На времето, някъде около края 1986 година, точно след като ме изгониха от затвора, се обадих на кума ми. От лаф на лаф стана дума за състоянието на страната ни и за „модерната” тогава дума „развит социализъм”. Румен ме попита какво, всъщност, според мен означава този термин. Без да се замисля отговорих със стандартното клише, че това е победа на прогресивните сили. „Над кого?”-отново ме запита той. „Как над кого? Над здравия разум, разбира се!” Така се получи този виц, заради който ме привикваха да давам обяснения и да получавам заплахи, че отново ще ме тикнат там, където ми било мястото. Аз не отрекох авторското си право върху вица. Просто се кефех, както обикновено. Вотът на доверие много силно ми напомни тази ситуация. С изключителна воля успях да слушам и гледам този цирк, който се нарича „вот на доверие”. Чие доверие? На 240 дебила? На персони, изскочили от учебниците по психиатрия? На банда натегачи и блюдолизци? На механични идиоти с дървени ташаци? На свиркаджийки и мазни курбанджии? Баданарката се срещна с дървеното ножче и го победи. Но всичко това е за наша сметка. Нито розовите облачета на управляващите, нито хлапашките писъци на опозицията имаха смислен и полезен характер. Ситуацията беше като в книгата на Марк Твен „Том Сойер”. Но не толкова смешна. В говорилнята се преплитаха най-различни тези и простотии. Говореше се за някакви „реформи”. Едните обясняваха, че са ги направили, а другите контрираха, че няма такова нещо. И през цялото време си размахваше дървения ятаган на „служебното правителство” на Гоце Гонореев. Като че ли той е ламя, а не един най-обикновен селски ерген, какъвто, впрочем, е и премиерът. Между тях няма кой знае каква разлика. Всъщност, у нас няма и помен от каквато и да е реформа. И не може да има по две причини. Първата причина е, че т. нар. „политически партии” не желаят да правят никакви промени. Втората е, че нямат никаква представа какво значи реформа и как да се прави. ЕС иска от нас съдебна реформа и засилване на националната сигурност. Но у нас не може да има никакви реформи, защото освен липсата на воля има и пълна липса на интелектуален капацитет. Едно време партийният секретар казваше кой да бъде инженер, кой-даскал, кой-милиционер и кой-писател. Сега към тези професии се прибави и милионер. Промяна няма никаква. Същите свръхцентрализирани институции, същите тъпи, алчни и бездушни чиновници по същия начин мачкат хората и се угояват за сметка на всички нас. Отново „бащицата” ни прави магистрали, виртуални заводи за боклук, детски градини и енергетика. Засега май само децата ни прави, но нищо чудно и до там да стигнем скоро. България се нуждае от смяна на посоката. Тя върви в грешната посока и за това вината е на т. нар. „политическа система”. Политическите партии трябва да бъдат разпуснати и да се назначи едно програмно правителство и програмен парламент, които да създадат стратегиите и програмите за цялостна реформа на системата. Трябва да се поставят разумни срокове и това правителство да дава ежемесечен отчет какво е направило и какво-не. Към това правителство и парламента трябва да се организира един разширен съвет, който да подбира и обсъжда идеите и да ги свежда до прости механизми, които могат да заработят. Задължително трябва да се проверят за принадлежност към ДС и масонски ложи. Едно присъствие в конспиративни организации винаги поставя човек в зависимост, а при толкова важна мисия това е напълно излишен риск. Милиционери не могат да правят военна хунта, която да се справи с престъпността и корупцията. Полицията няма структурите, които могат да елиминират държавните институции. Единствено армията има всички паралелни на държавните административни органи. Но ние нямаме истинска армия. Армията ни е малобройна, свръхнаситена с мазни чиновници и тя също се тресе от корупция. Нека не забравяме, че най-добрият период на страната ни е бил тогава, когато политическите партии у нас са били забранени или притискани сериозно. Това казва здравият разум!21.01.2011