Гюрултията около изборите за председател на СДС и най-вече нескопосната статия на Георги Коритаров ме принудиха да седна и да напиша тази статия. На 25 февруари 1989 г. по мое предложение се срещнах с Желю Желев, за да предложа една моя идея, за общи действия на неформалните сдружения.Познавах се с всички неформали, с изключение на т. нар. ”Дискусионен клуб за гласност и преустройство”. Макар да ми беше ясно от самото заглавие на сдружението и от малкото интервюта по западните радиостанции, реших, че е по-добре да се запозная с членове на клуба, както и да ги запозная с идеите и действията на Независимото дружество за защита правата на човека и създадения от мен профсъюз на хуманитарната, културна и техническа интелигенция „Подкрепа”. Това стана точно 2 седмици след учредяването на профсъюза, но срещу него се поведе жестока битка от страна на ДС, партийните организации и ЦС на БПС/ Централен съюз на българските професионални съюзи-тоталитарните тогавашни синдикати/. За целта взех уставите и програмите на двете организации, в които членувах и една моя разработка за създаване на обща координация между неформалните сдружения. Имах съгласието на Христофор Събев и Любомир Собаджиев, имах връзка чрез Деян Кюранов и Петър Берон с „Екогласност”, която тогава още не беше формално отделена от Клуба. Така с бумагите, прикрити между страниците на един вестник отидох в ресторант”Грозд” /Тогава беше сладкарница „Пролет”/ на среща с Желю Желев. Естествено, вътре беше пълно с ченгета, облечени със стандартните шлифери. След мен неотлъчно от доста време вървяха същите, при това без да се крият. Излязохме навън и аз му обясних що за хора сме, какво искаме да правим и предложих да ме запознае с техния устав и програма. Отговорът бе, че те са клубна дискусионна форма и нямат програма и устав. Настоях да ми обясни смисъла на съществуването си и той изпрати придружителя си о.з. полк от армията Борис Спасов да донесе нещо написано. Оказа се, че това е едно полупротестно писмо за проведените „Дружески беседи”, както наричаха тогава профилактичните разговори с ДС, телеграма до Михаил Горбачов с поздрави за приближаващия се празник на болшевиките 7 ноември 1988 г. и списък на членовете. Няма да коментирам тези листове, само ще допълня, че те не искаха да работим заедно, защото ние сме „екстремисти”. Оставих му моите страници и на раздяла му казах, че ако премислят, може да седнем да говорим. След няколко дни ме арестуваха и ме осъдиха на каторга в Бобов дол, а след това ме прибраха в ГСУ /Главно следствено управление на ДС/ и в Софийския затвор. На 8 декември научих случайно, че използвайки моето предложение, предният ден в Института по социология е създадено СДС. Естествено, бях категорично против този вид на учредяване и това название на „обединената опозиция” и отказах да вляза в нея. По-късно, когато изгоних Румен Воденичаров от Дружеството, по устав се наложи да вляза в НКС, макар че веднага след избирането ми предложих на делегатите да напуснем СДС, за да запазим организацията като авторитетна и определено антикомунистическа. Загубих гласуването с 3 гласа и известно време бях в НКС. Всъщност, на 4 септември 1991 г получих инфаркт и след като се стабилизирах през юни 1992 г напуснах и Дружеството и СДС. Това е накратко моята биография. Сега искам да  обясня на Коритаров грешката му относно връзката на броя на членовете на една партия и нейната ефективност. На времето бях написал едно малко материалче, сравнявайки Републиканската партия на САЩ и едномилионната членска маса на тогавашната БКП/БСП/. Материалчето беше смешно, но в него имаше и много истина. Тогава Републиканската партия в САЩ наброяваше около 100 хил. членове при 270 млн. граждани на САЩ. В същото време 9 милионна България имаше 1 млн. членове на БКП. Просто разделих броя на населението на броя на членовете и се получи 2 700 избиратели на член на републиканците и цифрата 9 за България. Разделих 2 700 на 9 и се получи, че американският републиканец е 300 пъти по-ефективен от българския комунист. С това искам да кажа, че не броят на членовете показва реалната сила на една партия. Колкото повече членове има партията, толкова по-тежък и сложен е организационния и живот. По-важни са стратегиите, програмите и качеството на активистите на една партия. За България ефективната бройка на реалните членове на която и да е партия не бива да надвишава броя на избирателните секции, като се има предвид, че има огромно количество малки селски секции с по- няколко десетки избиратели, където един активист може да покрие по 5-6 такива секции. Така общото количество на членове е някъде между пет и осем хиляди. Оттук-нататък има значение качеството на партийните програми и на активистите. С това не искам да кажа, че СДС е нормална партия. Всички партии на прехода са обречени на смърт. Това е нормално и естествено. И СДС и БСП и ДПС и всички останали са обречени на смърт, тъй като българският преход още не е свършил. Динамичните процеси водят до динамична смърт. Ако СДС има желание и воля да остане фактор в българската политика, трябва да промени това ОФ-ейско наименование, на всичкото отгоре директно препращайки ни в ДС и да промени тотално стратегиите и програмите си. Трябва да намери подходяща организационна структура, като непрекъснато повишава квалификацията на членския си актив. Има достатъчно информационни средства, за да може да активира членовете си преди избори и да им прочете един цикъл от лекции за ефективна работа в предизборната борба. След всяка лекция „он лайн” може да се проведе дискусия където да се изгладят противоречията и да се прецизират проблемите. Семинарите по хотели и курорти са неефективни, защото от една страна струват много скъпо, от друга- губи се много време. На всичко отгоре при добра организация, лекторите могат да бъдат от цял свят, без да е необходимо да пътуват до България. Десетки пъти съм писал това и съм обяснявал, че у нас име българска интернет телевизия, но досега нито един партиен „вожд” не е счел за необходимо да работи за партията си модерно и ефективно. Интригата и мъглата са по-желани от ръководствата на партиите от ефективността и ползата за страната. Това е реалния проблем на българските стопански сдружения, наречени „политически партии”. Оптимизирането на българската политическа класа предстои. Много малка част от сегашния актив ще остане на властови позиции. Защото не само нови стратегии и програми ще привлекат огромната част от негласуващите български избиратели, а и новите лица-ясно определени и отлично подготвени. Който тръгне пръв, ще спечели бъдещето си. Н. Колев-Босия16.12.2008