Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2011 13:58 - АВТОБИОГРАФИЯ /продължение/
Автор: bosia Категория: Други   
Прочетен: 2475 Коментари: 0 Гласове:
1



В края на осемдесетте името ми редовно, дори ежедневно се споменаваше по т. нар. “черни станции” –“Свободна Европа”, “ББС”, “Дойче веле” и “Гласът на Америка”. Взимаха ми интервюта, когато не бях на топло, четяха мои стихове, “обгрижваха” ме един вид. Особено активни бяха Румяна Узунова, Ана Манолова  от “Свободна Европа и Митко Димитров от “ББС”. Говорих свободно, без стеснение и без истерия, защото всичко това вече бях премислил, казал и написал. Странно защо тогава наричаха думите ми екстремистки. Сега всички ги казват тези думи, но тези, които ме наричаха екстремист говорят къде по-остро от мен тогава. Изглежда, компенсаторните реакции не могат да бъдат овладени и човек без да иска се отдава на фантазиите си и желанието да заеме господствуваща роля. Това силно ми напомня на един експеримент с маймуни. Слагат на поляната един тъпан и се отдалечават. Маймуните са притеснени от новия предмет, но любопитството надделява. След известно време една от маймуните, обикновено най-ниско в иерархията е изпратена от вожда  и се приближава до тъпана. Посяга с ръка и го удря. От звука всички се уплашват яко, но маймуната, която е издала звука става по-важна от другите и става временен лидер. След известно време до тъпана се приближава втора маймуна и повтаря звука. Следва трета и т. н., докато статуквото на стария лидер се възстанови. По времето на комунизма в страната не бяха допуснати естествените лидери да заемат иерархичните си места. Бяха налагани хора, които нямаха такива качества. В резултат обществото и отделният индивид се объркаха. След преврата тъпанът беше поставен на площада. И тогава се появиха много маймуни, които го удряха и получиха своята частица “слава”. Интригите изместиха идеята за демокрация и точно това доведе агонията на нацията за последните 17 години. През февруари 1989 г. се обадих на Ж. Желев и поисках среща с него. Дотогава лично не се познавахме и затова се подготвих добре. Преписах на пишещата машина на Мариана Златева Устава и програмата на “Подкрепа”. Направих същото и с Независимото дружество за защита на правата на човека и моята разработка за създаване на обща опозиционна организация, в която да влизат неформалните организации и отделни хора, за да можем да бъдем ефективни. Бях създал вече добри връзки между профсъюза и Дружеството. Поддържахме добри контакти с Любо Собаджиев и отец Христофор. Имах контакти и с Деян Кюранов от Екогласност. Единствено Клубът за гласност и демокрация оставаше някак извън групата. Вярно, че те бяха един по-затворен кръг, където логиката на членовете беше различна от нашата. Те искаха реформа на БКП, както това направиха чехите през 1968 г., а ние бяхме за пълна смяна на модела. Въпреки това се срещнах с Желев и му предадох програмите, уставите и разработката. Срещата беше в кафе-сладкарница “Пролет”/Бивш и настоящ р-т “Грозд”.Зад мен вървяха ченгетата, зад Желев-също, а в кафенето нямаше други хора, освен ченгета. Излязохме навън, за да можем да говорим по-свободно. Предадох му бумагите и попитах за техния устав и програма. Отговорът беше, че те нямат устав, тъй като са клубна форма, а програмата им е т.нар. “Юлска концепция на БКП”. Стана ми смешно. Желев изпрати о.з. полковник Борис Спасов, с когото беше дошъл, да вземе някакви книжа. Донесе ми три страници, които бяха поздравителна телеграма до Михаил Горбачив с дата 03.11. 1988 г. по случай т. нар. “Октомврийска революция”, оплакване от ДС, че е викала на “беседи” трима от членовете на клуба и списък на членовете. Вътре имаше основно членове на БКП/около 90-95%, от които двайсетина АБПФК. Това силно ме разочарова, но все пак казах на Желев, че ако желаят, могат да подкрепят наши мероприятия или да поискат ние да ги подкрепим. Той смънка, че сме екстремисти и засега ще се въздържат да ни подкрепят. Затова бях много учуден, когато узнах, че в института по социология е създаден СДС от същите тези организации, но аз не само не бях получил покана за учредяването му, но не бе поискано елементарно разрешение да ползуват разработката ми. Доста подличка история. И досега никой от СДС не ме е поканил да поговорим или да поискат мнението ми някои въпроси. Разбира се, аз подозирах, че там силната ръка на Луканов редеше игрите, но една идея зачената с подлост не може да издържи дълго. Междувременно след срещата аз трябваше да отида в Ботевград, за да направя секция на “Подкрепа”. Реших да финтирам ченгетата зад мен и минах през гара Подуене, пресякох бързо релсите и се смесих с тълпата на площад “Пирдоп”, където спираха автобусите за Ботевград. Направих го на майтап, за да им създам малко тръпка. Често се качвах в трамвая или автобуса в последния момент и те оставаха паникьосани отвън или слизах когато се затваряха вратите и те оставаха вътре. След това падаше яко тичане и викане на подкрепления. Аз спирах и ги изчаквах да дойдат при мен, за да продължим играта. При опит да ги заговоря се правеха на много разсеяни и твърдяха, че случайно са около мен.Само веднъж едно младо ченге ми каза тихичко:”Другарю, моля ви се не се изплъзвайте от нас, защото ни санкционират!” Стана ми смешно и му отговорих:”Кажи на вашите шефове да не трошат народната пара за глупости. Ако искат доклади, нека се обърнат към мен. Ще им ги напиша, включително кога ще падне от власт БКП и ще се разпадне СССР.” Та бях тръгнал за Ботевград и те бяха ме изтървали. Оградиха района и започнаха да проверяват всички автобуси. Моят автобус беше тръгнал, когато до прелеза ни спряха и влязоха на проверка. Като ме видяха, съобщиха на висок глас, че проверката е заради “престъпник, извършил тежко изнасилване”. Успях да кажа на пътниците, че не съм изнасилвач, а създател на първия независим профсъюз “Подкрепа”.Качиха ме на една кола и ме закараха в милицията на Централна гара. След време дойдоха трима цивилни, единият от които бе голям началник и започна да ме разпитва. Бумагите в мен много ги стреснаха и започнаха да ме питат защо го правя и на кои организации съм член. Караха ми се, заплашваха, молиха ме да напусна България и други подобни глупости. Държаха ме няколко часа и ме пуснаха. Вдигнах им скандал, че ми пропадна билета и настоявах да ми купят нов билет, но те нямаха чак толкова достойнство. Вечерта в Ботевград предупредих приятелите да не се плашат, когато ги извикат на “беседа”, тъй като всичко, което правим е законно, колкото и екзотично това да звучи. Просто бях използувал онези текстове в Конституцията и Кодекса на труда, които бяха предназначени за демагогия. Приятелите ми се позасмяха, но на другия ден ги извикали един по един да се отказват от „Подкрепа”. Една от тях, Аделина, ми се обади ядосана и разревана, че са викали нея и баща и в ДС и са ги заплашвали. След 1981 г. животът се промени. Натискът върху мен се засили и моите приятели един по един започнаха да ме отбягват. Жена ми се върна един ден разтреперана и разревана. Каза, че са я викали в ДС и са я затворили в една стая без прозорци и без брава на вратата. Масата и столът заковани за пода. Накарали я да пише какво правя, с кого се срещам и за какво си говорим. Тя писала, каквото писала , но не помнеше какво точно. След няколко дни пак я викали. Оттогава нататък тя не ми споменаваше нищо, но нашите отношения охладняха и преминаха,по-скоро, във военни действия. Аз станах “асоциален тип”, “антикомунист, антисъветчик” и “безотговорен баща”. Опитвах се да и обясня, че точно заради отговорността си постъпвам така, но нямаше кой да ме разбере. Дъщеря ми Иглика, която беше много привързана към мен и плачеше за мен при всяко мое отсъствие постепенно охладня и когато се разделихме, прие това без емоции. Приятелките на жена ми и тя самата яко я обработваха. Знаех това, но реших да не натоварвам и аз крехкия организъм на детето и преглътнах раздялата. Има една поговорка, че лошото никога не идва само. Тогава ми се случиха изведнъж три неприятности: и развод, смъртта на баща ми и влизането ми за пръв път в затвора. Преди това многократно са ме привиквали и затваряли, така че имах някаква подготовка, пък и те открито ми бяха обещали това още преди години. Първият арест е като дефлорацията на жените. След това дори ти става приятно, защото това е една оценка за качествата ти. Поводът да ме опандизят стана по следния начин. Баща ми току-що беше починал. Късно вечерта ми свършиха цигарите. Реших да отида до гарата да си купя цигари. Влязох в бюфета с цигара и поисках кутия. До мен се появи някакво дребно ченге и ми писка глоба за цигарата, която пушех. Казах му, че баща ми е умрял и не съм много на себе си. Той се разпеняви поиска ми паспорта и ме задърпа навън. „ Стига с тия жандармерийски методи!”- му казах и той наду свирката. Седнах и зачаках да дойде дежурния офицер или да ме закарат при него. Вместо това дойде патрулка, натовариха ме и ме закараха в изтрезвителя. Там имаше една стая без прозорци, облицована отвътре. Колкото и да викаш, никой не може да те чува. Вътре имаше 5-6 човека милиционери и един бацил / фелдшер / с бяла манта. За почнаха да ме разпитват защо съм ги нарекъл жандармеристи и зная ли какво ще стане с мен сега. Един лейтенант се приближи до мен отпред. друг милиционер зад мен рязко ми смъкна канадката до лактите и ми блокира ръцете. Лейтенантът ме удари няколко пъти в корема, но аз не паднах. Тогава ме зарита. Съскаше, че съм пиян и оказвам съпротива. Поисках кръвна проба, но те отказаха. Тогава ме попитаха дали са жандармеристи. „Не!”-отговорих,-„вие сте едни миризливи лайнари!”. Побесняха и ме започнаха вкупом. Като се умориха ме занесоха в съседната стая чисто гол и ме хвърлиха на някакъв нар. Попитаха ме какви са. Продължавах да им отговарям, че са миризливи лайнари. След всеки такъв отговор изкарваха с мен по един рунд. До тях стоеше бацилът и повтаряше:”-Искаш ли да ти боцна една инжекцийка, да видиш какво ще стане с теб?”. Казах му да не се приближава. Другите тъкмо излизаха, когато той направи крачка към мен. Скочих и му отвъртях един юмрук. Улучих го във врата и той прегърна стената. Развика се и биячите отново влязоха. Това беше последния, пети рунд. Лежах цяла нощ гол на нара и треперих. Все пак беше месец декември. На сутринта не можех да помръдна. Все пак някак си се добрах до болницата и отидох да ми направят преглед и кръвна проба. Съдебният лекар се обади по телефона. Довтаса един милиционер. Докато обяснявах какво е станало с мен се обаждаше и отричаше всичко. Въпреки, че целият бях подут е в кръвонасядания, бележката показваше цветущо здраве и никакви оплаквания. Кръвна проба отказаха да ми вземат. Отидох до ВМИ и там чрез Тренчев намерих лекар, който да ме прегледа. Като ме видя му се изправиха космите . По-късно съдът отказа да признае този документ. Там се оказа, по свидетелските показания на милиционерите и бацила, че аз съм ги набил няколко пъти и съм ги обиждал. Не отрекох за думите си, но на всички беше ясно, кой е битият. Другият инцидент беше с жена ми, която отмъкна дъщеря ми в деня за свиждане и не ми я даде. Беше чиста проба провокация с подготвени свидетели и ситуации. Държеше се много арогантно и предизвикателно. Нещата се бяха струпали така, че баща ми почина на 5 декември, на 6 ми пребиха, а това стана на 10. Твърде много ми се събра и нервите ми поддадоха. Плеснах и един шамар и тя писна. На 7 януари ме извикаха за справка” и незабавно ме арестуваха. Съдът упорито искаше да докаже, че това е опит за убийство. Съдийката / като правило за мен винаги назначаваха жени-съдии / също се държеше предизвикателно. Ако жена ми не беше дошла в съда-делото просто се прекратяваше тъй като беше от частен характер. Тя, обаче, дойде с двама адвокати. Майка ми бе ангажирала адвокат, който така и не дойде да разговаря с мен в затвора, където вече бях преместен. По време на делото той се държеше така, сякаш не ми е адвокат. Още като влязох, той ми прошепна, че делото е предварително решено и ако получа по-малко от две години да не обжалвам, защото ще вдигнат присъдата на втората инстанция. Казваше се Цоко Йорданов и е баща на Здравко от дуета „Ритон”. Именно той ми каза, че решението да бъда вкаран в затвора с криминална присъда е взето във връзка с инструкцията, дошла от Москва през1971 г. политически неблагонадеждните да бъдат съдени по криминални дела или да бъдат вкарвани в психиатрията. Преписката е разгледана в ОК на БКП и решението за делото е взето там. Непосредствено след 10 ноември се добрах до делото и досието ме. Всичко съвпадаше. Подготовката на делото продължи повече от два месеца. Въпреки това не успяха да го изиграят както трябва. Прокурорът искаше 5,5 г. строг тъмничен затвор. Свидетелите бяха питани предимно за това какво съм говорил, какви вицове съм разказвал и какви епиграми съм писал.. От ОФ и БЧК свидетелстваха, че отказвам да плащам членски внос и отказвам да гласувам на изборите.. Че искам смяна на властта и псувам СССР. Наистина, имах една съученичка, партизанска племенница,, която като срещнех по време на разговора изведнъж казвах „Да еба майката на Съветския съюз!” и тя се впрягаше толкова яко, че отстрани беше много смешно. Същото правих и с колежка на жена ми, също партизанска щерка. Съдебното заседание трая около 3 часа, като почти през цялото време се викаха свидетели да твърдят, че аз съм асоциален тип, че разказвам вицове против БКП, Тодор Живков и СССР. Че приказвам, че социализмът е ужасен експеримент, че СССР ще се разпадне и т.н. Че т.нар. „Възродителен процес” е престъпление. Обвинения по чл 108, обаче, нямаше. Чак след преврата влязох в районния съд и още от първата страница на делото ми разбрах за какво става дума. Там се мъдреше подписа на І-я секретар на областта Минчо Йовчев. И неговото „Да се осъди!” Делото явно беше от частен характер, още повече, че жена ми, не знам защо не потвърди версията на прокурора и каза, че не съм я заплашвал с убийство и най-много  съм щял да я напердаша. Всъщност, единственото което можеха да ми направят при нормални условия и според тогавашната практика беше да ме обвинят и то пресилено, в дребно хулиганство и да ми дадат десет  дни. Следствието започна по странен начин. Около един месец след побоя ме извикаха за справка. Справката започна с белезници и откарване в следствения арест, където ме държаха близо две месеца. Разпитаха ме само веднъж, за около5-10 минути. През останалото време седях горе в ареста и чаках да видя какво ще предприемат. След съда, където не се признах за виновен, но ги обвиних, че това е саморазправа ме закараха в старозагорския затвор. След дълъг престой в „тежкия салон” ме определиха в новосформирания 10-ти политически отряд. Дотогава само 6-ти отряд беше политически. В него преобладаваха осъдени високопоставени номенклатурни кадри от средния и висшия ешелон. След 1984 година затворите се напълниха с турци, несъгласни със смяната на имената. Тогава създадоха още два политически отряда-І-ви и 10-ти. 10-ти отряд работеше в дърводелския цех. Затворът не е най-лошото място за човек.. Най-лошото е вътре в човек, особено когато има разминаване на морала с фактите. Хубаво е, че няма кой знае какви развлечения и остава много време за мислене. Особено когато си сам в килия. За творчество да не говоря. Идеалното място.Там има и тъга и майтапи и фолклор. Имаше и много простотия, особено от страна на администрацията. Всякакви съдби и случаи. Чисто човешки трагедии. От всичко по много, както се казва. Имаше един етиопец, казваше се Могес Газахен Адхена. Беше дошъл да учи МЕИ, но първата година учи език и работи в завод „Динамо” в г. Сливен. Там поискал една негова сънародничка да го обслужи, но тя отказала. Извадил ножа от ботуша и и разпрал корема. Знаеше зле български и понеже знаех английски го сложиха в нашата килия. Беше забавно в началото, но постепенно присъствието му ставаше все по-неприятно. Просто за 3 месеца нито веднъж не се изкъпа и замириса на мокро улично куче. Поискахме писмено да бъде изваден от нашата стая, но администрацията отказа. На всичко отгоре някой си направи гавра с него, като му каза, че ако се направи на луд, ще го пуснат. Той никак не искаше да го върнат в Етиопия, защото по силата на техните традиции щяха да го заколят по същия начин роднините на момичето. Та той започна да си говори сам и посред нощ ни събуждаше с викове и стенания. Един ден не издържахме и го изхвърлихме в коридора. Същият ден след обяд започнаха да ни привикват един по един да даваме обяснение. Практиката беше, че пишеш ли обяснение, те пращат в наказателната килия, а после гледат кой е крив и кой- прав. Отряден началник беше брат на мой съученик от прогимназията с когото се познавахме още от деца. Оказа се, че някой от администрацията е подучил етиопеца да твърди, че сме го изнасилили. Обясних, че никой не може да се приближи до него, защото смърди ужасно, но това не се прие за аргумент. Тогава предложих да бъде прегледан от затворническия лекар, който да потвърди изнасилването. Заключението бе, че е възможно да е бил изнасилен, макар да няма преки доказателства. Второто ми предложение бе да бъде измерен пениса на Кольо Маймуната от нашата килия, който също уж го бил чукал. Кольо беше дребен, около 155 см, но като клякаше сутрин си го държеше с две ръце, за да не си оцапа „дедовия”. След половин час резултатът бе пред отрядния-28 см. „–Е, -попитах аз, -може ли да не се разбере дали е изнасилен или не?”. Посмяхме се и обясненията приключиха. Същата вечер етиопецът бе преместен в една голяма килия с 35 циганина. Някой беше дал на циганите безплатно цигари и те цяла нощ се забавлявали с него. На сутринта погледът му беше влажен, а устните обърнати. Имаше много циркове, но последният се случи един ден преди да ме освободят. На 03.09. 1986 г. пристигна указ за амнистия. Всички лишени от свобода, на които оставаше до 6 м се амнистираха В това число попаднах и аз.От другите някои получаваха намаляване на присъдите. По принцип, такива амнистии се правиха преди важни празници. В случая преди 9.ти септември. Прочее, през 1989 г. ме изнесоха пак на 4 септември, а две години по късно получих инфаркт пак на същата дата в софийския, където бях на проверка по един случай в качеството ми на председател на НДЗПЧБ. Как процедираше властта в такива случай: Събраха всички затворници и започнаха поименно да четат имената на амнистираните. При прочитане, затворникът трябваше да стане и да извика високо „АЗ!” и да благодари. Като чух името си станах и казах „АЗ!”, но не благодарих, а предложих да остана да си изкарам срока, защото не се чувствам превъзпитан и ако изляза сега, положително ще направя някоя беля и пак ще вляза в затвора. Бъдещето потвърди двукратно това. Цялата зала се затресе от смях, а началника и свитата се разфучаха. Затвориха ме и вероятно са питали „горе” какво да правят, но юридически не можеше нищо да се направи. Указът не може да бъде променен или допълнен, формално аз не засягах нито една институция. На другия ден ме извадиха, заведоха ме в килията и ми казаха да си събирам багажа. Отказах. След малко дойде един от зам. началниците и заповяда на надзирателите да ми съберат багажа в един чаршаф, преоблякоха ме с дочени дрехи без затворнически знаци и ме изхвърлиха със сила от затвора. Прибрах се у дома по цървули и дочени дрехи като кравар от ТКЗС.  Затворът ми даде възможност да се подготвя много добре в областта на наказателното право. Там се превърнах в юридически консултант. Цигани, турци, българи идваха да ги уча как да си напишат молбите до администрацията, съда, прокуратурата. Лошото ми отношения с МВР датират от детските ми години. Макар, че като дете ме привличаше силата на оръжието, за квартални милиционери се падаха все някакви хайвани. Хем прости, хем зли, хем дребосъци. И нали в града не плашат с Торбалан, а с милиционера, към тях от малък си изградих негативно отношение. А на времето те ни поступваха за щуротиите, дето ги вършехме. След това, като студент, се запознах и с ДС. От малък обичам свободата и независимостта си и съм се борил за собственото си мнение и правота. Не съм шмекерувал и подлярствал. Колкото по-голям натиск ми оказват, толкова повече се запъвам и не се предавам. Това не можаха да го разберат в ДС и постъпваха с мен по най-глупавия начин-оказваха ми див натиск. Зареждах се като пружина и започвах да мисля как да постъпя, за да ги пораздрусам. Лесно изчислявах намеренията и обикновено ги изпреварвах с няколко хода. Изучих внимателно НК, НПК, ТК и тогавашната Конституция. Поставях им капанчета и те лесно се ловяха в тях. Това още повече ги озлобяваше и те правиха още по-евтини грешки. Никога не съм правил конспирация, защото тогава щях да бъда лесно уязвим по Глава 1 от НК. Стиховете и есетата срещу БКП, КПСС и Тодор Живков се изхитрих да ги пращам до Държавния съвет или до ЦК на БКП и лично на Тодор Живков. Това блокираше ДС да предприеме каквото и да е наказателно дело за клевета, обида или разпространение на неверни и позорящи обстоятелства. Обратните разписки ми вършеха чудесна работа за защита от безобразията на ДС. Изобщо, в продължение на над 10 години изкарах една школа, която ме накара да мисля преди да действувам и да не се страхувам от предвидими хора и институции. Мнозина си мислят, че аз съм безумно смел. Аз по-скоро се страхувам. Страхувам се от себе си, че няма да изпълня обета си към моите деца, че ще се боря до края те да живеят в държава, където казаното и видяното са едно и също нещо. Самият аз успях не само да разбера, че при комунизма това не се получава, но и разбрах, че ако човек се пречупи само веднъж, той става морален труп. Вярно, от смелост не се нуждая, но безумството не е добър съветник и не води до никъде. Системата на източните бойни изкуства е най-добра, когато притежаваш по-малко ресурси от опонента. Тогава имаш много по-икономичен режим на съществуване и действие. По-лек си и можеш да взимаш светкавични решения и да ги прилагаш незабавно, за разлика от институционалния апарат Затова провокацията и финта са по-добри тактически средства от показване на хилави мускули. Изпреварващият ход е по-ефективен от кръговата отбрана. Прочее, такава е била тактиката и на българската орда, която е предизвиквала тежките византийски и латински армии да се бият на неудобно за тях място. В случая с ДС това неудобно за тях място беше моралната страна на постъпките. Те така и не можаха да разберат, че репресиите срещу мен и колегите ми рефлектират твърде негативно върху тях и „тяхната” държава. Тромавата държавна машина не можа и не можеше да се справи със собствения си морал. И затова претърпя, напълно естествено, крах. Комунизмът, както всяка свръхцентрализирана система има много врагове. Като оставим ниското ниво на морал и демагогията, то безспорно най-големият враг на комунизма е продължителния мир. Той е в състояние в един по-продължителен период да докаже предимствата на отвореното общество и свободния пазар. Свободното предприемачество винаги ще спечели битката с бюрократичната машина, макар че тоталитарната власт стартира по-бързо и ефикасно. Следва, обаче, забавяне на темпото и тъпчене на едно място. В същото време предприемачеството увеличава скоростта и лесно задминава противника си. Друг голям враг на комунизма е информацията. Почвайки от политическата, минавайки през културната и се стигне до научната. Т.  нар. “петилетни планове” бяха жесток корсет за икономиката, културата и изобщо на конкуренцията. В един период от пет години не могат да се предвидят всички открития, рационализации и всякакви новости. Това означава, че тябва да се чака следващата петилетка, за да бъдат заложени в плана. При капитализма това е невъзможно. Там битката на конкурентите се води ежедневно и ежечасно. А стандартът на живота диктува културата, морала и социалните дейности. Никога една партия, нито една група не може да бъде по-морална от един човек. Както колоната от автомобили се движи със скоростта на най-бавния, така е и с морала. А тъкмо у нас бяха написани, говорени и натрапвани “морални норми” точно от тази партия и нейните подмазвачи. Кажете ми по-голяма простотия от следните думи:”Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!”??? Този фанатизъм към групата или игра на фанатизъм са най престъпната част от демагогията. Това се превръща в религиозна догма, която стяга за шията морала и здравия разум И това в продължение на десетилетия беше канон за морал и поетика. Превърна се в инквизиция срещу нормалното и естественото. Срещу индивида. Каква страшна и мръсна игра с нацията! Често, особено по-възрастни хора казват:” Социализмът си имаше и добрите страни.”Без да си криви душата всеки немец може да каже: При националсоциализма си имаше и хубави неща.” Излиза така, че за 12 години Хитлер е направил това, което комунистите не успяха за 45 години. Без да го хваля, ще дам само един факт. За около 6 години от 1933 години той направи толкова магистрали, колкото у нас за 45 години, а СССР за 70 не успяха да направят. Сравнението го правя не за да хваля Хитлер, а за да покажа пълната некадърност и немара на комунистите. От изхранването на Европа със зеленчуци и плодове до 1939 г., в началото на 70-те ние започнахме да внасяме зеленчуци и плодове от Полша, Индия и южните ни съседи. Сееше се “планово” безразборно, отчиташе се успех и се внасяха традиционни български храни, за да се изхрани нацията. Въпреки т.нар. “селскостопански” бригади. “Бригади” имаше и в строителството. Отначало доктрината за “индустриализация” изсмука хората от селата, а като отидоха в градовете се оказа, че няма къде да живеят. Тогава на някого му хрумна тъпата идея да се строят панелни жилища. Качеството беше крайно лошо, а количеството никак не достигаше. В същото време по селата стотици хиляди къщи пустееха или се ползуваха само през събота и неделя. Тогава от градовете тръгваха хора и вместо да си починат, работеха по дворове и нивици, за да се изхранят. Същите тези хора всяка вечер ходеха в бъдещия си апартамент и довършваха всичко след грубото строителство. Това водеше до абдикация от основната работа. Ползуваха се неправомерно болнични, пазаруваше се в работно време, започнаха едри кражби от работното място, или се прекупуваше на черно крадено. Това до такава степен деформира манталитета на българина, че се стигна до знаменития абсурден лаф:” Те ни лъжат, че ни плащат, а ние ги лъжем, че работим!” В същото време пиесите на Йожен Йонеску и Самуел Бекет бяха забранени. И затова се появиха “Римска баня” и “Сако от велур” на Станчо Стратиев, Бог да го прости. От бързата и неподготвена среща на селската и градската култура се роди субкултурата. Селската култура е затворена, а селяните се знаят един друг с големи подробности. Така се създава една племенна иерархия, т. е. Всеки си знае мястото и се бори да го запази или по възможност да върви нагоре.. Градската култура е отворена, а гражданинът-анонимен. Така битката между нуждника и тоалетната придоби характер на събирателното клозет, т.е роди се чалгата. Отначало се наложи сръбската, гръцка и турска чалга, а след това си направихме наша, собствена такава. И докато съвсем малко хора разбираха какво се пее на сръбски, гръцки и турски, то текстовете на нашата чалга бяха не само разбираеми, но и предумишлено профанизирани. Сега се правят опити от полуинтелигенти като Слави Трифонов, разни “Пайнери” и прочие да се облагороди чалгата. Но, както казва моят приятел Джони Пенков, да се облагороди чалгата е все едно да се облагороди сифилиса или комунизма. При положение, че имаме прекрасен и разнообразен автентичен фолклор, който е проверен от времето, имаме обработки на този фолклор от класиката и джаза, появата на полуфолклор не само не е необходимо, но и странно. Влечението към чалгата е народопсихологически феномен, който определено показва липсата на морал и мисъл. Падението на нравите е компенсаторно и на практика означава лечението на един комплекс за малоценност чрез институционализирането му. Отпадането на забраненото и страха роди това недоносче на постокомунизма. Също както смяната на съветската киночалга бе заменена от Холивудската. За мен чалгата във всяко едно изкуство е гаранция, че хаосът е на приключване, защото тя не подлежи на развитие. Естествено, маргиналите и мутрите ще си я слушат още дълго, но това не е формата, която може да стигне по-високо ниво, следователно ще бъде редуцирана. Всичко това, което ставаше на времето, а и сега, като пряка последица от комунистеческия режим беше и е потискащо. За да може един мислещ човек да оцелее трябва да се внедри в системата или да и се противоростави. Аз избрах втория начин и не съжалявам за това. Пред погледа ми много ерудирани и почтени хора се промениха и се превърнаха в конформисти. Тези хора изживяха голяма драма, но странното е, че голяма част от тях втвърдиха позициите си след преврата. Те не искаха втори път да рискуват и да променят позициите си. Изглежда не искаха да останат без биография. Затова предпочетоха да се запъват като магаре на лед, но поне приживе да се виждат в собствените си очи принципни и последователни. Тове е втората им трагедия. За съжаление тези техни постъпки бяха хитро използувани от група политици и комунистически културтрегери. Списъкът е широк, но няколко имена са емблематични. Светлин Русев, Любомер Левчев, Нешка Робева и много други използуваха момента, за да се изкачат пак там, където бяха поставени от БКП за послушание и идеологически заслуги. Други, като Петър Слабаков се изхитриха да бъдат и с комунистите, и срещу тях. Основната част изчакваха и се пласираха според случая. Стигна се дотам, че хора с титли професор за 5-6 години обиколиха точно толкова партии. Пример- Янчулев. Всъщност, за него добра дума и да искам-не мога да намеря. Далаверата е водеща в натурата му, при това още от времето на социализма. Мнозина потърсиха в биографиите си несъществуващи постъпки и репресии, за да излязат на преден план. Като куриоз мога да посоча избора на Желю Желев за президент. Този посредствен човечец беше подал молба за възстановяване в БКП, когато го избраха за президент от опозицията, широко разгласявайки измислени и несъществуващи факти от биографията му. В крайна сметка свикналия на “примери” българин беше окончателно объркан и го удари на далавера. Благодарение на някои офицери от ДС и криминалната милиция под конспиративното ръководство на една група около Андрей Луканов криминализираха обществения живот до такава степен, че убийствата, обирджийството, рекета, корупцията и силовите решения станаха ежедневие. Луканов и неговите мекерета, в това число и Желев, направиха голямата криминална революция и върнаха България в 1944-5 година. След време голяма част от тях се превърнаха в покойници, за да се задействува законът на “омертата”. Това застигна и Луканов. Не съм злорадствувал, когато някой мой противник е получавал заслуженото си. Нито за Живков, нито за Луканов съм се радвал. Не съм писал нищо за тях след смъртта им.Те са вече в историята и е работа на историците да се занимават с тях. Що се отнася до морала, те са подсъдни на него приживе. Това, че им издигат паметници говори само за плиткоумието и духовната нищета на хората, които строят и се кланят на такива истукани. Когато в Чикаго построят паметник на Ал Капоне и кръстят главната улица на него, ще приема,че греша. Тези автобиографични данни бяха провокирани от Петко Симеонов. Той ме помоли при една случайна среща на 60 годишния юбилей на проф. Николай Василев да му дам разширени данни за себе си по повод нова книга, която пише. Аз по принцип смятам, че автобиографичните книги трябва да се издават посмъртно, тъй като в тях има живи герои, които не бива да се дразнят с лъжи или истини. Нито една такава книга няма стойността на документ в юридическия смисъл на думата. Така или иначе човек е в някаква степен субективен и в огледалото на собствения си морал вижде предимно доброто, умното и дори великото. Към слабостите си подхожда внимателно и избирателно. Кой например пише в автобиографичната си книга, че е онанирал като дете или войник? А всеки нормален юноша и мъж са го правили. Аз, например, като ученик, войник или затворник ако не онанирах, получавах полюции, което е доста неприятно, особено в затвора, но там не можех да си позволя да ме хванат да “лъскам бастуна”, както се казва. Дори в Софийския затвор сънувах гаджетата си известно време по азбучния ред в телефонното си тефтерче. Беше голямо главоболие, защото нямах право на бельо в килията и сутрин имах около минута-минута и половина да си оправя тоалета и да си свърша клозетните дейности. Как да си изпере гащите човек? Още по-малко авторите пишат за страховете си и подлостите, които са ги последвали. Не искам да звучи богохулно, но ако Христос и Аллах си бяха написали сами биографиите, те щяха да са различни от Евангелието и Корана. Така или иначе са написани срещу езическите богове, които са силни, коварни, хитри и отмъстителни. Езическите богове не владеят с духа си, а със страха към тях. Древните дори са приемали чуждите богове за свои или са им правили жертвоприношения, за да ги омилостивят. Всъщност, Новия свят затова има точна дата на създаване. По време на комунизма се използуваха евфемизмите  “преди новата ера” и “след новата ера”. На въпроса кога започва “новата”, отговорът беше мънкане. А точният термин, който в книгите преди преврата през 1944 г. си стоеше бе “преди Христа” и “след Христа”. Точно това е датата на създаването на новия морал. Следователно, вярата в новия морал е обновила човека, като му е дала максими, за нови социални и екзистенциални отношения. Комунизмът имаше претенции да създаде нова вяра и нов човек, но същността му бе възстановяване на робовладелческото общество. Мирът и информацията му изиграха лоша шега. Често съм чувал да казват посредствени хора, че ето, В Швеция социализмът е победил и съществува. Нека направим разлика между комунизъм и социализъм така, както я е направил Сталин. Директивата към германските комунисти на изборите през 1933 г. е да гласуват за сродната идеология-националсоциализма и срещу социалдемократите. Защото социалдемокрацията е гибелна за комунизма.  Затова физическото унищожение на социалдемократите е проведено от комунистите във всички страни, до които се докопаха. Едно е да забраниш партиите, а съвсем друго е да унищожиш членовете и. Демагогията за различните видове социализъм /развит, реален и пр./ имаше за цел да прикрие комунзма, с неговата робовладелческа същност. Затова и Чехословакия беше смазана от руските танкове. Защото социалдемокрацията без капитализъм и гражданско общество не може да съществува. Комунизмът никога няма да напише истинската си биография, затова тя трябва да бъде написана не от евангелистите и, а от тези, които ще се родят след нас. Ние сме пристрастни било в  едната или в обратната посока. При всички случай, обаче, националсоциализмът и най-леката форма на тоталитаризма,италианския фашизъм, са свързани като доктрина и трябва да бъдат разглеждани заедно и сравнително. Както нито един от нас не може да бъде разглеждан сам по себе си без да бъде свързан и сравнен с комунизма. Това е времето ни и ние не можем да бъдем извадени от него. Това е смисъла на думите на Левски “Ние сме във времето и времето е във нас!” На нашето поколение се стовариха доста проблеми и надежди. В по-голямата част сме длъжници на нашите потомци. За разлика от Полша, Унгария и Чехословакия не можахме отрано да намерим верния път и да се преборим за собствените си права, за честта и достойнството си. Оставихме нивата си неразорана и незасята. Затова и няма реколта сега. Що се отнася до общата демократизация като сексуалната революция и разкрепостяването на изкуството там в общи линии си свършихме работата. Клишетата ги смачкахме. Разбира се не без помощта на световната цивилизационна конюктура. Това, което не успяхме да създадем е стратегия за бъдещето на България по пътя на демокрацията. Нямахме достатъчно воля, желание, отговорност и достойнство, за да предприемем една толкова важна крачка. Ние се превърнахме в едно загубено поколение, което гледаше собствения си пъп и чакаше оттам да изскочи готовото решение. Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Е, нашите се оказаха дребни. Затова и резултатите са дребни. Свръхкреативността ни изигра лоша шега. Това е, така да се каже, уводът към моята автобиография. Оттук нататък ще описвам нещата поименно и възможно по подробно. Това е периодът от началото на осемдесетте години. Тогава започнаха да се виждат ясно първите симптоми на смъртта на комунизма. Стана ясно, че Западът е изпреварил твърде много СССР и сателитния Източен блок. Стана ясно, че гражданското общество и свободния пазар са недостижими. Още, стана ясно, че ядрена война няма да има. Че “Трабант”-а и “Мерцедес”-а ги произвежда една и съща нация, поставена при различни условия. В Полша се появи един странен феномен, който буквално за няколко седмици стана водеща политическа и обществена сила в страната, въпреки военното положение, обявено от генерал Ярузелски и активните действия на съветските войски.Появи се още един голям играч, който направи в някаква степен плавен завой от комунизъм към свободен пазар. Този гигант притежава ядрено оръжие и има голяма армия, способна да подпре СССР от югоизток. Човешките и интелектуални ресурси заедно с високите технологии, вкарани от САЩ и Европа наруши баланса на силите и това се почуствува след време уж неочаквано. Но Китай беше неочакван само за късогледите и невежите. Започнаха да измират старите кадри в Москва и София, които някак си забравиха, че са смъртни. Динамизира се политическия и обществен процес по целия свят. 7 август 2006 г. София.                                                   “ДЕЛА, ДЕЛА И САМО ДЕЛА”                                                                                                    Т. ЖИВКОВ   Този лаф на Живков, произнесен на един от техните конгреси при мен придоби особен смисъл. Както ми бяха обещали още през седемдесетте годин в един момент интересът на ДС се увеличи твърде много. Започнаха активни мероприятия около мен и аз почуствувах това. Приятелите ми се изпариха, започнаха за привикват жена ми, започнаха заплахи и привиквания на “дружески беседи”. Забраниха ми да работя в културния сектор и журналистиката. Започна широка кампания за дискредитирането ми като личност и творец. Не бих искал да описвам подробно цялата свинщина. Мога да кажа само, че към 10 ноември 1989 г. бях събрал над 300 призовки, Имах една присъда, бях интерниран в Бобвдол. Извикаха ме за справка и след пет минути бях осъден. Нито адвокат, нито свидетели, нито конкретни обвинения. Всички обвинения бяха от типа, че създавам взривоопасна обстановка в страната и че нямам диплома за писател. След това лежах в Главно следствено управление и Софийския затвор. В Бобовдол направих гладна стачка 31 дни и от 95кг станах 54. Успях да спечеля и ме върнаха в Стара Загора. Месец след това ме подмамиха по телефона и ме отвлякоха от улицата, заграден от три коли. Без заповед за арест, без да кажат на майка ми къде съм. С кола ме закараха в ГСУ, като по пътя спряха до една горичка и казаха, че ме водят на разстрел. Знаех, че няма да ме гръмнат и останах на място. Ако бях побягнал, възможно беше да стрелят “при опит за бягство”. Мислех си дали ще ме изхвърлят от страната или ще ме опандизят отново. Стана второто. Закараха ме в ГСУ. Там смених трима следователи: Говедото подп. Чавдар Димитров Герасимов, наподобяващия дремещ хипопотам Стефан Петров и Христо Станчев, когото по-късно, около 2004 г. хванаха за рушвет като следовател. Прочее, от тримата само последния имаше човешки качества. След следствието ме откараха в Софийския затвор, където направих нова гладна стачка заради грубите нарушения на член 12 от Закона за изпълнение на наказанията.Стачката продължи 23 дни и завърши с победа. Станах 49 килограма и за пръв път почувствах, че имам шия. На осмия ден престанах да се движа и ме занесоха в затворническата болница. Там по заповед на три лекарки: Влъчкова, Проданова и Косева влизаха няколко надзирателя начело с Поибренеца, Македонеца и Коня и ми вързваха ръцете и краката за леглото, за да ми вливат глюкоза, соли и белтъчини. Борбата беше смешна, защото бях много слаб, но намирах сили да им се противопоставя няколко минути. След това се въртях, докато излезе иглата и почвахме наново. Пеех с пълно гърло “Широка страна моя родная”.Ръцете ми, краката и шията бяха целите в дупки като на отчаян наркоман. В същото време Тренчев лежеше горе над мен и ми пращаше бележки, че един ден болницата в Стара Загора ще се казва „Д-р Костадин Тренчев”. Именно Костадин, както е в паспорта, а не Константин, както той твърди. Това показва комплексите му и в някаква част истеричността на характера му, придобит от майка му. Засега той е единствен, който ми е признал, че е работил за милицията и ДС. Хванат е, че краде опиати от болницата още в IХ клас и по тази линия е вербован. Между другото той е ерудиран и има качествена мисъл. Това пък е придобивка от баща му, който макар да беше партиен секретар на хирургическия блок в Окръжна болница в Стара Загора беше много добър детски хирург и отговорен като лекар. Прекарваше повече време в болницата, за да следи пациентите си и за да избяга от отровната обстановка в дома му, където истеричните изпълнения на младия Тренчев и майка му бяха наистина грозни и непоносими. Помня, че през 1984 г. се хванахме на бас с Тренчев, Бойко Пройчев и Ганчо Жеков. И тримата бяха асистенти във ВМИ-Стара Загора. Говорехме за това, колко време ще издържи комунизма в България. Бойко и Ганчо твърдяха, че още поне 1000 години. Тренчев смяташе, че повече от 20, а аз дадох срок до есента на 1989 г. Имах предвид всичко, което става в СССР, Европа и света в икономическата, военната, културната и социалната области. Голямото икономическо изоставане, събитията в Полша и Унгария и невъзможността на СССР да парира социалдемократизирането на УНП и „Солидарност”. Тежките проблеми с изхранването на СССР и огромния, но неефективен военен бюджет заставиха съветското ръководство да хвърли всички сили във вътрешната политика, макар че нямаше сила, която да реанимира трупа на комунистичекия СССР. Времето беше неумолимо и резултатът беше предрешен. Както беше и предрешена смъртта на тогавашния съветски лидер Константин Черненко. 30 септември 2006 г.                                               СЪЗДАВАНЕТО НА „ПОДКРЕПА” Създаването на първия независим профсъюз „Подкрепа” беше дълъг и сложен процес. Веднъж, през 1975 година направих опит в Куклен театър-Стара Загора, където работих като стажант-актьор, да обединя младите стажант актьори в сдружение, което да защитава правата им.. Тогава не подозирах колко дълбоко съм бръкнал в светая светих на режима. Бях много учуден защо реакцията на властите и ДС беше толкова светкавична и тежка. Колегите бяха притиснати, а аз заплашван. По всякакъв начин ми бе натрапвано, че това е политическа дейност, с която не бива в никакъв случай да се занимавам. Замислих се какво политическо има в това, да се създаде сдружение на група колеги. Имаше много сдружения: СБХ, СБП, САБ, СБА, занаятчии, научни дейци и пр. С какво моята идея беше по-различна? Постепенно стигнах до заключението, след дълги разговори с хората от тогавашната ми среда, че не може да се създава нищо отдолу. То трябва да бъде одобрено, организирано и регламентирано „отгоре”. Иначе се даваше инициативата в ръцете на българските граждани да създават всякакви неконтролирани организации, което беше в открита конфронтация с устава на БКП. Това беше подобно на Пражката пролет през 1968 г., където идеята за създаване на „социализъм с човешко лице” бе потресла Москва и тя незабавно реагира несъзнателно с тотално насилие и жестокост. Това не беше спонтанното възстание на унгарския народ през 1956 г., а концептуално несъгласие с жестоката същност на руския комунизъм. Нямаше призиви за насилие и възстание. Нямаше конспирация и неуважение към опонента. Подходът бе ненасилие и свободно изразяване на мнения и идеи. Точно това предизвика жестокия рефлекс на Москва. Ударът бе попаднал в самото сърце на звяра. Затова и отговорът бе зверски. Постепенно в мен се създаде убеждението, че системата не може да бъде реформирана, нещо повече, тя стои на едно място, което озночава, че или е много болна, или мъртва. 1979 г. беше последната конвулсия, когато и част от върхушката видя трупа на комунизма и реши да прави тихомълком капитализъм, създавайки здрави икономически връзки с бизнеса от запада. Потекоха потоци пари по разни проекти от т. нар. „Резервна програма” от рода на „Нева”, „Монблан”, „Екзодус” и др. Направи се внушителен външен дълг, който общо взето не влезе в страната, а остана по частни сметки. Започна подготовка за промяна на законодателството в посока на създаване на частни фирми и кооперации. Унгария нагледно правеше това и нашите мушмороци просто го преписваха без да дават гласност. Беше ясно, че Москва е загубила битката с Америка и трябва да се мисли вариант за излизане на БКП от ситуацията. Политиката на Рейгън, създаването на „Солидарност”, действията на унгарците и идването на власт на Дън Сяопин окончателно постави въпроса или-или. С идването на Горбачов стана ясно, че Москва не е в агония, а е рухнала и не знае как да излезе от разрухата. Започна подготовката на конгреса на БКП през 1986 г. Там Живков се опита с полумерки да реанимира трупа на комунизма, сиреч създаде ленинския НЕП чрез Указ-56. По същото време се направиха големи рокади във партийната и административна върхушка.  Започна и създаването на дирижирана опозиция. Недирижираната в лицето на бай Илия Минев с десетилетия бе натикана в затвора, а в редките случаи, когато бе на свобода, успя пад тоталния контрол на ДС и БКП да основе първата неформална група в България. Тя се наричаше Независимо дружество за защита правата на човека и бе учредена на 16 февруари 1988 г. в родния му гр. Септември, денят на който през 1969 г. се замозапали в центъра на Прага чехословашкия студент Ян Палах.. Естествено, реакцията на властите беше незабавна и глупава. Всъщност, властите нямаха полезен ход. Ако не реагираха, щяха да свършат бързо и безславно. Ако реагираха с репресии, щяха да поотложат падането си, но ситуацията в бъдеще щеше да бъде с много повече негативи за тях. В шахмата тази позиция се нарича „цугцванг”. БКП реши да удължи престоя си на власт, разчитайки да въведе дирижираната опозиция, която трескаво подготвяше, включително възстановяването на някои опозиционни партии като БЗНС, СДП, ДП и др. С тази работа се занимаваха Ал. Лилов, Емил Христов, Продан Стоянов и дори Москва. Посланикът на СССР у нас ген. майор от КГБ Виктор Шарапов пристигна в началото на март 1988 г. и само за половин година успя да създаде прогорбачовистка клика в лицето на т.нар. Клуб за гласност и преустройство. Това не е първия опит за създаване на прокомунистическа вътрешна опозиция в БКП. Първият опит бе на 08.03.1988 г., когато една група кинаджии, университетски преподаватели, писатели и няколко души от гр. Русе обявиха създаването на т. нар. Русенски комитет за екологична защита. От дълги години гр. Русе бе обгазяван от химическия завод в гр. Гюргево от дугата страна на река Дунав. Комитетът се разпадна, поради слабата подкрепа на прогорбачовистите в апарата на БКП и особено на Стоян Михайлов, ако не ме лъже паметта. Тези събития са описвани надълго и нашироко от участниците в тях, но никога не се е писало за връзката им с някои членове на Политбюро на БКП и ДС. С пристигането на Шарапов Живков престана да бъде най-силния фактор във властта и „началото на края на комедията”  /заглавие на книгата на Виктор Конецки/ приключи. За известно време събитията в страната станаха неконтролируеми. На 04.09.1986 г. ме изгониха от затвора. Всъщност, при прочитането на името ми вместо „благодаря” поисках да си изкарам цялото наказание и да излеза „превъзпитан”, но не ме послушаха и ме изхвърлиха заедно с багажа ми. Чудех се откъде да започна. Не ме взеха в мебелния магазин, където работех дотогава като майстор по сглобяване на мебели. Макар, че длъжността не беше щатна, бяха получили указание от службите и отказахада ми дават адреси. На черно не можех да работя, защото тогава щяха да ме вкарат в затвора като престъпник. В строителството не ме взимаха и се наложи да работа като единоличен търговец. Правех мебели и изкарвах по някои лев или помагах на един мой познат скулптор, където все нещо се изкарваше. Имах малко контакти с хора, понеже ме избягваха. Често се виждахме с Тренчев, който правеше поредните неуспешни опити да отиде във Франция. За тази цел бе влязъл и в НДЗПЧ. Някои от активистите на дружеството бяха експулсирани от България и той се надяваше също да бъде експулсиран. Една вечер дойде с една инженерка на име Стефка. Приятно и весело момиче, всъщност разведена с дъщеричка на 6-7 години, колкото беше и моята Иглика. Стефка се запозна с мен и много странно ме помириса. Буквално като пудела, с който дойде. Каза ми че идва пре мен. Тренчев зяпна и само дето не се разрева. Обясних дереджето си на Стефка и какво я чака. Тя не прие аргументите ми и остана с дъщера си при мен. Това бяха най-светлите мигове от живота ми. С нея живях около 2 години. След това колкото и да ми беше трудно я напуснах, защото събитията много се сгъстиха и не знаех какво може да и се случи. Наложи се дори да направи аборт в напреднала бременност. По-късно времето показа, че съм постъпил правилно, защото започнаха големи мелета с мен и отдалечаването от моя дом я спаси. Времето бе трескаво и се наложи да си водя дневник. Обмислях, анализирах, търсех идеи и изучавах законодателството:конституция, Кодекс на труда, НК, НПК. По това време ми се обади от Марсилия Петър Бояджиев, когото задочно познавах от студентските си години, защото беше в едно наказателно дело с моя колега от СУ Жерминал Чивиков. Петър ме попита може ли да се направии синдикат. Аз му казах, че според мен трябва да се използува опита на „Солидарност”. Това е форма, която трудно може да бъде прекратена в съда, поради многото пропаганда в Трудовия кодекс, където чл. 33 ни даваше големи възможности. Също така възможности ни даваха конституцията и Закона за лицата и семейството, по който можехме да се учредим. Предвид това, че работниците по мое виждане бяха лумпенизирани и живееха по-добре от худ. творческата интелигенция, работещите в инженерния и хуманитарен бранш решението ми беше да започнем работа с интелигенцията, а в даден момент това неминуемо ще докара и работниците. Нещата в Полша и у нас не бяха аналогични и бях длъжен да се съобразя с това. Бях работил в завод „Балканстрой” една година и още толкова в Химкомбината край Стара Загора и знаех т.нар. „работническа класа” колко е нестабилна и значително по-добре платена от интелигенцията. Освен това всички имаха къщи и градини по селата, откъдето бяха дошли и стандартът им беше в пъти по-висок от тази на редовите инженери, лекари, учители, актьори. База за разгръщане на профсъюз сред работниците тогава нямаше. Предложението на Бояджиев и моите разработки си паснаха и взехме решение за създаване на синдиката. В Стара Загора имаше едно старо сдружение на интелигенцията в града, което се казваше взаимоспомощствувателно дружество „Подкрепа”. Имах няколко разписки, вкл. още от 1903 г.  и така се роди синдиката. Първият път опитахме да го създадем на 08.02.1989 г. в Пловдив, на нещата не се получиха поради страха на евентуалните членове в последната минута. Затова се наложи да събера подписите на 8 човека върху празен лист и съгласието им да станат учредители. Самото написване на Устава и Учредителния протокол стана в дома на стария д-р Тренчев. Реших да използуваме рамката на съветското неформално сдружение „Мемориал”, за да можем да използуваме това като контра срещу обвинения в шпионаж или всичко по раздел 1 от НК. По- късно моите опасения се оправдаха напълно. Профсъюзът беше неуязвим. Вярно, че част от членовете влязоха, за да бъдат изгонени от страната. Това бяха семеството художници Бояджиеви от Пловдив, както и Тренчев и Кояна, жена му, с която сладко си нанкаха, докато ние със стария Тренчев пишехме и преписвахме. Предвид даването на публичност и провокация за репресии, за да получим външна и вътрешна подкрепа, реших да напиша, че събранието се е състояло в Пловдив. Според закона за лицата и семейството не беше необходимо да се регистрираме в съда, но това даваше основание на властите, да заблуждават хората, че не сме легитимни. Освен това документите в съда не можеха да бъдат фалшифицирани и при евентуално наказателно дело обвинението в конспирация се проваляше. Майката на Тренчев сутринта скри под дрехите си плика с документите и ги прати с обратна разписка до пловдивския районен съд. На другия ден настана голяма навалица. Привикаха ме много угрижени в ДС и започнаха да ме кандърдисват да изтегля документите. Обясних им конституцията и чл. 33 от ТК, както и че нямам никакво намерение да изтеглям документите. Заплашваха ме с какво ли не, но отказах. Същият ден в Стара Загора пристигна зам. председателя на ЦС на БПС/ комунистическия синдикат-монополист/ и започнал натиск към двама от членовете да напуснат, обещавайки им аспирантура в Англия и какво ли не. Те отстъпиха, но това не навреди особено на „Подкрепа”. Напротив, дадоха възможност да заявим на цял свят какво става в България. Започна масова кампания срещу нас, като подписка на т. нар. „интилектуалци” от града. В местния вестник „Септември” излязоха серия от материали, където всякакви глупаци пищяха, че те не искат ние да ги защитаваме. Отговор отказаха да публикуват и това ми даде възможност да използувам радиостанциите ББС, Дойче веле, Свободна Европа и Гласът на Америка. Там излезе и т. нар. „подписка”, което на практика извади наяве ченгетата и лумпените. Покрай всички други там се беше подписал и бъдещия кмет от СДС на Стара Загора професорът във Ветеринарния институт Цанко Яблански/агент на 6-то у-ние на ДС „Князът” с ОР Слави Пеев. На откритото партийно събрание във Ветеринарния институт той се изцепил, че такива като мен трябва да ги бесят на площада за назидание към другите. Когато стана кмет, аз взех едно въже, направих му клуп и отидох да се видя с кмета. Като ме видя с въжето попита защо го нося. Припомних му думите на събранието. Колкото и странно да е, оттогава той се спука да ме кани в града и да ми се обажда с комплименти и др. Вестник „Труд” или както аз го нарекох „Труп” беше официоз на ЦС на БПС има глупостта да публикува един гаден пасквил под който се подписаха Мая Янкова, объркано момиче с фиксидеята да отиде като Че Гевара да се бие с оръжие в ръка в Латинска Америка. Доколкото си спомням подобно желание е имала и Виза Недялкова. Другият подпис беше на зам. гл. редактор Ивелина Георгиева. Това беше райска музика за мен, защото ни даваше възможност да работим на много високо ниво. Естествено, написах отговор и още по-естествено те не го публикуваха. Това ми даде възможност да правя на практика каквото си искам и да атакувам БКП, синдикатите и администрацията, че всичките приказки, които са изприказвали досега за някаква демокрация, преустройство и гласност са само евтина демагогия. В разговорите ми с Коста Андреев, Ивелина Георгиева, Дамян Обрешков/ гл. редактор на вестника/ и постоянно пребиваващия там досадник Велко Вълканов, секретар на набързо скалъпения след създаването на НДЗПЧ т. нар. Комитет за правата на човека”. Негов председател беше генерал-полковникът от КГБ Константин Теллалов, а заместник му беше старият шпионин Юлий Бахнев. Само това е достатъчно да се разбере що за „комитет” е това. Те се държаха с мен много агресивно и аз методично и кротко ги обърках така, че те започнаха да потвърждават тезите ми, след което изпаднаха в истерия. Кефът бе велик! Доста хора се опитаха да ми обясняват, че публикацията била в наша полза, защото по този начин ни легитимирала. На тези хора съм казвал и пак казвам: НАС НИ ЛЕГИТИМИРАХА РАДИОСТАНЦИИТЕ и българските медии нямаше как да не вземат отношение. А че статията в „Труд” беше пасквил не подлежи на съмнение. Комунистическият профсъюз беше първата институция, която загуби монопола си и това беше прието много болезнено. Ежедневните интервюта и четене на материали и стихове по радиостанциите беше великолипна реклама, но трябваше и да се работи. Чрез Петър Манолов успях да се сдобия със стотина лева и тръгнах да създавам профсъюзни организации по места. През това време Тренчев лежеше до телефона и чакаше да се обадят я Румяна Узунова, я Митко Димитров, я някой друг. Твърдеше, че пише книга за, „Социалната ентропия на българина”. Истината е, че никога не е написал и една буква на такава тема.Правеше се на умен и интересен, но това си му е естественото състояние. Аз обиколих Пловдив, В. Търново, София, Ботевград, Казанлък, Чирпан и др. места, където опитах да създам организации. В София и В. Търново нещата станаха от раз.Там нещата се поеха от колежката ми от университета Ирена Зафирова и скулптора Стефан Комитов. Срещите ми продължаваха с дни, понеже не беше лесно да убедя хората да заемат позиция. Страхът и инерцията бяха по-силни от моите аргументи и аз виждах кой ще отиде да ме предаде и кой ще ме последва. Това не беше Полша с предварителните действия на комитетите КОР-КОС и католическата църква, нито чешките хартисти. Това си беше сеене на жито на връх Вихрен. Въпреки това не се отказвах, защото бях убеден, че времето за истински промени е настанало и че трябва да се подготвим с кадри и проекти. Това бяха двете неща, които ни липсваха, за да можем да се подготвим да управляваме. Стараех се да привлека мои познати или техни приятели, притежаващи опит и знания в организация и управление на производство и администрация. Търсех връзки със „Солидарност”, за да ни помогнат и намерих в лицето на младия репортер от току що създадения в Полша първи официален опозиционен вестник „Газета виборча”Маран Орликовски. Със статиите си и връзките, които създадохме със „Солидарност той направи повече отколкото цели т. нар. „неформолни сдружения” от типа на Клуб за гласност и преустройство и прочие дирижирани от ДС и КГБ организации. Нещо повече, тези организации вредяха определено на промяната на манталитета на българина чрез опитите да реформират трупа на БКП без да се променя същността на властта. За това ще разкажа допълнително в отделна глава. Веднага след учредяването на подкрепа минах през Пловдив при Петър Манолов и го убедих, като секретар на НДЗПЧ да направим общо събрание в София в дома на Мариана Златева. Взех и съгласието му за НДЗПЧ да създадем обща организация на неформалните сдружения. Идеята ми бе да се обединим, тъй като разпокъсани можеха да ни подмятат чрез медиите или да ни застави всяка организация да излиза със собствена декларация, която може да противоречи на останалите, от което полза щеше да има само БКП. И така, взех Устава и програмата на НДЗПЧ, носех със себе си Устава и програмата на „Подкрепа” и телефони на Блага Димитрова, Мариана Златева и Желю Желев и заминах за София. Отседнах при Ирена, а след това се преместих при Мариана Златева, която живееше сама близо до УАСГ/тогава ВИСИ/. Кооперацията беше стара, а апартаментът просторен и добре мебелиран. Най важното беше, че имаше пишеща машина, на която преписах Уставите и програмите в 10 екземпляра, както и предложението за създаване на обща програма и организация на опозиционните сили. Реших общото събрание на НДЗПЧ да бъде в дома на Мариана Златева на 10 март. Написах едно уведомително писмо до Районото управление на МВР и го дадох на Мариана да го занесе. Идеята беше да се провокират властите, за да нарушат виенската конвенция, която тогавашната НРБ беше подписала на 19 януари същата година. В деня на срещата целият квартал баша блокиран от милиция. Минах от там, но не ме пропуснаха. Това ми даде възможност да пищим по радиостанциите, че България не спазва документите, които е подписала и собствените си закони. За втори път използувах този трик през март. Обявих по радиостанциите общо събрание на „Подкрепа на 18 март в дома на стария доктор Тренчев в Стара Загора.Реакцията беше още по-глупава и силова. По места блокираха членовете на профсъюза. Блокираха гари и автогари. Кордони около дома на Тренчев и баща му.Тодор Гагалов го взеха запас. Късно вечерта на 16 март получих призовка да се явя в 8ч в ОУ на МВР, а в 8ч 30 мин в Районния съд. Обадих се на двама приятели да дойдат в 8ч 15 мин пред съда. Така и не ги пуснаха да влезат, както и майка ми. Но за това малко по-късно. Докато бях в София се свързах по телефона с Деян Кюранов, Блага Димитрова и Желю Желев. Предстояха конгреси на т. нар. „Творчески съюзи” и аз дадох на Блага програмите и уставите на „Подкрепа” и НДЗПЧ. От разговора разбрах, че тя няма да ги разпространи. В момента, който бях у тях по телефона от Мюнхен позвъни Румяна Узунова, но Блага не пожела да разговаря с нея. Това ме озадачи, но не казах нищо. Оттогава се появи недоверие към нея и особено към Йордан Василев. Следващата ми среща беше с Деян Кюранов. Той също беше в КГП/Клуб за гласност и преустройство”, но ми каза, че младите ще се отделят скоро и ще създават ново сдружение наричано „Екогласност”. Той ми направи добро впечатление и действително на 9 март те се опитаха да направят общо събрание недалече от Офицерския дом/тогава ЦДНА/. Впоследствие успяха да обявят създаването . Оказа се, обаче, че това е една от дирижираните организации. В нея бяха Петър Слабаков-агент и ренегат, Ал. Каракачанов-син на генерал Панайот Каракачанов-дългогодишен военен аташе в Москва,Деян Кюранов-сен на проф. Чавдар Кюранов-бивш посланик в Лондон и други.По-късно Слабаков и Каракачанов влязоха като депутати от СДС във ВНС, а след това от БСП/БКП/- в следващите ОНС. Както се казва „Старата любов ръжда не хваща!” Други такива случаи бяха Румен Воденичаров, който се опита да си присвои НДЗПЧ и Стефан Гайтанджиев, който във ВНС бе от СДС, а след това-от БСП. Това бяха хора, които имаха за цел да бъдат троянски коне и да разколебаят българските избиратели, а около тях ако има хора, да бъдат върнати като електорат на комунистите. Изключително мерзка работа на негодници. Последната ми среща беше с Желю Желев. За нея разказах преди това, но по повод излязлата му книга през 2005 г. се наложи да напиша отговор за книгата му. Тези бележки ще пусна като отделна глава, тъй като лъжите и полуистината са твърде много. След срещата се запътих към Ботевтрад   но едно ченге от проследяването много ме дразнеше като се влачеше като сопол след мен. Реших да го поизпотя и се запътих към автогара пл. Пирдоп, но през гара Подуене. Размесих се с навалицата и се качих на току-що спрелия млак. Изскочих от другата страна и притичах зад следващия спрял влак отидох на гишето и си купих билет за Ботевград. Качих се на автобуса и той потегли. Обаче слез 30 метра го спряха и се качиха , като казаха на висок глас, че търсели престъпник, извършил „тежко изнасилване”. Насочиха се към мен и се наложи да стана и кажа на висок глас, че ако има някой, които върши насилие, т



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bosia
Категория: Други
Прочетен: 7455798
Постинги: 3271
Коментари: 8126
Гласове: 6162
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930