетен: 11736606
Постинги: 3876
Коментари: 10800
Гласове: 7029
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031