Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2016 15:30 - ЧИЧОВЦИ /ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ/
Автор: bosia Категория: Забавление   
Прочетен: 2167 Коментари: 4 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Позволявам си да пусна пълния текст на "Чичовци" от Иван Вазов, за да я прочетете и видите, че в това, на пръв поглед, малко книжле има повече истина, колкото в учебниците по история, социологическите проучвания и изследванията по народопсихология взети заедно. В тази книга ще видите всички национални архетипове и техните огледални отражения в политиката, обществения живот и медиите.
Пожелавам ви приятно и мисловно четене

                       Ч   И   Ч   О   В   Ц   И
I. Общество

Утринното лятно слънце изскокна високо над Стара планина. Потоци от зари минуваха през търкалястите решетчени прозорци на черквата, пречупваха се през кристалните полилеи, провесени от свода, и падаха на отсрещния зид в чудни разноцветни шарки. Храмът беше пълен с богомолци, над които се вееха облаци дим от кандилницата на поп Ставря и мелодическите звукове на сладкогласния Хаджи Атанасия, който допяваше новото „Достойно ест“, глас пети. Звънливи гласове на ученици при аналоя държаха обикновеното исо, ръководени от главния учител Гатя; на отсрещна страна подидаскал Мироновски, псалт, приглашаше издебело, като тупаше равномерно с крак и хвърляше крадешком погледи към решетката, зад която стояха жените. При шумния пангар, в тронове, стояха облечени в богати дълги кожуси първенците и умилително слушаха сладкогласието на Хаджи Атанасия и му приглашаха тихичко. Често вниманието им отвличаха новоприходящите богомолци и белисани богомолки, които палеха свещ пред архангела Гавриила или отиваха да целуват пред олтара. И Хаджи Димо прекъсваше напева си, навеждаше се към чорбаджи Петракия и му пошушваше:

— Виж, тоя дрът пинтия — вариклечко, за две пари свещ запали, а метани до земята прави, метаните са без пари… — И пак поемаше да приглаша.

— Вариклечко не, ами вариклечко — пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше.

И Котю Джамбазът, прочут лихвар, се обърнеше към трона, дето стоеше Хаджи Христо Молдавът, и пришушнеше сърдито:

— Гледай, Гина Махмудката, булката на оня поразеник… пали свещ … Облякъл я в джамфезен малакоф и в мъсър, а от три години и половина, кажи, не може да ми плати осемстотин и шейсет и един грош пари, горни пари … Магаре недно! …

— Магаре и половина — отговаряше тронът.

А богобоязливият Хаджи Аргир Измирлият посочваше с кръвожаден поглед на пригладените и помадосани младежи, които идеха късно и само се прекръстяха, без да палят свещ и да целуват.

— Тоя, Рачовият син — маскара, видие ли го? Да сум цар, сте ги прекарам под ноз сиските тия протестанти! Бозе, прости! — и се прекръстяше.

— Боже, прости — отговаряше тронът и се кръстеше. Защото „Достойного“ се беше довършило, а подидаскал Мироновски захващаше предисловието на киноникото глас осми.

Но скоро настана отпуск и последното плачевно амин на поп Ставря се изгуби из шумотевицата на благочестивата навалица, която се натискаше вече при входа, за да излезе вън на нартиката; от нартиката множеството нахлу в двора, между два дълги реда просяци, за да изскочи на пътя. Част от него зави към женския метох, за да прави визита. Защото черквата на калугериците нарочно пущаше по-ранко и баба госпожа Нимфидора очакваше вече в келията си гости, за да ги послужи с новото си портокалево сладко, госпожа Евдокия — за да се научи истина ли Павлакеви ще имат годеж до друга неделя; госпожа Соломония — за да покани подидаскал Мироновски да дойде подир обяд да и предаде урок от французки; госпожа Секла — да посрещне Николакица, с дъщеря и, дето и г-н С. уж случайно щеше да дойде, за да изгледа Еленчето; а г-жа Евгения-Полидора — да разкаже на многобройните си роднини кавгата оная вечер между Ивана Поляка и булката му, защото не щял да и купи букурещка капелина като на Теофануто, и какви червиви думи му е издумала и как свекърва и я гонила из градината с хурката.

Първенците пред пангаря вместо да последват другите, отбиваха се и се изкачваха из, стълбите на женското училище (което беше в черковния двор) в една широка стая, в която ставаха обикновено общинските събрания.

Дълго време се проточи съвещанието. Най-подир то се свърши и първенците занаизлазяха шумно из вратата и занаслазяха по стълбите.

Скоро из целия град се разчу, че избрали епитропите и между тях — Варлаама Копринарката и Ивана Селямсъза. Тая новина причини голямо учудване, защото всичкият свят знаеше, че те не можеха да се видят по причина на една стара разпра за капчук, завещана от бащите им.

Затова дядо Нистор, стар берберин и строг човек, като тегли хубаво чубучката и пухна дим из цялото кафене, каза доволно разсъдително:

— Добро, хубаво. И Тарилйомът и Селямсъзът са учени и почтени, но нямат согласието, а без согласието, като няма него, всичко пропада.

— Аз казвам пък, че сега, ако се согласят, ще се согласят — отвърна Хаджи Смион, който седеше отсреща.

— Защо? — пипита дядо Нистор.

Всички обърнаха очи към Хаджи Смиона.

— Защото — пое Хаджи Смион, като си изу лявата калевра, и заброи бързо броеницата, защото, когато двама души, речи ги настоятели, речи ги търговци и прочия, работят в една работа, разбираш? То се знае, че те трябва да се согласят… Това си е естествено.

И Хаджи Смион си обу пак калеврата.

— Как ще се согласят естествено? Ти, Хаджи, тури твоята Катинка и Ингилиза да се преговарят, макар че се хранят от едната трапеза и припознават един и сущ господар? — котката: фу! кучето им!

— То е право, на и завчера Ингилизът щеше да удари Катинката — каза Хаджи Смион и седна по турски.

— Тарилийомът е готов да чака до второ пришествие, но няма да се сдобри със Селямсъза, знам го аз какво е куче — каза Иван Чушков, приятел на Варлаама.

— Та и Селямсъзът стока ли е? — обърна се Иван Капзамалинът, приятел на Селямсъза, като си люшкаше чашката, за да доизпие утайката на кафето на дъното. — Проклет в червата: издигнал е към Тарилйомовия двор преграда от шиндри, намазана с катран, за да ядосва Варлаама и булката му.

Хаджи Смион си провеси пак единия крак-знак, че взема думата. Но Иван Бухалът го пресече и извика:

— Настоятели! Магарета! И тия, и другите! Защо ги избират? Тая заран, като идех на черкова, отбих се при Максим рибаря, за да взема нещо за днеска… Видях ги там и двамината: Селямсъзът си купуваше шаран, но щом видя, че Тарилйомът, и той си взел вече, хвърли шарана, па си купи сом, като рече: „Анатема, който плюска днес шаран“, и плюна въз рибата на Тарилйома. Е, това човещина ли е?

— Магария! — продума дядо Нистор и хвърли победоносен поглед на Хаджи Смиона.

— То се знае, когато няма согласие, всичко пропада — произнесе Хаджи Смион убедено и въздъхна.

— Хаджи, недей дума согласие — обади се Стамболлият, — не се гледат хората: милуват ли се или се мразят, ами се гледа кадърни ли са.

— Та и аз това казвам, я — произнесе Хаджи Смион добросъвестно, като си подви пак и двата крака.

— Кадърни ли са, стига ли им пипката — следваше Стамболлият; — Селямсъзът го избраха за неговата старост и опитност — нали него праща народът едно време в Стамбул да гледа давията с Троян? — А Тарилйомът е човек разбраничък и ходи се на горната черкова, та ще забикаля школото и даскалите … А другите питропи — зарежи ги, не се свъртат нито два месеца в село. Тук согласие не се пита. Ганчо Заекът и Фачко Попчето чашата си не делят, наедно се на припек стоят, но не могат раздели на две магарета сено. Куфалницата им не стига.

— Няма го в куфалницата — прибави Хаджи Смион.

Доказателствата на Стамболлият, подкрепени силно и от Хаджи Смиона, който пак се ободри, смутиха противниците. Дядо Нистор се сбърка и взе да чисти чибучката, доде да намисли какво да отговори. Иван Бухалът се изкашля няколко пъти и забърка из всичките си джобове. Иван Головратът хвана да надува силно наргилето, а Иван Капзамалинът нищо не стори. Настана мълчание.

Хаджи Смион го пресече:

— Тъй, тъй, дядо Нисторе, хората знаят какво вършат и кого избират. Согласие — согласие, но да питаме: какво има в пипката?

Но понеже дядо Нистор не отговори. Хаджи Смион се разпали, провеси и двата си крака и каза дързостно:

— И аз дадох глас за тях, пак ще дам зазщото са достойни хора!

Иванчо Йотата, който мълчешком сърбаше кафето си и поглеждаще неприятелски на Хаджи Смиона, кипна:

Достойни хора! Не могат името си да запишат по граматиката и прочия. Тарилйомът се подписва: Фарлам, тоест не Варлаам, сиреч, наместо веди — ферт, и изяда едното а … и прочия!…

— Е, че Варлаам и Фарлам се едно е, от толкова какво има? — възрази Хаджи Смион, който не беше човек да се остави да го лъжат.

— Как се едно? — попита Иванчо Йотата. — Можеш ли да кажеш: пророк Фарлам и прочия? Няма нищо от толкова, а? Гаче се едно е да държиш бухалка и перо. Назад, назад вървим, не ни бива за бъзов гребен.

— То се знае, не ни бива — потвърди Хаджи Смион.

Иванчо Йотата беше разярен, защото въпреки надеждата си не биде избран настоятел. Той си тълкуваше, че тая пакост му е направил учител Гатю, с когото веднъж се бяха карали за правописанието.

— Ах, минува! — извика един.

— Кой?

— Тарилйомът.

— И носи рибата.

— Запря се, здрависва се с Кона Крилатия.

— Ами що забърза така, гаче го гонят и прочия.

— Хвърчи!

— Не видиш ли? Селямсъзът се задава от-подире му.

И всичките се навалиха на прозорците, за да гледат.

Селямсъзът наистина се зададе отгоре с риба в ръка, но срещна Неча Райчинчин и запря го да му каже нещо, вероятно — колко е купил рибата, която повдигаше нагоре, после срещна Марина Хаджи Цаков и каза му, види се, добрутро, защото погледна към слънцето; а като зърна дяда Постола, застигна го и взе да му разправя нещо твърде важно, защото не видя Ивана Разпопа, приятел, който замина покрай него — за да го здрависа, нито Варлаама Копринарката, който отиваше тичешком — за да го изпсува.

II. Варлаам Копринарката

Варлаам Копринарката, по прякор Тарилйомът[1], отиваше у дома си. Той беше човек на четирийсет и девет години и два месеца, с лице дълго, мършаво и великопостно като на св. Ивана Коприваря, с цилиндрически ален фес и в широкодънести потури, които му придаваха многокрасен вид; смирен, целомъдрен, женен и гайтанджия, както свидетелствуваха двете му ръце, вечно вапцани в най-изрядното индийско синило.

Варлаам Копринарката не беше никак развратен човек; той говееше в сряда и в петък, носеше шарени чорапи, плетени от булката, рано си лягаше и ставаше, за което Иван Бухалът, голям присмехулник, често казваше, че Варлаам вечеря с просяците, ляга с кокошките и става с петлите; не пиеше ни вино, ни тютюн, беше левичар, в черква ходеше редовно, в кафене — рядко, на съдилище — отнюд, ако не смятаме разправията му за капчука със съседа Иван Селямсъза, с когото се влачеха по кадии от много години насам. А каква кавга беше, свети архи-дяконе Стефане! Даже и жените им, булка Варлаамица и булка Селямсъзка, ужасно се гонеха и омразата им стигна дотам, щото булка Варлаами не наричаше булка Селямсъзка инак, освен „гърнива сланина“ по причина на жълтите петна по изтъртуфения и образ, както и булка Селямсъзка думаше на булка Варлаамица дървеница, защото беше дребна и кървосмукателна. Преди два месеца на мегданския кладенец булка Варлаамица беше изяла по гърба бухалката на булка Селямсъзка — малко по-горе от лакътя. Оттогава булка Селямсъзка по-често отбиваше барата или щом видеше из дупката, че булка Варлаамица си мие ръцете на чучура, лисваше в барата си всичката помия от коритото, дето переше постилците на децата си. А булка Варлаамица се късаше от яд.

А как нежно Варлаам обичаше жена си! Как страстно-чувствително говореше за нея!

— Тя ми свари фасулева чорба днес, само че прекарала оцета, та киселеше като усмивката на Фачка Зобидренката; или децата са отишли да навадят краставиците, а пък аз: дай си мъжо жената, а ти иди в трънето!… — Само пред приятеля си Хаджи Смиона той се отпущаше и я наричаше сладостно: фалимилия, както и „метода“ нарече един път пред Иванча Йотата методiа. Напразно Иванчо Йотата, който беше твърде свадлив човек, го уверяваше, че метода е едно, а методiа друго, и че граматиката всякъде другаде дава да се пише i, само не в метода. Варлаам Копринарката, който също знаеше едно-що учение (той някога се беше готвил за дякон в Гложденския монастир), упорствуваше и не искаше да падне долен на Иванча. Поради тая причина Иванча Йотата не беше приятел на Варлаама Копринарката.

Но освен цилиндрическия ален фес, останал от първия период на царуването на султан Меджида, и който беше устоял против всичките посегателства на модите, Варлаам Копринарката имаше друго отличително нещо: той беше много умен човек и имаше обичай да се изразява с притчи и издълбоко, щото дядо Постол мислеше, че Варлаам е чел Соломонията. Например срещне ли го касапинът Колю заран рано, че отива с възпретнати ръкави на мегданския кладенец да си наплиска лицето, и му каже:

— Добрутро ти, Варлааме.

Той отговаряше с черковен глас:

— Ако не е добро, то си е за него, но то е речено да се рече.

Което щеше да каже:

— Дал Бог добро, Варлаам знай какво прави.

Кажеше ли му някой сред мараните на юли месец:

— Копринарка, как я носиш тая пущина (салтамарката)? Жегата е дяволска, пази се да не измръзнеш…

Той отговаряше:

— Горещото гори, студеното студи, а парен каша духа.

Което щеше да каже, че Варлаам преди единадесет години е настивал по Петровден и е лежал от тежка болест, от което горната част на главата му и днес има подобие на някоя Сахара.

Но особно любезно се разговаряше Варлаам. Копринарката с Кона Крилатия, съседа му през барата, който повече приличаше на бъчва, обута в гащи, отколкото на хвъркато пиле. Седнеха например лятна вечер, по месечина, на праговете си, гологлави, по риза и по бели гащи, обути на босо, и захващаха да си бъбрят мирно за това и за онова, за политиката, за кокошките или за преждата, или за луната. И Коно Крилатият (Боже Господи, какъв крилат?) пухнеше дим от цигарето право към небето и речеше:

— Виж, това месечината, Варлааме, ще да е нещо голямо… Дали е живо нещо? Санким, ако му гледаш лицето, прилича на живо… но кой знае пак.

Варлаам метнеше тих поглед към небосвода и речеше:

— Може да е живо, може да е мъртво, всичкото е умишление… Виж тая бара, ако една мравунка се спре при нея, ще каже: море е, ти ще кажеш: бара е, а Фарлам ти казва: море е! Чудесата Господни са чудесни.

А Коно Крилатият се позамисли и пак запита:

— Ами ако би да падне въз нас… тъй както стоим… а? Страшно!

Тогава Варлаам отговаряше:

— Не пада.

— А ти вярваш ли, че тя е звезда? Нашият копелак това го учат в школото, протестантин цял.

— Звезда ли? Звездата си е звезда, но пророци, и учени, и благородни, според списанията, както са писували, така са го и нарекли, и така си е било от века и до века… „Солнце позна запад свой…“ Каква ти звезда и какво ти удивление!

Коно Крилатият се пак задълбочаваше в астрономически разсъждения и с вида на една възклицателна влазяше у тях си, като пришушваше: „Много чело, много знай.“

Бележки

[1] Название на едно гръцко хоро по онова време, играяно в градеца.

III. Иван Селямсъзът

Той беше шейсетгодишен човек, висок, барачест, великан, почти Голиат, но вместо древния костюм на филистимеца носеше огромна рунтава шапка, дълъг шаечен кожух, червен осемнайсетлактен пояс, черни потури с късо дъно, с вечно разкопчани крачоли, остаряла мода, но която той още държеше за възпоминание на ергенството си. И днес Селямсъзът сам копаеше лозето и работеше гюла си и цъфтеше от здраве и сила; лицето му, украсено от рунтави вежди и мустаци, съвсем побелели, пълно, червендалесто, неволно привличаше вниманието. Забелязваше той това не без удоволствие и не пропущаше случай да се покаже пред младите булки, кой знае защо, по-стар.

— Невесто, що гледаш така дяда си? По коледни пости ще ми дръннат седемдесет лазарника що ме гледаш така? — И и смигваше полулукаво.

А подидаскал Мироновски, комуто викаше „джянсъз“, защото беше само кожа и кокали, съветваше заран рано да яде чеснов лук с луспите, а вечер без луспите, и да мята половина ока киселерско вино, защото дава кръв, а когато напуща децата, да се разхожда до лозето му, дето има и за него една мотика.

Едно нещо, което докарваше в изумление всекиго, който се запознаваше със Селямсъза, беше прякорът му. Свети Хараламби! Какъв Селямсъз[1]! Човек, който имаше четирнайсет деца, закачаше младите булки и поздравяваше целия свят, освен Варлаама Тарилйома, и то не за друго, а защото се мразеха, и не оставяше никой да отмине, докато му не кажеше добрутро, добър ден и добър вечер (в тоя случай всякога поглеждаше слънцето, за да не сбърка), такъв човек днес носи името Селямсъз, както и съсед му, такъв почтен човек — несериозното название Тарилйом! Уви, няма правда, и право имаше нашият незабравим Пишурка, дето възпя в небесен химн отсъствието от земята на тая госпожица!

А как страстно обичаше той да здрависва всичките си приятели и познайници! Даже уверяваха, че в една критическа минута, каквито булката е имала досега четирнайсет пъти, на лозето, той се спуснал да вика баба Мюхлюзка и доде стигне до града и до къщата на почтената докторка, той поздравил с добър ден петдесет и двама души и се поразговорил за времете, за скъпотията на дървата и на овнешкото месо и за други важни работи с дванайсетина души, така щото когато се завърнал на лозето с баба Мюхлюзка, в шубраките на слога, в една кошница лежало едно мъничко боже създание, което крещяло до небесата. Честитият баща дал на рожбата си име Мойсейчо, едно защото това му напомняло древния еврейски законодател, когото нашла фараоновица в тръстиката при нилския бряг, а друго — и то е по-важното, — че всичките имена от рода му бяха завзети вече, а от календара не искаше да взема име за децата си, както правеше Иванчо Йотата.

Прочее Селямсъзът беше много приказлив человек. Случеше ли се някой да го попита отде има емфената си кутийка, която освен на емфе миришеше още на дълбока древност, той захващаше да разказва, че останала наследство от баща му Ивана и че тя била подарък от някоя си ханъмка Емине-Ханъм, жена на филибелишкия паша — Ариф паша, на дяда му Хаджи Тодора, койтр имаше дванайсет уврата гюл и умря от една пъпка на носа, като отиваше на Неврокопския панаир с Неча Гулебалюв. И винаги така беше подробен до уморителност. Особно обичаше той да изрежда на поп Ставря, който всяка неделя му идеше на гости, за да си похапнат и посръбнат (само той в целия град изброяваше, без да сбърка, наред имената на всичката многородна челяд на Селямсъза), обичаше, казвам, да излага по исторически ред имената на четирнайсетте си сина.

— Петър — казваше той — съм кръстил на дяда Петра, баща на баща ми; Ивана — на баща ми Ивана, който умря в чумавата година; Кръстя — на вуйча Ставря — Ставри по български се вика Кръстю, от ставрост, но аз мразя патриката, както зиайш.

— Адаши сме — казваше поп Ставри. — Бог да ти го поживи и светий и честни кръст.

— Павела — поемаше Селямсъзът — кръстих на чичо Павла, сват на дядо Постола Измирлият; Параскева — на баба ми Параскева, дето ходи два пъти в Русия на просия; Йотата — на Хаджи Стоян, вуйка, ми, дето умря във Влашко; Донча — на брата ми Антона; Маноля…

— Емануила — забележи му строго поп Ставри, — „и роди сина и нарече ему имя Емануил…“

— Емануил — на братовчеда ми Маноля, — Мануиля, който се ожени за хаджи Гина, хаджи Димова щерка, дето се разкалугери, Бог да я прости…

И така нататък.

Селямсъзът беше твърде добър баща в къщата си и всяка вечер обичаше да бие най-гласовитите от децата си, не толкова, че те бяха най-бесните, колкото да дразни бащинското самолюбие на Варлаама, който, от дванайсет години, как се е женил, нямаше освен едно чедо, и то още на път!… По естествена ли наклонност или как да ядосва сериозния Варлаама, чиято къща беше всякога глуха, по причина че освен котката нищо друго не нарушаваше тишината в двора, Селямсъзът обичаше шума, веселбите и песните. Току-речи всяка вечер, като сръбнеше хубаво, караше някое от децата си да му изпее една песен. Най-много му се допадаше песента: „Отде да начена, о любезна моя…“ Тогава той дохождаше в умиление, като слушаше пискливия гласец на рожбата си, разтрогваше се до сълзи и като пресичаше песнопоеца, казваше на жена си:

— Чувай, булка, виж едно време как човеците са имали любов помежду си. „О, любезна моя!“ Карай, бре!…

Запяваха ли песента „Престанете, невинни“[2]… и дойдеха до куплета „Аз съм бедна българка, всички ви съм родила“, той спреше песнопееца и казваше прочувствувано на жена си:

— Чувай, булка, Българията открай време е раждала много чеда, то е благодат Божия!… Пей нататък, бре!

Но той обичаше да му пеят и черковни песни.

— Дончо, Авраме, запейте „Достойното“, дето ви учи Мироносовски.

— „Достойно ест?“

— Него, де.

Те запееха. А той махнеше с ръка и кажеше:

— Чувай, булка; отче Иероним, игуменът и госпожа Миродия, калугерицата, дето изпрати дар на филибелишкия паша, Неджиб паша, двайсет чифта чорапи, а той подари хилядо гроша за доправата на темплото на черквата в метоха, когато запееха, Бог да ги прости, това херувико, всичките чорбаджии приглашаха, а черковата тътнеше… Карайте, бре!

И той пак подхващаше да приглаша, и очите му се наливаха със сълзи.

Тая вечер, подир като ядоха и двете дълбоки паници с вино се изпразниха, той накара децата му да изпеят нещо.

— Кое? — питаха.

— Пак „Достойното“, днеска ме удостоиха, днес достойно се пей, магарета недни…

И той хвърли яростен поглед към Варлаамови, челото му притъмня, той изцеди последната капка на дъното на паницата, па каза злобно-ухилено:

— Знаеш ли булка? Тарилйомът, като отиваше за черкова тая заран, купи един шаран, ей-такъвакана голям ей. Та па забрави, ами влезе с него в черкова.

— У, мъжу! — извика булката и се прекръсти.

— Па влезе в черкова с шарана… Всичките хора се кискат, той отива да пали свещ, в една ръка свещ, в другата шарана.

— У, поганец недни!

— Всичките се кискат. А бе, хей, будала! — думам си на ума… Изведнъж се сети, говедото, повърна се, излезе гологлав на нартиката и хвана да се гуши между малакофите на жените.

Селямсъзът се изсмя яката, а с него деветнайсет гърла нададоха гърмоносен смях, който смути тишината на двора и се разнесе по съседните къщи.

Селямсъзът лъжеше. Той не застигна черкова, защото из пътя му се случи да срещне Ненча Дивляка, Куня Шашов, пандура, Пента Пенев, баба Рипсимия, която се връщаще след пренос, и Аргира Монова, с които има доста дълги разговори, и когато дойде до черковната врата, видя, че народът излиза. Прочее Селямсъзът лъжеше. Но хохотът беше искрен. Един страшен вик от Варлаамовата къща отговори на тоя смях. А то бяха клетви от булка Варлаамица и черковният глас на Варлаама.

Когато децата писнаха „Достойно ест“, ненадейно на прозореца лъснаха две светли, валчести очи и един друг глас, таинствен, неземен, се присъедини към концерта.

— Прссс! — каза Селямсъзът, като се извърна към Варлаамовата котка.

Но котката пак мечеше. Децата млъкнаха.

— Върви си у вас, мари, шаран е донесъл господарят ти, главата му яж — изписка булка Селямсъзка и се изкикоти първа на остротата си.

И всички се изкикотиха пак.

Веднага Селямсъзът хвърли настрана презръчника, скокна бързо, изръмжа нещо с устата си, излезе из вратата, заобиколи, улови котката на прозореца, слезна на двора, преметна се през Варлаамовия зид и я натопи три пъти в кюпа му с черната вапцилка.

Като я пусна на земята, белоснежното животно се изгуби из ногцта, от която стана по-черно.

Подир това Селямсъзът се завърна, легна и хърка до заранта.

Бележки

[1] По турски значи човек, който не поздравява никого.

[2] Патриотични песни по онова време.

IV. Хаджи Смион

Хаджи Смион беше се вече облякъл във френските си дрехи и пиеше спокойно цигарото. Нямаше нищо по-добродушно от физиономията на Хаджи Смиона. Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мършавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат. Хаджи Смион имаше около 45 години, носеше шаячени възкъсички панталони с колене, френска риза без вратовръзка, плитки калеври, дълбок голям фес, който му падаше до веждите, и сиво шаячево сетре, на което дясната половина на гърба имаше възчерен цвят, а лявата — по-белезняв, която странност обаче Хаджи Смион обясняваше по твърде прост начин на ония, които го питаха за нея.

— По модата в Америка, американски — казваше той.

Хаджи Смион казваше това без най-малката цел да излъже. Той го казваше естествено и с пълно чистосърдечие. „Американско“ за него беше всичко, що се отличаваше с особено качество или с ексцентричност. Не искаме да кажем, че Хаджи Смион не обичаше да лъже, напротив. Но и лъжата му беше чистосърдечна, и като честен човек, той пръв си повярваше. Но щом дойдеше работата до прение, изведнъж отстъпяше, защото Хаджи Смион естествено беше твърде миролюбив и никой не помни, откак се е той завърнал от Молдовата (живеенето му в Молдавия беше велика дата за него), да се е карал с някого или поне да се е препирал освен с Лилка Алтъпармака, и то за един политически въпрос (Хаджи Смион беше страшен политик) относително смъртта на Максимилиана в Мексико; Хаджи Смион поддържаше, че бил заклан от джелатин, а Алтъпармакът по един безобразен начин доказваше, че го били обесили на една черница. За да го обори, Хаджи Смион напосока каза, че няма черници в Америка. Това прение щеше да придобие още по-бурен характер, ако Иванчо Йотата не беше донесъл от лавката си новоизлязлата картина, която представляваще застрелването на Максимилиана; препирнята изведнъж се прекрати и Хаджи Смион си излезе из кафенето, учуден от бикоглавството на Алтъпармака, който без да е видял нещо, приказва, за което Иванчо Йотата ги нарече и двамата добичета. Както и да е, това беше един случай, в който Хаджи Смион неблагоразумно се хвърли в неизвестностите на една словесна война. Затова той избягваше възраженията: нито ги правеше, нито искаше да му ги правят. Това правило влезна в живота му и му стана привичка; мисълта му машинално следеше мисълта на събеседника му във всичките й произволи и когато Ненчо Орешков, съседът му, кажеше:

— Хаджи, днес имаме ясно време.

Той отговаряше:

— Много ясно време, Ненчо.

— Май каквото гледам, идат облаци от Балкана, хем са дъждовни.

— Дъждовни облаци идат, Ненчо.

— Ще завали и ще побърка на хармана.

— Ще завали, Ненчо, без друго ще завали, хем едър.

— Господ знай пак, има вятър от запад, та ще разнесе и дъжда — кажеше Ненчо, като изгледваше облаците.

— И аз това казвам, ще го разнесе, Ненчо.

— Ба, дъжд няма да има — свърши Ненчо, като се прозине и тръгне към хьрмана.

— Нито капка, Ненчо — потвърдява Хаджи Смион и потегля към кафенето.

Любопитен беше разговорът му с един студент, дошъл от Москва, върху Сибир.

— Близо ли е Сибирия до Москва? — питаше Хаджи Смион — той по любопитство не падаше по-долу от Кона Крилатия.

— Няколко хиляди версти.

— Зная, зная. А с железница или с пампор?

— Помилуйте, просто с кола.

— Зная, зная, както в Молдовата; аз сявга с бричка ходех от Ботушан до Нямцу, макар че са четири-пет пощи. А зимата там студена, а?

— Чорт побери!

— Се сняг цяла година?

— Ужас.

— Там снегът засипа Бонапарта, знам: много сняг вали там. На 53 в Молдовата валя сняг дълбок пет педи. Там колко педи е?

— В Сибир?




Гласувай:
1



1. tttttaaaaa - Добро попадение...
06.05.2016 17:06
... Босия. Ама очаквах по-скоро твоя коментар на произведението.
цитирай
2. bosia - до двете букви
06.05.2016 19:44
Аз това, което съм искал да кажа съм го направил преди текста на "Чичовци". Ако търсиш някой друг да мисли вместо теб-по-добре не чакай!
цитирай
3. krumbelosvet - Чичовци е добродушно-хумористично произведение.
09.05.2016 12:32
И изчерпва народопсихологията, колкото Мюнхаузен или"Макс и Мориц" изчерпва немците, или героите на Молиер - французите. Елементарно-ортопедично.
В "Под игото" има други съграждани на чичовците, и в "Епопея на забравените" и в "Шипка", но авторът е на друга вълна. Дано не е за постоянно, защото името на плювачите на майка си днес е ЛЕГИОН.
За мене "Чичовци" е може би най-доброто, което е оставил Вазов. Героите там не будят лоши чувства, а детски смях. Личи младостта на автора им, толкова леко и блестящо остроумие !!!
Поздрави! Благодаря за това, че ми напомнихте любими образи.
Предполагам, че сме служили в българската армия и сме българи, независимо какво и как обуваме.
цитирай
4. bosia - до Крум
09.05.2016 13:36
Чичовци безспорно е най-доброто нещо, излязло изпод перото на Вазов. Добродушието и хуморът са само средства, за да покаже Вазов българските архетипове. За съжаление с просто око се вижда, че ние и сега живеем в тази книга и всичките герои на Вазов са между нас, т. е. "над" нас. Ако си направите труда да потърсите аналози на чичовците във властта изобщо няма да се затрудните.
Все пак дядо Вазов предпочита по-меки изразни средства от Ботев "...А вий! Вий сте идиоти!..." и дядо Петко Славейков "...не сме народ, а мърша!..."
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bosia
Категория: Други
Прочетен: 11742500
Постинги: 3876
Коментари: 10800
Гласове: 7029
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031