Прочетен: 176 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 22.10.2019 18:52
Майка ми се спомина преди една седмица, на Петковден 14 октомври т.г. Отиде си, както всички хора си отиват от този свят. За двадесетина дни не можа да изпълни 90 години. Беше почти неподвижна, мъка за нея, мъка и за всички около нея, но беше жив човек. Човек, който поне три пъти ще те попита кой ден е днес – и когато му кажеш че е „шестък” ще ти рече „то не се брои тъй, значи е събота”. До последните си дни беше с акъла си и навярно разбираше че си отива. Рекох и: Още няма месец и ще направиш деветдесетте! А тя – Още месец ли? Много време е туй, сине – дай Боже, ама…
Не даде Господ. Толкоз и е било писано. Да и е лека пръстта и мир на душата и!
Какво е животът на един човек? Раждаме се, живеем и умираме – понякога съвсем без време (като дъщеря ми), понякога живеем дълго (като майка ми), (каква ли пък е мярката за „дълго”), но смисълът на нашето съществуване е енигма, за която никой до ден днешен не е дал някакво смислено обяснение. Защо животът е краен и ограничен и защо изобщо съществува този преходен свят на поколения, които умират и се раждат други. Всички сме свикнали да обясняваме необяснимото с имагинерното: „Господ тъй е решил!”, без дори да се запитаме защо търсим някакво разумно обяснение, там където няма дори наченки на разум и смисъл. Светът сам по себе си е нелеп, случаен, дори безмислен и понякога необяснимо жесток. Но той е такъв, ние живеем в него и няма как да го заменим с някакъв друг свят. Освен, може би, като умрем.
Д.Г.
когато болка причинава.
Кажи,
че за добро, или за зло,
така е съдено било.
Разбирам...
но трябва да се продължава...
без да се забравя.
Зная,
че непроменим е края,
но в ежедневието можем,
нещо ново да предложим
на себе си и другите около нас -
това ни е защитата за Оня час.
Вай Воф
С уважение: Д.Г.