Част ІІ. Мътните години на безвремието 1990 – 1997год. Продължение.

Разпадът на една система, колкото и порочна да е тя, винаги е свързана с разруха, бедност и беззаконие. Колкото и да беше изкуствено създаден и силово налаган, социалистическият модел имаше своите идеологически устои, политически и икономически правила и властови центрове. В България този модел имаше своите основи и стълбове. Комунистическата власт се грижеше да има работна заетост и поминък, да няма крайна бедност, защото най-добре се управлява народ който е полу-сит, полу-задоволен материално и ментално и полу-заблуден че именно той е обектът за когото работи системата.

Комунистическата партия през 1989 год наброяваше близо 1 млн. членове т.е повече от 10% от населението на страната. В нейните редове имаше всякакви хора – от убедени комунисти до откровени кариеристи, имаше много прости хора, но имаше и много високоинтелигентни и ерудирани личности, ратуващи за просперитета на държавата и обществото. Всички ръководни кадри от нач.-отдел в производството до най-висшия управленчески ешелон априори бяха членове на БКП, членове на БКП бяха всички командири в армията, флота и милицията. Голямата част от учителите, учените, интелектуалците, също бяха привлечени в лоното на партията-майка.

Всички нормални хора, партийци или непартийци бяха длъжни да работят за партията-държава и да пропагандират успехите на социалистическия строй.

Когато дълги години не виждаш реална алтернатива на едно управление ти почваш да работиш за него и да се стремиш да го направиш по-приемливо, заживяваш с неговите идеи и малко или много ги припознаваш като легитимни и безспорни. Синдром „Стокхолм”.

Правя това отклонение, за да се разбере каква е психологическата нагласа на обикновените хора в първите години на прехода. На всички тях им се предлага да заменят една обществена структура в която са живели дълго, и с която макар и не особено долюбвана те са свикнали, с една хипотетично-мъглява демокрация в която ще имат свобода на себеизявата, но свобода която крие и всички рискове от несигурност и безизходица. Още повече, когато всички авторитети на досега управлявалата клика ти казват на висок глас че демокрацията е равносилна на мизерия и безпомощност.

ІІ.2. Първите стъпки на Демокрацията.

Правителството на Димитър Попов

Управлението на Луканов все пак успява да докара търпението на хората до крайния предел за отприщване на недоволството. Празните магазини, опашките по тъмно за хляб и мляко, купонната система за разпределение на най-насъщните стоки изкараха хората на улицата. Студентските бунтове, стачките и уличните демонстрации карат  най-накрая Луканов да подаде оставка. Той вече не е човекът, който командва парада.

В БКП/БСП Лилов е безспорният лидер с който опозицията ще – не ще трябва да води преговори. Лилов е наясно, че авторитетът на столетницата е сринат от безогледния хайдутлук на А. Карлович. Необходимо е да се търси някакво решение за изход от малоумния мораториум и за отваряне на страната към новите „приятели” от Европа, още повече че в СССР цари хаос и помощ от „братския съветски народ” не може да се очаква. И тъй като” Сполуката” е спечелила изборите през юли и трябва да управлява страната, най-удачно е БСП да търси някаква форма на колаборционизъм с опозицията, сформирайки едно, колкото е възможно, доминирано от нея правителство.

Пазарлъците се водят при новоизбрания с гласовете на червените депутати председател (президент) Желев. Решава се да се създаде „програмен” кабинет който да проведе належащата монетарна реформа, и да търси изход от вакуума в международните икономически и политически отношения. За министър-председател е избран безпартийния съдия и секретар на ЦИК Димитър Попов. В правителството влизат хора от БСП, БЗНС и СДС повечето от които са по един или друг начин обвързани с ДС.

Още на 1.02.1991 год правителството освобождава от контрол цените на всички стоки с изключение на 14 основни хранителни стоки. Цените скачат до 25-30 пъти но след малко повече от месец пазарът ги понижава до стойности само 3-4 пъти по-високи от нормираните. В желанието си да изрази съпричастност срещу спекулата премиерът Попов произнася фразата „За Бога братя, не купувайте, защото след 30-40 дни цените ща паднат...!”, което наистина се случва.

По време на това правителство става ясно, че през 1990 год.от резерва са „изчезнали” 2 млрд и 150 млн валутни лева (1 в.лев >1 щ.долар). Министър на финансите е Иван Костов, но сериозно разследване къде са отишли парите неясно по какви причини не се прави. Правителството предприема действия за разследване дейността на ДС и нейните многобройни търговски звена зад граница, които продължават да използват контрабандните си канали. Има два доклада на тази тема – при министъра на МВР Данов и при вицепремиера Луджев. Тези доклади също потъват незнайно къде и никога не виждат бял свят. Но факт е, че нито България (малко по-късно при Ф.Димитров), нито Чехия, където имаше аналогичен случай, не успяха да проследят трансферите.

Освобождаването на цените в комплекс със повишаване на основния лихвен процент на БНБ до 16% успокояват пазара и правителството за кратък период събира в хазната над 27 млрд. лева. В населението все още има много пари, които са замразени от липсата на стоки. С освобождаването на цените се раздвижва пазарът и от там и производството.

Вече може да бъде вдигнат мораториума по външния дълг, правителството започва разговори със западни политици и преговори с кредиторите.

През юли ВНС приема окончателния текст на конституцията на РБ и приема статута на обикновено НС до разпускането си на 2.10.1991 год. 39 депутати от СДС не са съгласни с текста на новата конституция и не я подписват. Това е началото на разцеплението на опозицията. Разцепление има и в БСП но въпреки появилите се в нея три крила – марксистко, социалдемократическо и неокомунистическо тя остава единна. Нещо повече за изборите БСП спретва коалиция заедно с още 9 малки партии и сдружения с името „Коалиция за България” претендирайки за широка народна представителност.

В  СДС разцеплението е значително: СДС се разцепва на четири формации: СДС-движение; СДС-център; СДС-либерали и БЗНС „Н Петков”

Кръглата маса, ВНС, изработването и гласуването на новата българска конституция от парламент, в който БСП има абсолютно мнозинство, довежда до голямо разединение и объркване в синята опозиция. В СДС има две непримирими едно спрямо друго крила: по-умерено на П.Дертлиев и М.Дренчев и по-радикално на Ст.Савов, и на по-младите Ст.Ганев и Г.Марков. Освен тях има трета голяма група – на т.н. ”гравитиращи”- Зелената партия, Екогласност, демократи, радикали, радикалдемократи, и др. Във всички тези партии, и най-вече в тяхните ръководства има внедрени агенти на ДС. Осветяването на председателя на НКС на СДС – Петър Берон, като агент на ДС и поисканата му от Ж.Желев оставка, объркват много лидерите на СДС. Взаимната подозрителност и нежеланието да се даде ръководството на една от по-големите партии налагат избора на човек без точен партиен произход и без особени претенции за лидерство. По предложение на А.Каракачанов(ЗП) след множество гласувания за председател на НКС е избран адвокатът Филип Димитров,.

Този избор ускорява разцепването на СДС: БСДП с Дертлиев и част от Екогласност се отделят като СДС-център; Зелената партия с ФКЗД и част от ДП – като СДС-либерали

БЗНС на М Дренчев също напуска СДС. Всички новосформирани решават да се явят на изборите самостоятелно.

Изборите през октомври 1991 год са спечелени от СДС-движение, но само с 4 места пред БСП – 110 към 106. ДПС печели 24 места, останалите партии остават под 4%-ната бариера. Така на ДПС остава да определи кой ще сформира следващото правителство.

Правителството на Филип Димитров.

„ С малко, но завинаги!”- С тази крилата фраза видният еднакво добре от всякъде радикал Александър Йорданов приветства победата на СДС в изборите на 12.10.1991 година. Опиянени от резултата и твърдо решени да променят системата, лидерите на СДС сякаш не забелязват колко крехка и ефимерна е тяхната победа. Всички те са новоизлюпени политици без особени познания и с нулев управленски опит. Въпреки че се канят да управляват с ДПС никой не се замисля за подписване на коалиционно споразумение или обща програма, за да е ясно кой какви приоритети има и какви цели ще се преследват в управлението. Има някакви разговори на „четири очи” между А.Доган и Ф.Димитров но какво са се договаряли не е ясно. Никой не е наясно и как ще се разпределят министерските кресла, още повече че ДПС привидно отказва да участва в правителството. За сметка на това Доган налага Д.Луджев и Стоян Ганев (както се оказва по-късно и двамата са агенти на ДС) като свои доверени хора. Все пак има някаква приемственост – Ив. Костов и Ив.Пушкаров запазват своите министерски постове в МФ и МИТ. За военен министър е за пръв път назначен цивилен – Д.Луджев, за вътрешен – Й.Соколов. Ст.Ганев е външен министър и вицепремиер, другият вицепремиер е Николай Василев – министър на науката и образованието.

Трябва да се отбележи, че между министрите няма особено доверие и чувство за колективизъм. Премиерът няма доверие на Д.Луджев и Ст.Ганев и търси начин да ги отстрани. Голяма част от министрите не харесват премиера заради неговата праволинейност и антикомунизъм, някои от старите кримки на СДС пък въобще не го признават за лидер. Филип Димитров е на 36 години, без никакъв управленски опит, доста самонадеян и упорит. Като министър председател той си поставя амбициозна цел – политиката на правителството да приобщава България, към европейската ценностна система. Днес това се приема еднозначно, но през 1991 год нещата бяха различни.

По това време изкуствено създадената съседна  държава Югославия се разпада. Властта, съсредоточена в Сърбия, отчаяно се съпротивлява на този процес вкл. с използване на армията (ЮНА) и паравоенни просръбски националистически формирования. Словения се откъсва сравнително лесно след една десетдневна война, но в Хърватия и Босна се водят кръвопролитни военни действия чак до 1995 год. Македония се откъсва без война, главно защото там властта е определено просръбска. Българските (вече) социалисти демонстрират пълна солидарност със сръбските си другари, впрочем те подържат топли отношения с тях до падането на Милошевич през 2000 год.

Правителството на СДС признава независимостта на новите държави „ан блок”и с това си навлича гнева на комунистическата кохорта в страната. Нещо повече, България успява да убеди президента Елцин да признае независимостта на Македония.

Във външнополитически план правителството постига определени успехи: През 1992 год. се подписва Договор за приятелство с Турция. Ф.Димитров прави официална визита в Израел което е напредък в размразяването на външните отношения. Водят се преговори  с НАТО, показвайки желание за интеграция. България става 27-мият член на Съвета на Европа на 7 май 1992 г. и изпраща мироопазваща мисия в Камбоджа.

Ако във външната политика, правителството на Филип Димитров има определени успехи, то не така стоят нещата във вътрешната политика.

ВНС  под натиска на синята опозицията е решило връщане на имотите в реалните им граници. На 21.02.1992 год се гласува закон за реституцията на одържавени недвижими имоти, а на 9.04 1992 г. – за реституцията и възстановяването на собствеността върху земеделските земи.

Тук трябва да се каже, че реституцията, макар че е справедлив по своята същност акт, е ненавременна и по същество се явява спирачка на икономическите реформи. Кратките срокове и неефективния механизъм на изпълнение, заложени още от ВНС без да се отчитат реалните условия и съпротивата на управленската номенклатура по места предопределят разтягането на процеса във времето и на практика саботират промените, давайки възможност за допълнително ограбване на и без това закъсалите стопански субекти.

Връщането на земята в реални граници неимоверно затормозява процеса на реформи, тъй като трябва да се изготвят подробни планове на полските землища – нещо, което е свързано с много време и наличие на добра картографска техника. Този процес поприключва чак към 2000 год., но всъщност продължава и да днешни дни. В крайна сметка поради прекъснатата за 50 години естествената комасация на имотите се получават разпарчетосани маломерни ниви, чиито безбройни собственици нито могат да ги идентифицират, нито могат да ги обработват, а тъй като няма реален пазар няма и на кого да ги продадат,. Наличните активи на ТКЗС – сграден фонд, животински стада, селскостопанска механизация и др. са буквално унищожени – раздадени, разпродадени на нищожни цени, окрадени. Това е жесток удар върху земеделското производство на страната. Тази недомислица – рожба на човешката алчност и на външни злоумишлени съвети, съсипва всичко постигнато дотогава. В крайна сметка потърпевши са точно селяните, които изкарват поминъка си с тежък земеделски труд и които се надяват че след промените ще станат малко по-богати.

Много по-лесно щеше да е вече създадените по социалистическо време кооперативи да се регистрират по новия търговски закон(1991год)  и с малко държавна помощ да се премине организирано към нов тип собственост от типа на акционерната. Но липсата на икономическа култура у хората и нежеланието на селската номенклатура да се раздели с управлението предопределят тоталния срив на този отрасъл

Връщането на сградния фонд има за цел за възмезди собствениците на конфискуваните от комунистическата власт фабрики, градски имоти, терени в урбанизирани територии и др. След 45 годишно стопанисване повечето промишлени постройки, а и жилищни сгради в градовете са съборени или преустроени. На много места върху старите терени са издигната нови постройки. Така че в 90% от случаите наследниците на старите собственици получават само някакви компенсаторни документи които реализират както намерят за добре. Щастливците, чиито сгради са запазени си ги получават и било като наеми, било като терени за нови сгради и т.н. успяват да получат някакви пари. В немалко случаи обаче старите сгради попадат в терени на промишлени предприятия. Плащането на наеми за тези сгради от закъсващите държавни заводи утежнява още повече тяхното финансово състояние. Създават се цесионни отношения възоснова на които по-късно определени субекти много лесно и евтино придобиват собственост върху иначе изправни и работещи предприятия.

Поради парализирането на търговията със СССР  и разтурването на големите стопански обединения много предприятия намаляват обема на своята дейност и съкращават огромен брой работници. Съкращаването на армията също изкарва на улицата множество хора без цивилна професия. Настъпват брожения и всеобщо недоволство.

Министър председателят Ф.Димитров заявява че не признава левите синдикати. „Подкрепа” започва да кадрува и налага управляващи кадри – не винаги кадърни, но  верни на новата власт. Това още повече нагнетява недоволството.

За да се види колко неадекватно е правителството в своето управление трябва да споменем случаят с „Оня списък”:

Агент ”Сава”– Ахмед Доган, предава в турското посолство 6 строго секретни документа, касаещи националната сигурност на България. Там е и пълният списък на служителите и агентите на цялото българско разузнаване – почти 1300 имена. За тая услуга на на Доган са обещани $10 млн. от Анкара. Предаването на документите от Доган е документирано чрез агенти и оперативно- технически средства на НСС. Документирано е също участието на Стоян Ганев и Живко Попов – бивш министър на външните работи. За такова нещо в нормалните страни съдят на максимални срокове затвор. Тук се касае за сигурността и живота на 1300 души, работещи за България.

Новоизлюпените политици от СДС обаче решават да потулят далаверата за да си осигурят поддръжката на Доган, т.е.от страх да не загубят властта. Замазват нещата, представяйки го като някакъв „списък с агенти на ДС”. Белите конци се виждат от километри – че кой в Турция ще даде пари за имена на агенти от ДС?! Проформа през есента се прави някакво разследване, но и то както при пожара на партийния дом, съвсем очаквано не дава резултат.

Този акт на страхливост изхвърля Ф.Димитров и неговия антураж нацяло извън играта. Макар по-късно премиерът да се освобождава от хората на Доган – през май Луджев е заменен от Сталийски, а през септември Ст.Ганев е изпратен да председателства ООН, дните му са преброени, а човекът на ДС – „Сава” вече има планове за собствен политически бизнес.

Въпреки прословутата си набожност Ф.Димитров се конфронтира и със Св.Синод. Знаейки че владиците са агенти на ДС, правителството открито и недипломатично подкрепя „алтернативния”синод на Пимен. Намесата на държавата задълбочава разкола в БПЦ, (който продължава чак да 2010 год.) но не носи подкрепа за властта на СДС.

През цялото време ДС подготвя гаф след гаф за правителството на СДС. Аферите следват една след друга – „Сапио”, „Бистрица-гейт” ,”Македония-гейт”, стачки, окупации и т.н. Опозицията инициира вот на недоверие на 24.07. с.г., който не минава.

На 30.08.1992 год. президентът Желев излиза с остра критика към правителството. Че правителството има за какво да е критикувано – има, но в случая се разиграва опасна игра – лековерният Желев иска да замени недолюбвания премиер без да е наясно как точно ще стане това и без да си дава сметка че де факто играе по свирката на Доган, респ.на ДС. Кой го е подтикнал към тази глупост не е ясно, но както и в случая с П.Берон той проявява недопустима себичност и недалновидност.

Малко по-късно на 23.09.1992 год. Доган след среща с президента оттегля доверието си към правителството на СДС. На 24.09. с.г. НС гласува оставката на Ст.Савов като председател на парламента. На 5.10 е обявена обща учителска стачка, а президентът Желев иска промени в кабинета. На 13.10 започва стачка във военните заводи.

Филип Димитров разбира че очевидно има синхрон в действията на ДПС, опозицията, президента и синдикатите и след дебати в КС се решава на една рискована постъпка – да поиска вот на доверие от Парламента. На всички е ясно, че това е самоубийство, но надеждите са че ДПС няма да направи коалиция със своите доскорошни палачи – БСП и ще се тръгне към нови избори. На 29.10 1992.год. Ф.Димитров предлага нова спасителна формула - запазване на основните министри при оттегляне на премиера. Целта е ясна - чрез саможертва да оцелее следваната политика.

Но очевидно ДС и Доган имат други намерения. Комунистите пасуват и президентът Желев дава мандат на ДПС за съставяне на кабинет, нещо което има абсолютното право да не направи. Но… кандидатурата на президентския съветник Любен Беров е вече спазарена. На създаващата се мафия е нужно беззъбо и пасивно правителство за да може да си върши мафиотската работа.

И… ако искаш да раздаваш порциите – трябва да си част от нея.

В следващата част:

ІІ. Мътните години на безвремието 1990 – 1997 година.

ІІ.3. Безвремието Беров. Катастрофата Виденов.