Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.12.2009 10:43 - ИЗБОР НА ПОЗИЦИЯ
Автор: georgimarkov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1030 Коментари: 0 Гласове:
2



Ако до 1956 година мнозина в България можеха да хранят някакви илюзии за промяна на нещата отвън, безмилостното смазване на унгарското народно въстание унищожи и последната капка от тях. Стана ясно, че никой няма сериозно намерение да им помогне. От друга страна, хората на режима разбраха, че дотогава, докато съществува силен Съветски съюз, тяхната власт не ще бъде заплашена отвън. Това бяха истини, които според мен значително прочистиха мъглата от илюзии и предубеждения. Колкото и неприятна да е една истина, човек има способността да се приспособи към нея и в някаква степен да установи относително равновесие. Точно както инвалидите от войните или злополуките свикват да живеят с истината за липсващия крак или ръка, така и ние след унгарските събития трябваше да свикнем да живеем с власт, която съществуваше против волята ни и ни бе натрапена по силата на историческа злополука. Другата алтернатива беше самоубийството. В целия български живот след 1956 година човек може да види осъзнаването или признаването на това просто и ясно положение. Така че от историческа гледна точка унгарските събития послужиха за проявител на тази истина.

Разказвали са ми, че преди години някъде в Родопите е имало малка кръчма със странното име „Тука е така“. Собственикът на тази кръчма бил груб и свадлив човек и се държал твърде нетърпимо с клиентите си. Всеки път, когато някой от тях се опитвал да протестира, кръчмарят безапелационно му посочвал фирмата над вратата: „Иди и прочети какво съм написал там! Тука е така! Ако ти изнася!“ И тъй като най-близката кръчма била на няколко километра, никому не изнасяло. Хората просто се приспособили към условията на „Тука е така“.

И ние, бивайки по волята на съдбата граждани на народната република „Тука е така“, трябваше да свикнем с характерите на нашите управляващи кръчмари. Мисля, че това беше добре разбрано от цялата ни интелигенция. Моят приятел, покойният критик Цветан Стоянов, казваше: „Ние сме тука, а не там. И това е много сериозна разлика!“

Това беше убийствена разлика за всеки, който се опитваше да мери нещата с външни мерки. Единственият критерий за разбиране на нашата действителност се съдържаше вътре, в самата нея, и онзи, който се хвърляше да прилага външен критерий, беше наивник или глупак. Докато на земята съществуваше Съветският съюз, България щеше да бъде комунистическа страна. Единствената смислена обществена борба беше да се премахнат недостатъците на съществуващия строй и с това да се подобри животът на хората. А комунистическият строй можеше да бъде критикуван и атакуван единствено от комунистически позиции, или още по-правилно, от позициите на комунистическия идеал. Моето най-твърдо убеждение беше и е, че тръгването от каквито и да е други позиции е пълна и неизвинима безсмислица.

Много обвинения са били отправяни срещу българската интелигенция, че съобразявайки се с действителността, била преминала изцяло на конформистки позиции. Вероятно за известна част от тази интелигенция — за кариеристите и печалбарите и особено за псевдоинтелигенцията, произведена по партийна линия, могат да се кажат и по-лоши думи, но за силното ядро от истинската наша народна по дух и сърце интелигенция никога не е ставало дума за примиренчески конформизъм или угодно живуркане с капризите на губернаторите, а тъкмо обратното — за смислена обществена борба, в която по партиен път да се преодолеят ужасните недъзи на системата. Разбрала, че Ботевата теория за физическа борба е обречена на неуспех, тази наша интелигенция (в голямата си част комунистическа) премина върху Каравелови позиции — за дълга и упорита борба, чрез която режимът да бъде върнат към чистото начало на комунистическия идеализъм. Тази интелигенция знаеше, че най-силното и оръжие бяха именно комунистическите идеали, гражданската отговорност и политическата нравственост. И оттук нататък, до чехословашките събития през 1968 година, в България щяха да важат, макар и неофициално, щяха да се ценят и приемат навред мерките и оценките на тази интелигенция, а не тези на режима. Когато режимът правеше някакъв мизерник лауреат на Димитровска награда, за да го възнагради за услугите му, общественото мнение за него не се изменяше. Той си оставаше мизерник, защото това беше оценката на истинската интелигенция. И обратното, когато режимът заклеймяваше и порицаваше или цапаше чрез платени писачи някое честно име, никой, дори самите висши представители на режима не приемаха това за истина, а се съобразяваха с оценката на истинската интелигенция. Това нейно безспорно влияние има огромно значение за подобряване донякъде на естетическия вкус и критерия на партийните ръководители, които, ако през 1956 година смятаха Стоян Даскалов и Андрей Гуляшки за големи писатели, десет години по-късно щяха да поставят на техни места Николай Хайтов и Богомил Райнов, което от естетическа гледна точка поне е напредък. Пак под влияние на оценките на тази интелигенция партията щеше да се опита по-късно да привлече в своите редици и за своята текуща кауза всичко по-способно, което щеше да се появи. Голямата борба, която щеше да се води през всички последвали години, щеше да бъде именно борбата на тази българска интелигенция срещу казионщината на режима. Много от представителите на това българско неорганизирано интелектуално течение бяха под постоянния натиск на властта, мнозина бяха изхвърлени от работа и отговорни постове и трябваше да живеят в мизерия, бяха изключвани от съюза, беше им отнета възможността въобще да се проявяват, бяха под непрестанната заплаха на Държавна сигурност, но тяхната дума продължаваше неофициално да има силата на закон.

За всеки млад автор от моето поколение, който в ония години, след 1957-а, навлизаше в литературата, театъра, киното или друго изкуство, обстоятелствата изискваха скоро да избере своята позиция. Позицията, която щеше да определи не само смисъла на неговото творчество, а и щеше да декларира неговото място в обществото. Мога да кажа, че едно от най-трудните неща в България е този дебют. Ненапразно! се казваше, че да станеш член на френската академия е по-лесно, отколкото да бъдеш български писател и да те приемат за член на Съюза на писателите. Ако човек беше бездарник, всичко беше много по-лесно, но за талантливите мои съвременници беше трудно. Партията беше изключително бдителна в отварянето на вратата за нови имена и тя изискваше недвусмислени гаранции. Затова никой не бива да се чуди, че всички без изключение започваха с повече или по-малко приемливи за партията творби. Същевременно човек трябва да отдаде дължимото и на психологията на младите, които идват с една-единствена цел — да успеят да си пробият път. Едва ли някой от тях се е замислял сериозно върху художествените качества на творбата си, върху собствената си философия и естетически концепции, а всичкото внимание е било работата да се приеме, да се отпечата. Съдейки по себе си, аз мога да извиня всякакви глупости и недомислия, произведени в този щурм за признаване, за право на място, за право на работа. Много често дебютните работи бяха, така да се каже, подвързвани с партийните корици на деня, което беше елементарна хитрост, за да може да се пробие. Спомням си един мой разговор с Емилиян Станев по онова време, когато беше редактор на белетристиката в „Литературен фронт“. Заекващ от неудобство, аз се опитах да се извинявам за първата си книга. И тогава Емилиян, който беше много различен от сегашния Емилиян, ми каза: „Не е зле да започнеш с такава книга! Зле е, ако свършиш с такава!“

Но не трябва да се отминава истината, че мнозина от младите влизаха в литературното поприще с една-единствена болезнено честолюбива цел — да направят на всяка цена успешна кариера. Последната не означаваше непременно книги, пиеси или филми, а твърде често главно редакторство, секретарство на съюз, постове в разни комитети и министерства или културно аташе в чужбина. Особено силна беше тази тенденция между онези, които чувствуваха, че сериозната литература е далече от тях, и приемаха партийната литература като най-доброто средство за кариера. Познавам не един и двама подобни другари, които по една случайност се бяха сетили, че чрез производство на членоразделни фрази от определен вид могат да постигнат по-лесни успехи, отколкото ако се състезават в друго поле. Така че не трябва да се забравя, че сферата на българската култура се намира под непрестанните атаки на подобни амбициозни същества, за които литературата е просто средство. Един от най-типичните случаи на огромен успех и огромни пари чрез може би най-посредствена търговска литература според мен е този на Стефан Дичев, който, след като реши, че адвокатството е загубена работа, се посвети на литературното производство, написа огромни исторически томове и спечели повече, отколкото би му дало адвокатството за следващите пет хиляди години. Той е най-добрият пример на псевдолитература, но същевременно и най-приемливият, защото поне не засягаше никого. Много по-опасни бяха другите, които, след като партията ги направеше свои сановници, се опитваха да налагат своите несъществуващи или окаяни естетически норми към произведения на талантливи автори. Тези граждани започваха по утъпкания път на техните батковци от Червенково време — заучаване на текущите партийни лозунги и безочливото им скандиране до прималяване. Неизбежно, като че следвайки силен природен закон, всички амбициозни бездарници, некадърници и всевъзможни други лакоми пробивачи ставаха най-напред членове на партията. По едно време ми се струваше, че партийното членство беше сигурен атестат за професионална не-кадърност. Това бяха хората, които превръщаха в стихотворения всяка реч на първия секретар, без значение какво беше съдържанието и, които драматизираха уводни статии на „Работническо дело“, които пишеха критики, литературни анализи, годишни доклади, помпозни очерци и уводни материали единствено за да доказват колко са верни на режима и да предявяват искане тази вярност да им се плати. От своя страна режимът едва ли би могъл да намери по-ревностни поддръжници, особено когато бъдещето, както изтъкнах, изглеждаше напълно сигурно. Аз лично се съмнявам дълбоко дали при една действителна опасност от цялата тази сбирщина културтрегери някой честно и искрено би се пожертвувал за партията. Те са тези, които при първия обратен полъх на вятъра панически ще напуснат обречения кораб. Но засега корабът върви и партийното ръководство и тези „творци“ са в търговско-лиричните приятелски отношения на опитна зряла проститутка и млад амбициозен жиголо. С риск да се повторя нека още веднъж кажа, че партията трябва да избере именно тези хора, защото моженето е независимост, талантът сам по себе си е независимост и много трудно талантливи хора се вкарват под строй. Докато неможенето или бездарието правят хората зависими. Ако Владо Голев изчезне от главното редакторство на „Септември“, едва ли някой ще си спомни, че е имало такъв поет. В същото време никой вече не може да уволни Йордан Радичков от българската литература, нито Константин Павлов от българската поезия. Затова Владо Голев ще се върти като пумпал и ще пише само това, което му кажат, а Йордан и Коцето ще пишат това, което те си искат.

И тук е обяснението защо режимът всестранно поощряваше литературното и културното търгашество. Говоря за българския режим Разбира се, при един по-интелигентен, по-проницателен и по-мъдър комунистически режим нещата биха вървели в съвършено друга посока. Това всъщност е тежкият данък, който комунистическата идея плаща за несъответствието между нея и хората, които си въобразяват, че са комунисти. Ако някога комунистическият свят се разтърси от унищожителна експлозия, това ще бъде идеологическа експлозия, произведена от потенциалната разлика между естествения гений на даден народ и догматичната посредственост на неговото ръководство. Когато Христо Радевски бе снет от главното редакторство на „Септември“ заради поетичното му твърдение, че „секретарите отминават, а поетите остават“, между него и Тодор Живков се провел разговор. Цветан Стоянов, който беше близък на Радевски по това време, ми предаде следния многозначителен откъс от този разговор. Във внимателно остър тон Христо Радевски казал на първия секретар:

— Как можете да подкрепяте писатели като Орлин Василев и Стоян Даскалов, когато всеки в тази страна знае, че те са нечестни хора и политически търгаши!

На това Живков бил отговорил:

— Другарю Радевски, ние много добре знаем, че Орлин Василев и Стоян Даскалов са нечестни хора и политически търгаши, но в настоящия момент те подкрепят нашата линия и това е, което има най-голямо значение за нас!

Познавайки донякъде и двамата разговарящи аз мисля, че този разговор е правдоподобен. И ако го цитирам сега, то е, за да покажа, че по много причини режимът разчиташе и имаше най-насъщна нужда от всички орлинвасилевци и стояндаскаловци. Макар че малко по-късно, по време на посещение в Москва, същият Орлин Василев щеше да се опита за лични облаги да злепостави първия секретар пред най-отговорни съветски ръководители, за което щеше и здраво да си изпати.

Това са накратко атмосферата и разположението на силите, всред които един млад автор от моето поколение трябваше да избира своята позиция. В каква посока можеше да отиде всеки, който, от една страна, искаше да бъде признат от партията за писател. (А партията се представляваше от хора като Владо Голев и Орлин Василев.) И от друга страна — не искаше истинската българска интелегенция да го причисли към (нека си послужа с един уличен софийски израз) „литературните чорбари“.

Мнозина от нас, плахо и внимателно пристъпващи литературния праг, се опитаха да следват един обречен на провал принцип: „и вълкът сит, и агнето цяло“, просто забравяйки, че няма нито един голям писател в цялата световна литература, който да е стоял на този принцип. Голямото изкуство винаги е идвало от обратното — „или вълкът, или агнето“.

* * *

По време на студентските ми години и по-късно баща ми, твърде здравомислещ човек, с нравственост, присъща на старото поколение, настояваше неведнъж, че аз трябва да се откажа от литературните си увлечения и се посветя изцяло на инженерството. Неговият категоричен съвет произтичаше от две заключения:

Първо, че литературата в България беше станала политика, което за него беше синоним на мръсна работа.

И второ, че инженерството гарантираше по-голяма сигурност и спокойствие от писателството.

„Виждаш ли — казваше той, — властта може да назначи за писател когото си иска, дори някой неграмотен. Но не може да назначи всекиго за инженер. Иначе мостовете ще почнат да падат.“

В тая бащина логика се съдържаше предубеждение, за което много пъти по-късно щях да признавам колко пророческо е било. Защото в ония най-първи години не можех дори да си представя какъв писателски живот ме чакаше. В моето въображение писателският свят се представляваше от благородната фигура на Иван Вазов, който се разхождаше самотен из София, от достойното, пропито със сарказъм и независимост лице на Пенчо Славейков, от поразяващия вглъбен образ на Яворов, от романтичната чистота на Димчо Дебелянов. Това бяха за мен писателите — далечен и недостъпен, но толкова примамлив литературен Олимп. Дори наум не беше ми минавало да се питам каква е била тяхната гражданска позиция и дали тя е била отразявана в творчеството им. Те бяха български писатели, като творци много различни един от друг. И като ги противопоставях на съвета на баща ми, аз си казвах, че щом като те са могли да създават литература, която няма нищо общо с политиката на деня, то това е убедителен пример за следване. В края на краищата защо писателят трябва да взима отношение към партии и идеологии, когато би могъл да посвети вниманието си на други толкова силни страни от живота, като чисто човешките взаимоотношения или пък отношенията природа-човек? Ако един поет създава любовна лирика, какво значение има цветът на любовта? Дали тя ще бъде обагрена в партийното виненочервено, или пък ще има синия цвят на небето? Ако имате драмата на една изневяра, пронизана от остра болка и ревност, къде е мястото на партийната позиция и идеология? Не са ли те сринати от бушуващите чисто човешки страсти? Следователно защо писателят ще бъде задължен да има гражданска позиция? Партийна позиция? Не предполага ли това изкуствено деформиране на творческия процес? Не можеше ли въобще да се избегне партийно-политическото ангажиране?

Само няколко години по-късно щях да призная, че баща ми беше напълно прав. Че всички тия въпроси, които изглеждат твърде убедителни за всеки, който не познава нашата действителност, са — меко казано — неуместни. Това не значи, че не може да съществува надпартийно изкуство, а че то не може да вирее и се развива на днешна българска територия. Всички примери от нашата литературна класика или от световната литературна история са абсолютно неподходящи за нашата съвременна действителност. Защото за пръв път една определена идеология стана главен фактор в живота на хората и за пръв път вечният, магическият образ на човека бе отречен, за да бъде заменен с някакъв евтин, пластичен идеологически манекен, наречен „образа на комуниста“. За пръв път всички творчески подходи, различни творчески мирогледи, философски, религиозни, национални и прочие методи за художествено познание бяха забранени и заменени с метода за подреждане на пластичните манекени, наречен „социалистически реализъм“. Ако целта на нормалната човешка литературна дейност е да ни даде оригинално и живо художествено познание за света и живота, то целта на социалистическия реализъм е да унищожи това човешко познание и го замени с лъжа. Нека само мимоходом отбележа, че най-големият и най-дълбокият конфликт в България е именно тази нестихваща война между човек и манекен или между лъжа и истини. По-късно ние ще видим, че всички относителни успехи на нашата литература са там, където човекът гневно е раздирал и захвърлял нахлупената му манекенска маска и е показвал живото си лице.

Като се знае, че книгите, които се предоставят за четене на народа, т.е. книгите, които биват пускани в печат, се избират не според вкуса на читателите, а по принцип според нуждите на партийната идеология, става ясно какъв вид книги издателствата и редакциите искат от писателите. Става ясна и пълната зависимост на писателите от издателската политика на партията. Разбира се, тук трябва да се изтъкне човешкият елемент на тази своеобразна цензура, а именно, че редакторите имат свои собствени разбирания за партийната линия, които се различават до степен, позволяваща от време на време издаването на книга, която едва ли е идеологически оправдана. На системата на българското книгоиздаване днес аз ще се спра по-подробно и особено на ролята на корупцията при подбора на книгите и определяне на техния тираж.

Но в ония години, преди да прекрача прага на литературната къща, аз нямах ясна представа какъв беше животът вътре в нея. Като всеки начинаещ автор аз живеех с училищните представи: за писателите и писателството. При това, за разлика от голямото мнозинство млади автори, аз не познавах жив писател, нито пък членувах в Кабинета на младия писател. Моето инженерство поглъщаше голямата част от времето ми. Ала постепенно, с увеличаването на контактите между мен и отделни редактори, с проследяването на онова, което се пускаше за печат, с известни литературни скандали, критически спорове или награди за мен ставаше все по категорично ясно, че бариерата пред мен би се вдигнала само след удовлетворяване на минимума партийни изисквания, че политическата и идеологическата част на произведението са по-важни от неговата художествена стойност. А нашата критика твърдеше безспир, че идеология и художественост са неразривно свързани.

Така че ако човек искаше да пише литература, това можеше да стане само при спазването на определени партийни условия, особено когато темата е съвременна. Аз съм склонен да вярвам, че невероятното изобилие от опити на млади автори да пишат на историческа тема, особено от по-далечната история, произтича главно от желанието им да заобиколят хитро партийните условия. Но за такива като мен, чиито интереси бяха изцяло отправени към съвременността, нямаше друга възможност освен щурмуване на бариерата. Според партийните изисквания идеологическата позиция на писателя трябваше да се изразява както в творчеството му, така и в гражданското му поведение. Това означаваше, че творческата позиция и гражданската позиция трябваше да бъдат единни. И тук аз открих, че при много от писателите двете позиции често се различаваха. Някои писатели като граждани стоеха на безупречни партийни позиции, докато в творчеството си повече или по-малко се отклоняваха от тях, а при други беше обратното — като писатели те строго спазваха идеологическите изисквания, а като граждани бяха по-свободни. Не е трудно човек да отгатне, че между първите имаше значителни таланти, а вторите бяха по принцип посредствени писатели. Класическият трик на някои от нашите най-добри писатели беше да декларират гръмогласно най-правоверни граждански позиции, за да могат да получат кредит за относителна творческа свобода. При някои от тях това беше драматично противоречие, особено когато читателите разбираха, че онова, което писателят бе казал в някакво изявление, просто противоречи на идеите, заложени в последното му произведение. От другата страна, при бездарните писатели, единственото, което можеше да пробута техните книги, беше партийността на написаното. Всички бездарници, които познавам, се улавяха за партийността като давещи се за спасителен пояс (не сламка). И пак стигаме до неизбежното заключение, че партийността в литературата и изкуството е гаранция за неговата посредственост. До ден днешен, познавайки добре литературата в Източна Европа, и СССР, аз не съм прочел дори едно-единствено що-горе художествено партийно произведение. Както вече казах, всички литературни успехи са били вън от партийно-идеологическите изисквания. Но това е друга голяма тема. Причината, поради която я засягам тук, е да покажа практическата несъвместимост между партийност и художественост. Едното отрича категорично другото. Нещо повече, какво ще видим по-нататък — съществува подобна несъвместимост между партийност и комунистическа идея.

Следователно заставането на партийни позиции в едно художествено произведение е сигурна гаранция за художествен провал. От моя собствен опит и от опита на всичките ми колеги мога да кажа, че най-трудното в творческия процес е именно това съчетаване на художествения елемент с партийния, това съобразяване на художествения замисъл с партийните идеологически изисквания, което за мен може да се сравни само с опит за присаждане на жива тъкан върху мъртво тяло. Познавам десетки, може би и стотици произведения, където чудесен художествен замисъл е бил провален от вмъкването на мъртвата партийна тъкан.

Затова въпросът за избор на позиция, която човек да влага в своето художествено творчество и която да бъде приемлива за партията, е изключително труден. С гражданската позиция нещата са далече по-лесни. Дали вярвате, или не вярвате на партията, това си е ваша лична работа, но никой не ще ви закача, щом като при всяко събрание или гласуване произнасяте партийното „Отче наш“. Разбира се, от време на време настъпва по някой момент, когато партийното издевателство ни превръща в нещо като маймуна, особено когато трябва да гласувате за най-противна кауза. Въпреки всичко, както казах миналия път, в България се оформи цяло течение от културни дейци, които твърдо се опитаха да отстояват единствено своите граждански и творчески позиции.

Но нека за миг оставим външната страна на нещата и се спрем на избора на позиция вътре, в самото литературно творчество. Какви теми и сюжети ще подбере един млад автор с чувствителност спрямо съвременността? От какви позиции ще направи този подбор? Как ще степенува своите предпочитания? Как ще изведе своята идея? Отговорите на тези въпроси идват от самата действителност в България. И мисля, че те показват най-естествената връзка между живот и литература. Пристъпвайки към сериозна литературна работа по един донякъде инженерски начин, аз си зададох конкретни въпроси, на които потърсих съответните конкретни отговори: Коя тема е най-силна в царството на неправдата? Отговорът е — темата на правдата. Коя тема е най-силна в републиката на робството? Отговорът е — темата на свободата. Коя тема е най-важна в обществото на лъжата и лицемерието? Отговорът е — на истината. Коя тема е най-значителна в страна, където новата власт е дошла в името на по-добър и по-щастлив живот, а вместо това е предложила по-мизерен и по-отвратителен обществен строй? Отговорът е — темата на погребаните идеали. Ето как верността към живота в България фактически предопределя верността към изкуството и верността към себе си. Някои от младите автори от моето поколение откриха, че действителността ги е въоръжила с много силно оръжие, а именно да я съдят и разглеждат от позицията на комунистическия идеал, т.е. от позицията на онова, което е било обещано на народа. Нещо повече, в по-късната ни работа, изследвайки подробно живота и смъртта на множество комунистически герои, в чиято преданост към делото на комунизма не можеше да има съмнение, аз отново стигнах до извода, че нашата съвременност не само може, но и трябва да бъде съдена от техни позиции. В края на краищата, ако някой се е самопожертвувал, за да даде на народа си по-добър живот, то неговото верую е най-естественият критерий за преценяване верността на новата власт към идеала. В България днес това е много силна нравствено-политическа позиция. Ние ще видим по-късно как партията ще се уплаши от тази именно позиция и за доста дълго време комунистическата тема ще бъде най-нежеланата в нашите издателства.

„Пиши каквото щеш, но моля ти се, не се занимавай с комунизъм и съвременност!“ — ми каза един директор на издателство, мой приятел.

Едни от най-силните творби в съвременната българска литература са изцяло написани от позициите на комунистическия идеал. И същественото при тях е предявяването на правата на човека срещу диктатурата на манекена или партийното чучело, ако щете. Тъкмо комунистическият идеал предоставяше силно въоръжение при критикуването на режима, при отстояването на честни и достойни граждански позиции в литературата. Изобразяването на действителността такава, каквато е, върху фона на онова, което би трябвало да бъде, неизбежно водеше до остра критика и косвено отхвърляне на партийната линия.

Мисля, че обръщането назад, към комунистическия идеал, доведе до силна гражданска чувствителност у повечето автори от моето поколение, до остра непримиримост с недъзите на системата, при която живеехме. Особено силна беше тази чувствителност всред българските кинодейци и тя намери израз в множество филми. Подобна чувствителност и непримиримост беше декларирана и в творбите на най-добрите поети от моето поколение — Константин Павлов, Стефан Цанев и други. Не случайно в стихотворението си „Декларация“ Константин Павлов заявява:

Искам да съм с първите,

с истинските,

с комунистите.

Това е толкова ясна позиция — „с първите, с истинските!“. Разбира се, идеолозите на режима ще нарекат тази позиция черногледство, ще я отрекат, ще я забранят и ще се опитат да я ликвидират, защото тя е против тях и съдържа присъдата на времето над тях.

* * *

Както видяхме по-горе, животът в България неумолимо задължаваше всекиго, не само писателите и интелигенцията, но абсолютно всяко живо същество, да определи своята позиция. Почти всеки ден ставаше нещо, което пряко или косвено проверяваше позицията на отделния гражданин. Къде е? С кого е? Или против кого е? В името на какво? Защо? Въпросът с гражданската позиция у нас има най-страхотен, болезнен характер. В процеса на нестихващата борба у нас той е доведен понякога до най-истерична крайност и твърде често всяка заинтересована страна приема позицията на даден гражданин като единствен критерий за оценка на неговия характер, добродетели, недостатъци, талант и пр. Точно като в абсурдна драма в нашата атмосфера ехтеше нестихващият рефрен на въпроса:

КОЙ СИ ТИ?

Всички настояваха да знаят отговора на този въпрос. И съответно с него определяха своето отношение. А трагикомедията беше, че малцина можеха да отговорят с някаква положителност на такъв невероятен въпрос. Толкова повече че отговорът от вчера не непременно е валиден днес и съвсем несигурен е за утре. Картината на гражданските позиции в България беше толкова сложна и неясна, че противоречията, които се появяваха често пъти, превръщаха понятия за доблест, достойнство и честност в пълна безсмислица. Грамадната част от българските граждани претърпяха някакво развитие, което обикновено се изразяваше в скачане от едни позиции на други, в отказ от едни идеи и прегръщане на други, в смяна на постове, привилегии, място в йерархията и т.н. Колко пъти съм виждал довчерашен непокорен бунтар срещу произволите на режима внезапно да се озове от другата страна на бариерата и да се превърне в трубадур на върхушката. Колко пъти бунтът на някого излизаше добре пресметнат протест, който изискваше определено заплащане. Всъщност, нека подчертая, че мнозина от най-неприятните днешни величия у нас са бивши бунтари, които отдавна са забравили за своите бунтове и са се превърнали в най-върли гонители на всякакви нови бунтари.

За дълги години беше модно млади интелектуалци да се явяват с нещо като дръзки и непокорни лица. Те се събираха в кафенетата, които горе-долу по това време се оформиха като някакви съответствуващи декори на новия „бунтуващ“ се дух. Най-малко кафенетата като „Бамбука“, „Славянка“, „Млекото“ или напоследък „Бразилия“ бяха нещо по принцип противопоставено на строгата атмосфера на партийния клуб. Голяма част от младите писатели, художници, артисти и други имаха определени часове, в които се срещаха на кафе и приказки. И от тези кафенета някои изградиха своите кариери по-бързо, отколкото ако бяха ходили всеки ден във Висшата партийна школа. Патриотичният поход на Георги Джагаров, който го изведе близо до върха, започна именно от словоизлияния в „Бамбука“, от емоциални алкохолни компании. В тези кафенета именно най-много се говореше за гражданските позиции, в тях се решаваше кое е честно и кое не е, кой е добър писател и кой не е. И в тях всеки смяташе, че трябва да декларира критично отношение към режима или поне към неговите най-изявени представители. Неизбежният добавък към коняка и бунтарското настроение бяха и купищата клюки. Покрай всичко друго човек можеше да научи кой с кого е спал предишната вечер и какво се е случило някъде из важните места. Никога няма да забравя една сцена в „Бамбука“, която, смятам, и други помнят. Един от особняците на София по онова време беше Богдан Бенев, известен на всички с прякора Парамуна. Той беше интересен чешит, техник, който се оказа много добър художник-илюстратор и още по-интересен философ, чиито разсъждения по устройството на обществото и хората изненадваха с аритметична простота. Богдан Бенев беше направил някаква рационализация в пощите и когато на тържествено събрание му връчваха парична награда, той най-хладнокръвно бе поискал тя да му се плати в… долари, защото само с долари може да си купи това, което му-трябвало. Това беше силна публична подигравка с „Кореком“. След дългогодишна борба за паспорт за Западна Германия Богдан Бенев успя да го получи. Но когато всичко беше наред, Държавна сигурност го свали от самолета на летище „Враждебна“ и му отне без обяснения правото да пътува. Той беше безкрайно възмутен, но не промени с нищо своето отношение към света, който го заобикаляше. Та тогава, в онзи обеден час в „Бамбука“, той бавно се приближи към голямата група в средата на кафенето, където бяха поне двадесетина известни борци за правда и свобода на изкуството. Лицето на Парамуна сякаш имаше един-единствен израз — на студена присмехулност. И пресичайки вдъхновеното слово на Васил Попов, той каза със странния си, малко тенекиен глас: „Какво правите!… Мешате Джойс с коняк и играете на писатели и герои!… А цялата работа е за кокала! Чакате да ви го подхвърлят…!“

По-темпераментните на масата скочиха срещу него, но той невъзмутимо се оттегли, като при вратата с убийствена усмивка добави: „Горките… не знаят, че кокалите са малко!“

Той беше невероятно прав. Само пет години по-късно три четвърти от бунтарите около тази маса щяха да се покатерят по стълбата, щяха да изтласкат „тираните“ и „догматиците“, за да се превърнат сами в най-тиранични и на-догматични представители на режима.

И все пак в кафенетата ходеха почти всички — не само кандидатите за кокала, а мнозина от онези, които плащаха прескъпо за своите последователни и безкомпромисни граждански позиции. Само времето щеше да отсее едните от другите. Но говорейки за това време, аз искам да подчертая, че в този следсталински период беше узаконена мода всеки да се представя за най-принципен борец за правдата. А за преобладаващото мнозинство тази правда се свеждаше само до тяхното собствено добро. По-късно, срещайки един или друг от тези бивши герои, седнал зад масивно бюро или приемащ чрез секретарката си, аз слушах повтарящо се едно и също обяснение, че човекът бил приел предложения му пост в името на принципите, че бивайки вътре, в апарата, той би могъл да направи много повече за правдата, отколкото отвън. Тази песен беше най-баналната. Някои от певците й толкова много настояваха на това обяснение, че се опитваха да убедят и себе си. А истината беше точно обратната, точно тази, която Смирненски така великолепно бе изразил в разказа си „Приказка за стълбата“. Един от тези борци в пийнало състояние веднъж ми каза: „А защо не! Разбери, защо ще се лъжем. Живее ми се приятен и удобен живот. Партията ми го предлага. Защо да не го приема! Всеки друг ще го приеме, без дори да се замисли! Аз не съм герой и не искам да съм герой! Един път сам се родил и искам да си живея хубаво!“

Твърде често новите звезди настояваха, че „всеки би постъпил така“, че всеки, ако му падне, ще приеме. И най-много се ядосваха, когато виждаха, че не всеки приемаше, че имаше хора, които категорично отказваха де приемат компромис между своята собствена съвест и обществената мръсотия. Хора като Христо Ганев, Константин Павлов, Стефан Цанев и мнозина други бяха най-омразните имена в света на бившите кафеджийски герои.

„Христо живее, за да бъде мъченик, за да бъде герой! Е, добре, аз не съм, нито желая да съм! За какво ми навира той своя пример в очите!“ — Това са думи на един от днешните важни хора в нашата култура, някогашен наш кафеджийски другар.

„Да ти кажа право, не мога да ги понасям такива като него! — беше извикал друг в изстъпление. — Той като че си няма друга работа, освен да се появява наоколо само за да показва, че той не е това, което ние сме! А какво е постигнал с това, да го питам? Стандарт за честност, от която никой няма нужда!“

Тази тирада принадлежи на днешен заместник-министър, също част от някогашните кафеджийски бунтари.

Забележете, че всеки по-чувствителен изпитваше известно угризение за това, че се е продал, за това, че е бил на едни позиции, а сега е преминал на други. Само най-тъпите спяха спокойно и не се смятаха за задължени да дават обяснения. Твърде често тия променили се граждани (а пък аз си мисля, че те винаги са били такива, но са поиграли малко на мода) преживяваха разни лични и семейни драми, които постепенно, с помощта на придобитите постове, привилегии и пари, биваха щастливо разрешавани.

Но ако разказвам всичко това, то е, за да изтъкна, че след 1956 година и особено в началото на шестдесетте години всред цялата наша интелигенция владееше този твърде необичаен дух на извънредна чувствителност спрямо правдата, истината и свободата. Почти всеки млад и не толкова млад интелектуалец се смяташе за задължен да декларира по някакъв начин своето неодобрение на властта, устройството и начина на живот на командуващата върхушка. Дори момчета от най-приближения на висшето ръководство кръг, какъвто беше покойният поет Владо Башев, се отнасяха със скептична усмивка спрямо него и в добавък носеха каубойски панталони по време на официални заседания или събрания, което по онова време беше някакво предизвикателство. Но ако, от една страна, това движение на духовете беше очевиден протест срещу годините на жестока и безсмислена тирания, срещу догматичното късогледство на нашите идеолози, от друга страна, струва ми се, че то беше доста повърхностно, че беше, с малки изключения, повече кафеджийски патос, отколкото дълбоко и солидно вълнение. Както ще видим по-късно, това беше и причината властта да не вземе на сериозно това непокорство и да го остави само да си тлее, тъй като в последна сметка то не надвишаваше значението на разпалените футболни страсти. Според мен в голямата си част това преклонение пред правдата и свободата беше романтично младежко увлечение, което с възмъжаването на героите щеше да свърши. То нямаше корени в живота на народа, то беше откъснато от тях и малко или много имаше теоретичен, абстрактен характер. Почти никога не съм чул на тези срещи да се говори за положението на народа, за положението на работника или селянина, в някаква степен да се откликва на техните нужди. Мотивите бяха главно интелигентски, често пъти силно ограничени. Например на едно кадрово разместване във висшия апарат се реагираше по-силно, отколкото на пренебрегването на цял принцип на управление. Затова и властта не само не се тревожеше от кафеджийската заплаха, но в някаква степен дори я поощряваше. Най-малко хората на Държавна сигурност, които бяха неизбежна част на кафеджийската атмосфера, можеха точно да следят за движението на духовете. И аз мисля, че от гледна точка на режима фактът, че Живков не взе тази заплаха за сериозна, а се постара кротко и дружелюбно да приласкае романтиците, вдъхновявани от коняк „Плиска“, говори за ясното отношение на властта към тях. Всеки опит да се действува по старому, да се арестуват или преследват жестоко подобни прояви можеше само да извади очи, вместо да изпише вежди. „Приобщаването“, както партията обича да нарича този процес на приласкаване на разсърдени или немирни деца, свършили далече по-добра работа. Аз мисля, че един от най-големите успехи на българския режим, който до голяма степен обяснява липсата на големи политически кризи и драми в България, е именно в този подход на купуване на човешки съвести, на корумпиране на човешки сърца, или както един от нашите по-чувствителни поети веднъж се провикна: „Кой смее да говори за мръсотия! Всичките сме в един гьол. Така че от нас зависи дали ще казваме на гьола локва или езеро!“

Никога не съм бил привърженик на обобщенията, но ето че трябва да правя известно обобщаване, което, разбира се, е относително вярно. В тази относителност влиза и присъствието в кафенетата на значителна неутрална или стремяща се да бъде неутрална маса. Въпреки всичкия натиск от всички посоки имаше хора у нас, които се опитваха да не застават на никакви позиции, или поне да бъдат винаги по перваза. За едни от тях това беше въпрос на убеждения, за други — въпрос на сметки. Никога няма да забравя думите на един от тези неутрални граждани: „Аз не съм я докарал тази власт, за да я свалям. Тия като Веселин Андреев, Христо Ганев, Радой Ралин, Добри Жотев, които са се борили за нея — те да си я свалят. Това си е тяхна, вътрешнопартийна работа и мене не ме интересува.“

А друг мой приятел веднъж съвсем добронамерено ми даде следния съвет. „Слушай, не забравяй, че ние сме безпартийни и това е много сериозна разлика. Емил Манов и Любен Станев ги разкритикуваха приблизително за едни и същи неща в книгите им, Но Емил Манов си остана главен редактор, а безпартийният Любен Станев изхвръкна от киното и трябваше да ходи да си търси работа чак в Кърджали! Така че остави ги партийците да се занимават с партийните работи. Не е наша работа да се бъркаме там!“

От своя гледна точка и двамата бяха прави. Но ако човек имаше сериозно намерение да пише истинска литература, ако наистина искаше да отразява проблемите на своето време и своето собствено отношение към тях, аз не мога да си представя как това може да стане без определена позиция.

Така или иначе изборът на един млад автор, какъвто бях аз в ония години, беше между четири категории, които според мен в значителна степен отразяват разположението на обществените сили у нас.

Първо, да избере и застане твърдо всред ония, които са за режима, без значение какво е неговото съдържание или кой го води. „Води ме, партио!“ е лозунгът на тази група. Тази позиция осигурява най-бърза и най-сигурна кариера, но тя същевременно лепва върху лицето печата на самоотрекло се, самоунижило се дребно оръдие на властта, на което всеки нормален гражданин гледа със страх и презрение.

Второ, да избере и застане всред ония, които се опитват да съчетаят чистотата на борците за правда и свобода с изгодите, удобствата и благословията на властта. Това са, така да се каже, хората, които преди обяд изповядват бунтовнически идеали, а след обяд кадят тамян на Политбюро. При ефикасна тактика тази позиция наистина може да доведе до „вълкът сит и агнето цяло“.

Трето, да се опита наистина да остане неутрален и да не взима участие в играта. Мисля, че това е изключително трудна позиция, защото поражда подозрения от всички страни и обикновено лишава хората, които са направили този избор, и от ореола на мъченици и борци, и от правото да ползуват разположението на властта.

Четвърто, да избере и застане непоколебимо всред ония, които се опитват да възкресят образа на комунистическия идеал, да го приближат към хората и да върнат дерайлиралата в корупция, самодоволство и безотговорност държавна машина върху чистите и честни принципи на първите комунисти.

Ето в това горе-дол у се състоеше изборът на позиция.

Георги Марков 1978г



Тагове:   позиция,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgimarkov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 202259
Постинги: 110
Коментари: 34
Гласове: 488
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031