ДО МИНЬОРИТЕ В БОБОВ ДОЛ

През зимата на 1989 г. успях да реализирам една моя стара идея. Създадох синдиката "Подкрепа. Властта реагира незабавно. Повикаха ме за "справка" в МВР. От там ме заведоха незабавно в районния съд и след 3-4 минути ме осъдиха на 1 г. 6 м. принудително заселване в миньорското градче Бобов дол. От вчера миньорите от рудник Бабино са в стачка придружена с глад. Това ми е много познато нещо, защото и аз го преживях тогава. 
Понеже ме осъдиха без право на защита и на обжалване, принудително отведен под конвой незабавно след прочитане на присъдата, пристигайки в милицията на Бобов дол, писмено обявих гладна стачка с искането да бъда съден при открити врати с право на защита и обжалване на следващата инстанция. Гладувах 31 дни, при което работих физически труд 23 дни, след което дойдоха от прокуратурата в Кюстендил и ДС с една "Лада" и ме върнаха в Стара Загора. Там окръжният прокурор Цветков издаде постановление за спиране на присъдата и аз започнах да се захранвам. Първата ми хапка беше една обикновена супена лъжица сок от компот. Имах чувството, че съм глътнал слон. От 95 кг. бях станал 51.
Идеята на ДС и ЦК на БКП беше да ме отстранят от Подкрепа, за да вкарат провокатори. Бяха вкарали няколко човека, но връщайки се в Стара Загора ги натирих и започнах да обикалям България и да създавам филиали на профсъюза.
Това отново не се хареса на ЦК на БКП и те отново ме прибраха, този път в ГСУ /Главно следствено управление на ДС. След два месеца ме преместиха в Централния затвор. Понеже не спазваха правата ми според ЗИН /Закон за изпълнение на наказанията/,  обявих нова гладна стачка. Този път продължи 23 дни, при което станах около 40 кг.
На 4 септември ме изгониха от затвора и аз оттогава не успях да се върна в моя роден град-Стара Загора.
Бидейки в Бобов дол написах няколко стихотворения, които кой знае къде съм заврял. Помня, че в една от самиздатските ми  стихосбирките-"Бели диарбекирски нощи" започвах с едно стихотворение със същото име. То започваше така:
"Диарбекир не се намира-
там, нейде в Южен Анадол.
Диарбекир се пребазира
във мините на Бобов дол..."
Затова поздравявам миньорите с едно друго мое стихотврение, с което ги подкрепям и поздравявам. Ако ме поканят съм готов да отида при тях и да ги подкрепя в стачката им безусловно!.
   Това мое стихотворение съм написал  няколко дни след гладната ми стачка в Бобов дол.    ГЛАДНА СТАЧКА   Тя идва предпоследна. След нея е смъртта. Със ацетонов дъх и дъх на нещо гнило. Превръща във енергия стремежа на плътта, за да получи вяра във онази страшна сила, която в миг разкъсва  физичните закони, телепортира воля със скоростта на мисъл, преодолява орбити и догми, и канони, и стига до човека на живот орисан.   Ний всички сме във гладна стачка. Нима наистина не знаете защо и как? Огъват се краката ни при по-голяма крачка. Боли измъченият от глада гръбнак.   Гладът за свобода- всеобща гладна стачка. Гладът за красота- безсрочна гладна стачка. Гладът за истина- щафетна гладна стачка. Гладът за светлина- безкрайна гладна стачка.   Хе, вие, гладните! Все още ли очаквате отгоре, от тази окопана шайка на баира хамбарите със светлина да ви отвори и къшей свобода да ви сервира?   Днес истината само е кръвната ни захар! Подкрепящата длан- хемоглобин! Изчакването- това са повече урати! Лъжата и страхът- билирубин!   Не идва предпоследна тя. Това е мое мнение. След общо взето скучния антракт, Смъртта е предпоследното явление. Безсмъртието е последен акт.  
27-28.04.1989 г. Ст. Димитров/Дупница/-Ст. Загора