Това е още едно мое старо стихотворение, което е живо заради липсата на истински промени.     ГЛАДНА СТАЧКА   Тя идва предпоследна. След нея е смъртта. Със ацетонов дъх и дъх на нещо гнило. Превръща във енергия стремежа на плътта, за да получи вяра във онази страшна сила, която в миг разкъсва  физичните закони, телепортира воля със скоростта на мисъл, преодолява орбити и догми, и канони, и стига до човека на живот орисан.   Ний всички сме във гладна стачка. Нима наистина не знаете защо и как? Огъват се краката ни при по-голяма крачка. Боли измъченият от глада гръбнак.   Гладът за свобода- всеобща гладна стачка. Гладът за красота- безсрочна гладна стачка. Гладът за истина- щафетна гладна стачка. Гладът за светлина- безкрайна гладна стачка.   Хе, вие, гладните! Все още ли очаквате отгоре, от тази окопана шайка на баира хамбарите със светлина да ви отвори и къшей свобода да ви сервира?   Днес истината само е кръвната ни захар! Подкрепящата длан- хемоглобин! Изчакването- това са повече урати! Лъжата и страхът- билирубин!   Не идва предпоследна тя. Това е мое мнение. След общо взето скучния антракт, Смъртта е предпоследното явление. Безсмъртието е последен акт.   27-28.04.1989 г. Ст. Димитров/Дупница/-Ст. Загора

Скоро и аз като ще направя като вас през 89-а. Тогава се борехте против идеология. Бяхте малко, сами, слаби. Срещу силните, големите, жестоките. Успяхте. Днес борбата е друга. И пак сме малко, сами и слаби. Другото пак е същото. И цената е същата. Не се надявам и не искам помощ. Не мога да искам моите приятели и близки да ме следват там, където отивам. Та аз се боря за тяхното щастие. Не ми е потребно безсмъртие. Не искам да мра. По-красив от всичко е животът. Но по-жалко от всичко е да оцеляваш ден след ден. За всички ни идва времето да се изправим срещу себе си и да сложим границата. Не ми е нужно да съществувам на всяка цена. Не и така. Нека Бог да ме съди. Дано поне един човек да разбере защо съм го направил.