Въпреки голямото си желание учениците в страната не направиха стачка за увеличаване на коледната ваканция. Някой се радват, други злорадстват, а една малка част се натъжиха. Аз съм от последните. Време е да анализираме какво стана. По-точно защо не стана. Всъщност, неслучилата се стачка показа няколко черти на българския характер. Не се случи полемика между поколенията, между родители, учители, ученици, специалисти и психолози.А една полемика трябва да има, понеже е факт ниската степен на подготовка на учениците. Някога се смеехме на книгата „Нагоре по стълбата, която води надолу”, в която имаше яростна критика на английската образователна система. В същото време имаше и филми като „На учителя с любов”, което показва, че английското общество живо се интересува от проблемите на децата си. В крайна сметка английската образователна система може да не е съвършена, но е жива и обществото непрекъснато я притиска да се усъвършенства. У нас, въпреки, че уж се смени политическата система, нищо не става. Казвам уж, защото резултатите показват ясно, че нищо не се е сменило. Просто крилцата и кълките на партията-хегемон се преименуваха и се опитват да ни докажат, че пъпната връв с БКП не съществува. По-лошото е, че старата административно-командна система не е пипната. Пирамидалната структура не може да прави друго, освен да централизира институциите. Което показва, че за никаква демокрация не може да се говори. Кой печели от това, че десетина чиновници решават какво, как и колко да се преподава на нашите деца? Същите тарикати чрез финансиране на образованието влияят пряко и върху качествата на българския учител. Докато педагогиката се вписва на последно място от кандидат-студентите не можем да чакаме добри резултати. А тя се вписва на последно място, понеже държавната политика не е стратегически насочена към откриването и развитието на дарбите на нашите деца. Един начетен, образован и стабилен психически човек трудно се лъже предизборно. Трудно се управлява като стадо. Връзката учител-родител също отдавна е скъсана. Старите даскали преди съветската окупация познаваха отлично всички родители, че и баби и дядовци. При всяка случка те намираха начин да се видят със семейния фактор и да обсъдят причините за това, което се е случило. Връзката беше жива и даваше добри плодове. Сега с две родителски срещи не може да се изчерпят сложните взаимоотношения и проблеми на учениците. Самият учител не се чувства заинтересован от добрите резултати, защото те не се отразяват съществено нито на заплатата, нито на уважението към него. За 65 години учителят бе превърнат в един дребен чиновник. А след Освобождението българските професори са започнали като даскали в селските училища. Да не говоря, че са получавали възможно най-доброто европейско образование. Никак не е маловажно и това, че професорът е взимал заплата почти колкото министър. Разликата е била около 10%. А сега? Връзката родител-ученик също е дебалансирана. На практика визуалната връзка се осъществява в рамката на няколко минути сутрин и около час-час и половина вечер. За това нищожно време да се поведе сериозен разговор е невъзможно. На всичко отгоре бабите и дядовците, живеещи в своя конформизъм, естествено предават това и на внуците си по същия начин, както са предавали и на децата си. В резултат на пасивността на най-заинтересованите хора за създаване на деца с характер и познания докарва младите до самообричане на един, до голяма степен, безсмислен живот. Иван Вазов много точно е схванал качествата на българина. В своя шедьовър „Чичовци” на практика е обхванал всички архетипове в българското общество. Това, което се случва в тази на вид малка книжка се повтори и сега с ученическата стачка. Виковете „Земята трепери!” замлъкнаха веднага, когато се показа заптието. Сегашните заптиета от МО, МФ и Народното събрание взимат решения за нашите деца както им е изгодно, а ние клепаме на парцали и въздишаме защото „Срещу ръжен не се рита!” И това е много лошо. Защото несъгласните тогава ставаха хъшове и напускаха България. Сега става същото. Докога?     03.01.2011

Напълно споделям Вашето мнение за липсата на връзка родители-деца-училище, но особено съм смутена от липсата на връзка между родителите и училищните власти, от липсата на идея за действие на училищните настоятелства, където освен за просене на пари от родителите в полза на някакъв дребен ремонт, нищо друго не се прави. Липсва обсъждане как се става гражданин. Липсва обсъждане как се изгражда позиция. По време на стачката написах мнение в блога си. Останах отчаяна от коментарите на някои хора. А внушението ми беше, че тези, които ще ни управляват след време, са децата, които ние сега мачкаме!