КАКВИТО НИ ПРОКУРОРИТЕ, ТАКИВА НИ И ЗАТВОРИТЕ

Тези писма получих от Ивайло Зартов. Познавам се с него достатъчно дълго, за да му имам доверие. Знам отвътре какво е затвор и какви са отношенията на администрацията със затворниците. Виждам, че малко неща са се променили оттогава.

Познавам и описания Спасов с неговото прословуто „Сус бре!”. Затова го кръстих Суско. При правителството на Марин Райков съм разговарял по този въпрос с тогавашния министър на правосъдието Зинаида Златанова.

Изглежда, фактът, че е зет на брата на Пламен Орешарски, който беше директор на затвора, му дава излишна наглост да се гаври със затворници и свои колеги.

Лошото е, че не се досеща, че не всички затворници са с доживотни присъди. От излежалите присъдата си е твърде възможно някой по-як и по-нервен да го причака в тъмното и да му напомни старата истина, че когато те бият-много боли.

Освен ако си мазохист.

Ето и текстовете на писмата до министъра на правосъдието и писмото за Спасов до мен.

                                                                                                              До Министъра на правосъдието

                                                                                                              Чрез ИСДВР

до Началника на затвора, гр.София

В Ъ З М У Щ Е Н И Е

От Ивайло Илиев Зартов срещу позора в униформа

                Г-н началник, възмутен съм, потресен съм от поредната гавра на отдельонния командир Митко Спасов. Ситуацията щеше да е много смешна, ако не беше твърде гнусна.

                Вчера, 23.11.14 г. по време на свиждането получих само 3 броя чисти тениски, върнали са ми 2 тениски, защото предполагаемо аз съм бил имал още в килията и съм щял да надхвърля разрешеното количество – 6 бр. тениски. На записа от камерите можете да видите как съпругата ми вместо да говори по телефона с мен на свиждането, тя се рови в мръсните дрехи, които аз изкарвам. Гледах неразбиращо, наложи се да ръкомахам и да викам, за да и привлека вниманието и да я попитам какво става. Тя беше в шок от простащината и дебилизма. Искаше да извади мои мръсни тениски и веднага да ми ги върне, за да имам достатъчно – следващото свиждане е чак след 3 седмици. Спрях я, казах и да не го прави. Опитах се да я успокоя и да я накарам да погледне от смешната страна.

Относно тениските: от 02.04.2013 г. съм гост на затвора и винаги, на всяко свиждане аз изкарвам мръсни дрехи и получавам чисти. Никога не надвишавам броя на разрешените 6 тениски. Никога. Вчера, след свиждането в коридора пред стаята на дежурния офицер, надзирателят Митко Спасов няколко пъти ми повтори сакралната фраза – „Ако сега ти направя тараш и намеря още тениски, освен тия 3, които ти пуснахме какво ще стане?”. Аз също, няколко пъти, на всеки негов въпрос отговарях – „Хайде да проверим и ако нямам други тениски какво ще стане?”. В миг на просветление сякаш нещо го осени Спасов и изведнъж ме посочи и заяви – „А това не е ли тениска?”. Ха-ха-ха. Наложи се да смъкна анцуга и да му покажа, че не съм с тениска, а с блуза с дълъг ръкав. Ако вече ви е заболяла главата, докато четете, съжалявам, но не аз нося вина за тази лудост. Освен тениските не са допуснати до мен и книги, като са казали на съпругата ми да си купя книгите от лавката!? Как ще си купя книга от лавката? Още повече моята книга, която аз съм написал и издал. До вчера 23.11.14 г. никога не съм имал подобни идиотски проблеми на свиждане без храна. Как успяха да създадат от нищото подобна олигофрения, не знам. Но виждайки неистовата реакция на надзирателя Митко Спасов е ясно, че той единствен е способен да организира гаврата. Той през цялото време стоеше на позицията, че е прав по казуса с тениските. Дори накрая, вече след краткото и бързо вътрешно „разследване”, чух подмятания, че жена ми била донесла целия гардероб и те ми били пуснали 6 броя тениски!? Имаше и опит да ме обвинят, че съм изкарал не 4 броя тениски, както собственоръчно съм записал в молбата ми за мръсните дрехи, а само 1 брой. С което другарят Митко Спасов искаше да покаже – „ето, 3 сме му пуснали и 3 мръсни са му останали – значи има 6”.

                Боже! Докато пиша всичките тези идиотщини, имам чувството че съм в лудницата. Как е възможно да има такъв позор в униформа! Този служител е срам за униформата. Той е подлец. Казах му в очите, че отношението му към мен е лично – той ме мрази, защото не му лягам, не се навеждам. Казах му, че и аз не го обичам. Той е вреден за цялата система. Гаври се с лишените от свобода, с близките ни, с колегите си. Подлага началниците си те да се срамуват и извиняват, вместо него. Той саботира перманентно работата на социалните инспектори и провеждането на курсове. Вчера, 23.11.14 г. колегата му Кольо Гайдаров и дежурния офицер се държаха достойно. Те се срамуваха, заради позорното поведение на своя колега и подчинен. Те разговаряха спокойно, уважително, нормално – така както би трябвало да разговаря и Митко Спасов – без агресия, без арогантни заплахи, провокации и подлости. Те дори се извиниха, като се опитаха сами да поемат отговорност – сякаш те са виновни, че е станала някаква грешка. Но аз знам и им го казах – те нямат вина, че един позорящ униформата служител изпитва удоволствие да се гаври с хората. Подлецът е един. Той създава проблема и след това стои отстрани и се храни от гледката, а всички нормални хора се чудят как да излезат от идиотската ситуация, в която за пореден път ги е напъхал. Този срам за униформата създава проблеми и на началниците си. Все някой ден ще им се наложи те да поемат отговорност за някоя негова простотия, защото го търпят и не взимат мерки. Ясно е, че не може да се превъзпита, не може да стане почтен и честен човек. Той просто не трябва да работи с хора. Трябва да бъде сложен някъде зад бюро да удря печати по цял ден, за да не страдат всички около него от подлостите му.

                Благодаря на дежурния офицер Невзат и на отдельонния Кольо Гайдаров. Повтарям – те се държаха достойно и почтено. Съжалявам, че се налага да сърбаме лудата попара на срама в униформа Митко Спасов.

                Чудя се, ако пусна до всички медии и до Министъра на правосъдието историята с 2-те тениски, кое ще е преобладаващото чувство? Недоумение, смях, потрес, шок, гняв… Представяте ли си въпросът на министъра – „Какво става там с тия 2 тениски на Зартов?”. Ха-ха-ха. Смешно, нали?

                Наистина щеше да е весело, ако не беше толкова гнусно.

24.11.2014 г.                                                                                    С възмущение: Ивайло Зартов

Д О П Ъ Л Н Е Н И Е

Представете си, че на следващото свиждане надзирателят Митко Спасов лично, или чрез някого подхвърли наркотици в багажа, който моята съпруга е донесла за мен. Нея ще я арестуват и обвинят, а след това и осъдят, а аз ще бъда безпомощен. По никакъв начин няма да мога да защитя съпругата си. Там, където се предава багажа няма камери. Да не говорим, че от момента в който съпругата ми вече е предала багажа, до момента в който аз го получавам, може да се сложи и труп на слон, без никой да разбере.

                Как да защитя съпругата си от бъдещите подлости на позора в униформа? Единственият начин е да се даде широка гласност за досегашните гаври и безчинства, за наглостта и безнаказаността на Спасов. Това е единственият начин. Истината е, че за година и половина няколко пъти съм писал по конкретни негови гаври, но винаги сам се спирах. Уж за да дам възможност да се осъзнае и сам да се спре. Уж за да не навредя на свестните служители, които заради един самозабравил се наглец  могат и те да пострадат. Уж за да не водя война вътре в хотела „Затвор”. Знаех си, че мълчанието ми е грешка. Безобразията не са едно и две. От години се сипят жалби и сигнали за гаврите на Митко Спасов, но никой нищо не предприема. Явно има някакво шуробаджаначество. Явно момчето е от „нашите” и всичко му е позволено.

                Ако ми подхвърли нещо забранено на мен или ме провокира по някакъв начин е едно. Но съвсем друго е, когато посяга на близките ми. Това е голяма грешка от негова страна – затова вече няма да мълча. На 23.11.14 г. по време на свиждането той е наредил на подчинените си, които приемат багажа да се гаврят със съпругата ми заради 2 тениски, които на всичкото отгоре са в рамките на закона. Разрешени са – подробно описах дебилизма на гаврата в самото „Възмущение”.

                И така, как да защитя съпругата си от бъдещи гаври? Единственият начин е чрез широка гласност за безобразията на разпасалия се надзирател.

25.11.2014 г.                                                                     С нестихващо възмущение:      Ивайло Зартов

Мирчо, Митко и „светите” извращения

Говори ли ви нещо името Мирчо Спасов? Ето ви няколко кодови думи: концлагер, затвор, прасета, свине, трупове, хора. Спасов е генерал от народната милиция по времето на комунизма-социализма. Известен е със своята жестокост. На младини е бил надзирател в комунистическите концлагери. Майстор на униженията и инквизициите. Като върховното му постижение е да храни свине с човешко месо.

Този изверг е починал, но колкото и да ви се струва невероятно, неговият дух е жив. Преродил се е в ново тяло. В Софийския централен затвор работи надзирателят Митко Спасов. Стряскащо е почти точното съвпадение на имената, нали? Униформеното страшилище е успяло да се издигне до отдельонен командир. Чинът му е възможно най-ниското стъпало в йерархията на началниците от всякакъв калибър, но това не му пречи всеки ден да крещи по повод и без повод – „Аз съм шефа на затвора”, „Каквото кажа аз, това става тук”. Високият около 1,60 м с вдигнати ръце „шеф” си има прякор, при това не един – „Ододжи”, „Суз бре”, „Мензиса”. Интересното в случая е, че затворниците имат само по един, а именно този надзирател цели три. Първият е свързан с някакъв африкански футболист и може би е заради тена. Вторият е любим израз на самия Спасов. Така той подвиква на лишените от свобода, като на животни – суз бре! Третият прякор най-точно пасва на вечно вкиснатото поведение на „шефа” на затвора. За него е удоволствие да крещи, да мачка, да унижава и да заплашва осъдените. И ако някой е готов да махне с ръка и да каже – майната им, те са престъпници. Какво да трябва да се предприеме, когато Спасов се гаври със своите подчинени  и със социалните инспектори? Унижението винаги е пред свидетели – публично. Нещо като предупреждение към всички – „Вижте ме, не ми пука от никой!”. Ако случайно някой от жертвите на психопата попита какви са му правата или направи словесен опит да се защити, реакцията е ужасяваща – „Ти луд ли си , бе?” – този крясък се откъртва напълно чистосърдечно от потресения Спасов. И е прав. Явно трябва да си луд, за да питаш за правата си. Когато психологическият натиск и тормоз не помагат, отдельонният командир не се свени да организира и физическа саморазправа. Най-пресният случай е пребития затворник Мартин. „Суз бре” лично е домъкнал дървото, с което да бъде налаган лишения от свобода. Тук говорим за престъпление, извършено от униформен служител. Агресията, която позорът с пагони внася в затвора е абсолютно противопоказна за системата. Неговите непрекъснати, ежедневни изцепки могат да предизвикат истински бунт. И това рано или късно ще се случи, защото безобразията на „Мензиса” продължават с години, но кой знае защо никой не обръща внимание на жалбите на пострадалите. Има писмени сигнали не само от затворници, но дори и от негови подчинени, и от социалните инспектори - и нищо. Въпросът е кой ще поеме отговорността, ако ситуацията излезе извън контрол, когато насажданата безпричинна агресия избухне? Ако няма кой да спре цъкащата бомба със закъснител, то тогава поне да се обзаведе затворът с прасета. Човешко месо има. Така кефа на Митко Спасов ще е пълен. А генералът Мирчо ще се върти в гроба от удоволствие. Я какъв достоен наследник си има.

Ивайло Зартов, 25.11.2014 г.

Кой иска бунт в затвора?

„Кървав бунт в Софийския затвор. Десетки ранени и пострадали затворници и надзиратели. Има убити и от двете страни. Броят на жертвите е неизвестен. Бунтът се разгаря и започва да прилича на малка война. Ситуацията е трудна за овладяване – лишените от свобода са взели за заложници служители от администрацията.”

Подобни апокалиптични заглавия съвсем скоро могат да се появят в българските и чуждестранните медии. Нагнетените напрежение и агресия в Софийския централен затвор всеки момент ще избият и ще се стоварят върху главите на нищо неподозиращите български граждани. След като вече каруцата се е обърнала, ще се задават въпроси и ще се търсят отговори. Защо се е стигнало до тук? Защо не са взети превантивни мерки? Кой е виновен? Ще се създадат специални комисии, които да разследват причините, довели до безпрецедентните изблици на насилие. И ще стане ясно – в основата на всички беди са безхаберието на ръководството и болната комплексарщина на един единствен асоциален тип, който за съжаление е в униформа. Ежедневната безпричинна жестокост от страна на отдельонния командир Митко Спасов към лишените от свобода е описвана в десетки, стотици жалби и сигнали, но никой не им е обръщал внимание. Поведението на надзирателя Спасов е като от книга, визираща „порядките” във фашистки концлагер или в лагер на смъртта от времето на комунизма. Липсват само газовите камери и прасетата, които се хранят с телата на затворниците. Иначе нищо друго не липсва. Непрекъснатият психологически тормоз се редува с физическо насилие и побоища. Заплахи, унижения, брутално, агресивно отношение не само към осъдените, но и към техните близки по време на свижданията. Уникалното в случая е, че жалбите и сигналите срещу инквизитора Спасов не са само от измъчваните от него лишени от свобода и техните роднини. От срама в униформа многократно са се оплаквали социални инспектори и дори негови колеги – надзиратели. Грубо саботиране на определените по закон мерки и мероприятия за корекция и превъзпитание на осъдените. Брутално превишаване на собствените си правомощия. Нечовешко, унизително отношение, петнящо честта на пагона. Насаждане на агресия и омраза в система, в която това е абсолютно противопоказно. Системни гаври и създаване на изкуствени конфликти. Злоупотреба със служебно положение…

Конкретните случаи, описани в жалбите не са един и два. Последният най-пресен пример е пребиването на лишения от свобода Мартин-Цесекаря. И това е щяло да се потули, но изтича информация в медиите, подкрепена със снимков материал на раните. Всичко описано не е инцидентно – безобразията продължават с години. Никой не взима мерки. Надзирателят Спасов се мисли за недосегаем наместник на Бога. Все по-често се чува любимата му реплика – „Аз съм шефа на затвора!”. Това, че той е садист и че трябва да му се забрани изобщо да работи с хора, е ясно. Непонятен остава фактът, че този взривоопасен нечовек продължава да коли и беси необезпокоявано.

Въпросът е: Трябва ли наистина да прочетем страшните заглавия? Кой ще понесе отговорност за безхаберието? Защо се позволява на този надзирател да играе ролята на взривател? Той ще взриви и без това крехкото равновесие, но кой ще носи цветя на гробовете на загиналите? Министърът на правосъдието ли? Вие ли, г-н министър ще подадете безсмислена оставка, след като бомбата гръмне?

Ивайло Зартов, 25.11.2014 г.