ОТ  БАЛКАНА  ДО  АФРИКАНСКАТА  САВАНА  -

       ДВАНАДЕСЕТАТА  КНИГА  НА  РОДОЛЮБЕЦА

         БОЯН  ВИДЕНОВ КРЪСТАНОВ - БАЛКАНСКИ

  Поласкан съм от втория подърък, който получих от Боян Балкански - разностранна личност, изяваващ се като журналист, писател, поет, краевед. Първият ми подърък от него бе стихосбирката „Светлини в бездуховната степ”, от която ще поместя две стихотворения.  Вторият ми подърак е първата част на мемоарната му книга, неговата дванадесета книгорожба, „От Балкана до Африканската савана”. В нея е поместено стихото РОЖДЕНИЕ от стихосбирката му „Светлинии в бездуховната степ”, чрез което той в два стиха очертава стремежите в жизнения път.

    Боян Балкански е вторият човек на когото поппаднах през изминалата  година със съхранена ценностна система, каквато имат нашите сънародници в Западните покрайнини. Книгата му донякъде ми напомня за краеведческите трудове на Константин Канев, на Васил Дечев, на Николай Хайтов, но той в труда си придава по-голямо значение на формирането на своята личност от тях, едно трудно за твореца време. Роден при започванеето на ВСВ в една от махалите на Искрец, Баломир, преживял трудности и бедност, борил се за да има време и за творчество, той изминава нелек жизнен път. Неговата махала държава се руши пред очите му след колективизацията в Свогенско, един неподходящ за колективизиране регион, зящото няма как да се обидинят имотите на хората. Отнемато на имотите на родителите му, на животните им, на инвентара им, срутва един свят пред оочите му, който е съществуваал по своите закони векове в тези трудни планински условия. Живот много груден, но всеки зависи от труда си, така той е свободен по своему. След провеждането на колективиизацията семейството им няма вече от какво да се прехранва. Това ги принуждава да напуснат родните си места, да се преселят, защото възнаграждението в ТКЗС е 0,30 – 0,30 лв. на трудоден. При тази бедност те започват да строят къща на празен парцел в Искрец, изоставяйки къщата си в планината.  Аз съм с пет години по-малък от Боян Балкански, също помня теези години.

    Стихосбирката на Боян Балкански много ме развълнува, защото съм обладан от същите мисли, които той споделя в стиховете си. Поместих в блога си някои от тях. Новата му книга е писана за хора с широка обща култура и познания за живота около тях, самоо те могат да я оценят. Като лубинел-краевед с доста сериозни познания аз съм запознат с поочти всички региони на България в планинската и полупланиинската й част, между които и Искрецко. Някога Искрец е бил центъръът на региона, а Своге се разраства след поострояване на железницата през Искърския пролом в края на ХІХ век.  Другите големи центрове на живот около Искрецко са били Церецелско и Батулийско.

   Махалаата на поета се намира на границите на две планини – Понор и Мала планина. Част от Понор планина е бил християнски култов център, като на мястото на разрушените църкви и манастири от турците днес са поставени оброчни каменни кръстове. Тези оброчни кръстове започват от Искърския пролом и завършват чак при р. Темщица след Пипот. Много голяма е концетрацията им във и около село Брезе.  И Понор планина и Мала планина са част от Балкана, като площта им е съизмерима с тази на Витоша.  Да се роди човек в този някогашен християнски култов център, това не може де не се отрази и на гена му, за да бъде той родолюбец, горд, устойчив на житейските бури, вдъхновен. Само такъв човек може да съхрании в себе си  ценностната система на нас, българите, унищожена почти иизцяло след окупацията ни от СССР и при тези трудни за творците условия да се изгради като личност, да бъде светлина в бездуховната степ.

     Ще поместя две негови стохотворения от стихосбирката му Светлини в блездуховната степ, които показват, че той е човек, извървяваш своя жизен път разуммно, творчески. Намирайки с в неговата последна оотсечка той не престава да работи в желанието си да помогне на други   ако такиве се появат -  които дирят дирите на своя род.

    Ето едно негово много характерно стехотворение:

              ПО  ДИРИТЕ  НА  СВОЯ  РОД

               От ранина в живота си понесох

               огнивото на българския род –

               с библейскодревни станове известен,

               с хилядолетен евразийски ход.

               С потайности и митове се срещах

               из планините Мала и Понор

               и бях орисан с Божие усещане,

               че съм листо от техния простор.

               В светилища тракийски все надничах,

               за за беседвам с древния им дух.

               Калета с римски пътища пресичах

               и в тях откривах подвизи с разруха.

               Вървях и по заглъхнали могили

               от куманскоелитен войнски глас,

               и в урви, с топоними се сдобили,

               от лютите черкези на Кавказ. 

               Със хора, птици и треви целебни

               интимно разговарях всеки ден,

               за да запазя тяхната потребност,

               събрана и написана от мен.

               И изгреви посрещах по билата.

               Под слънчевия пладнешки зенит

               се къпех в юлски пурпур ароматен.

               И залези изпращах с меден щит.

               А вечер със мисловното си сито

               отделях всяко камъче-ахат

               от древната история, пропита

               в родния ми край богат.

                        ***

                         Във този свят жесток, материален,

                         духовен труд почти не се цени.

                         Но може нявга накой да запали

                         от него краеведчески искри.

                        От Оня свят ще видя го тогава

                        как дири дирите на своя род

                        сред историческата му жарава

                        и поздрав ще му пратя с моя Бог.

     Помествам и едно стиха на съвремнна тема, и нея е отразил в стихове поетът:

                      ФАЛШИВАТА  ПРОПАГАНДА

                         Тя мутира мисли и фасади

                         на отделни хора и човешки маси.

                         И превръща ги във овче стадо,

                         блеещо по сборища с украси.

                         Тя диктатори без свян създава,

                         и ги прави земни богове.

                         Кичи ги и с ореол от слава

                         И им дири патриоти врагове.

                         Тя истори променя властно

                          На човеци и на цял народ.

                          Реагират ли им хвърля ласо

                          И ги укротява със хомот.

      От книгата му, на която той издава сега първата част – От Балкана до Африканската савана – ще поместя един откъс в потвърждение на тезата ми, че това е човек, съхранил ценностата си система. Не може човек, роден и отрасъл сред толкова добри, трудолюбиви, сериозни родители, да не вземе част от тях, макар тя да е съвсем неподходяша за днешния, пазаарен и бездуховен живот. Почитам хората със съхранена ценностна система дори те изповядат друга вяра. Тези хора са Човеци, както Боян Балкански ги нарича в едно свое стихотворение.

   Преди откъса от втораата му книга, ще поместя стихотворението му, което кой приилага в Предговора, с което обобщава съдбата си – нелека, в преходно време, което носи разруха и раздвоение в душите на хората, отчуждава ги един от друг. Време, превърнало живота ни от творчески, на бездуховна степ. В което нямаме не само без национални идеали, подходяща е думата никаакви.

                                     Р О Ж Д Е Н И Е

                        Родил съм се във скръбна и гореща есен,

                        потомък на изстрадал и бунтарски род,

                        когато в бедност тръпнела е тъжна песен

                        от майчиното ми гнездо, край селски брод.

                        Понесъл във душата селската картина,

                        напуснах пристана на свидния ми дом,

                        за да заплавам дръзко през годините

                        и да достигна бряг мечтан, беез вълнолом.

    ОА сега една част от книгата на Боян Балкански, спомен от юношенските му години:

                        ДЕНОНОЩЕТО  НА  МАМА

   Освен с десетките общи дейности на семейството, майка ми изпълняваше и още толкова само тя. И не само през деня, а и много часове /достигащи до 18/ в началото и в края на нощта.

   В днешно време жените дори не могат да си представят този труд. Само изброяването на дейностите озадачават всеки мислещ човек.  А ето по-голямата част от тях:

   Почистване и подреждане вкъщи и двора /метене, бърсане, тупане на завивки; пране и гладене на дрехи; донасяне на дърва за огрев, кладене на печка или огнище на двора; донасяне вода с котли на ръка или с кобилица; месене на хляб в нощвите и печене във фурната на печката или в специалната фурна за хляб в края на двора; приготвянее на ястия /варени, печени и пр./ ; пране, разчесване /на чесало/ и предене на вълна; плетене на дрехи от вълна; зашиване на скъсани дрехи; тканье /тъкане/ на ръчен тъкачен стан на черги, пътеки и пр.; доене на овце, кози и крави; варене и подквасване на мляко; избиване в бучка /буталка за биене/ на мляко за отделяне от него на масло; правене на сирене; приготвяне на туршии от зеленчуци; обработване на месо от прасето  в края на есента; приготвяне на покрекло /почистени, нарязани, сварени и изпържени вътрешности на заклано прасе и залоени с мас/,  спържа и пача и още много други.

   И въпреки този огромен набор от женски  дейности, майка ми, при общуването си с хората проявяваше сърдечност, любезност, учтивост, вежливост и отзивчивост – основни признаци на красотата на човешките отношения. Тя намираше начин да разговааря възпитателно с мен, с баща ми и сестра ми. Със задоволство посрещаше гости на уважавани празници в селото ни като Великден, Гергьовден, Пресвета, Малката Богородица, Божич /Коледа/, Нова година…

    Аз често се взирах в лицето на мама. Нейната усмивка приемах като майчино слънце. То винаги зареждаше в мен искри на бременна надежда. В него вярвах, защото в походи мъгливи то ме грееше. За мен то остана най-скъпото лекарство, с което раните лекувах и мъките ветрееха. А лицето й постепенно се променяше във времето. То беше легенда /като на карта/ на живота й. В нея разчитах психографските му знаци. Всяка бръчка от тях означаваше път изминат, всяко хълмче – свят погребан и всяка трапчинка – съхнещо гнездо на отлитналите й години.

   Такива като мойята майка е имало стотици и други. Прекланям се пред всички тях в земния им живот! Прекланям се и пред тяхната душа, населена някъде далеч във вселенското пространство!

    В заключение ще кажа, че колкото хора могат да разберат каква е била българката от годините, в които Боян Балкански я описва, толкова ще могат да оценят и книгата му. Аз обаче съм между тях не само защото Искрецко, вкрючващо и пранините Понор и Мала е мой любим регион, който познавам много добре, но и споделям възгледите на Боян Балкански за живота му. В живота си той си е поставил цел. Ще цитирам по памет псалм от Стария завет:

   Господи, научи ме, че с мен трябва да има край и аз трябва това да го знам. Но животът ми трябва да има цел!

   С пожелание към г/н Балкански все така да се труди като творец, да разпръсква светлина в бездуховната степ.