КАК ВИНАГИ СТИГАМЕ ДО ЗЕЛЕНАТА ПОЛЯНКА
В основата на тази приказка стои един стар виц от тоталитарните години.
На 9-ти септември 1944 г. българският народ тръгнал към комунизма. Повел го старият комуняга с гьостерицата. Обул цървулите, напълнил торбата с хляб и лук и замаал карачки. Вървял, вървял,вървял. Краката му се подули и изтръпнали. Заболял го гърба. Хлябът и лукът свършили. Бъклицата и тя пресъхнала. Цървулите се скъсали от ходене и босите му крака се изранили. Дрехите и те изгнили и паднали от гърба му. Измършавял до крайност, но продължил да върви към комунизма. Накрая стигнал до една зелена полянка. Седнал да си почине и решил да се опита да се изака. Клекнал и зачакал. Нищо не излиза! Понапънал се народът български. Пак нищо не излиза. Напънал се до крайност и се чул някакъв звук. Нещо като мляскане.
Навел се българският народ и що да види! Задникът му пасе трева и я гълта.
-Бре, бре!-рекъл си българският народ. -Това е умряла работа този комунизъм. Ще сменя дестинацията!
И тръгнал към демокрацията. Сега го водел сина на стария комуняга. Пак с гьостерицата Вървял, вървял, вървял. Стигнал до друга полянка.
Ха! Таз полянка е още по-зелена. Тук ще да е истината!
Клекнал да се изака, ама се повторила старата работа.
Умувал, умувал българския народ и решил, че и демокрацията не е цвете.
Дошъл внука на стария комуняга и пак тръгнал народът. Този път в неизвестна посока..
И вече наближава трета зелена полянка…
Колко ли полянки ни чакат още?