Познавам Сидеров от септември 1989 г. когато ме изгониха от Софийския затвор.Тогава той беше фотограф в Литературния музей. Директор беше небезизвестният придворен „поет” Георги Свежин.правоверен комунист и политзатворник. По това време по западните радиостанции непрекъснато се говореше за мен и представлявах интерес както за ДС и ЦК на БКП така и за обикновените хора. За мен се бяха застъпили както творци у нас, така и от цяла Европа и САЩ хора като Нацлав Хавел, Анджей Вайса, проф. Стрелка и много, много други. Американското посолство определено имаше силен интерес към мен и често ме канеха по разни мероприятия докато отказах да им стана агент. По този начин, вероятно, съм се запознал и с Волен. Той ме покани още първата вечер да говорим с Румяна Узунова от радио „Свободна Европа”. Направи ми силно впечатление, че той разполагаше с ключ от дирекцията на музея и се разполагаше в него като у дома си. Говореше с часове по телефона с Румяна без да го прекъсват.Естествено, съмненията ми бяха много силни, да не кажа безспорни. По това време ми изключваха телефона откъдето и да се обадех. Цедката беше безпощадна. Радой ме заведе още на другия ден след изгонването ми в кафенето на писателите. Там се запознах с много колеги и отговарях на непрекъснатите им въпроси. На третия ден затвориха кафенето, за да не правя пропаганда. Запознаха ме дори с щатното ченге на съюза Петко Михов, който по-късно ми разказа доста интересни моменти от живота на някои писатели. Георги Джагаров напираше да се запознае с мен, но на мен не ми беше интересен. Чак след изборите през 1990 г. се срещнахме. Той обичаше да се среща с мен и също ми разказа много интересни неща. Дори умирайки пожела да ми каже нещо от изключителна важност, но аз бях в провинцията и не можахме да се видим. Тончо Жечев също много искаше да се види с мен преди да умре и да ми сподели нещо от изключителна важност. Даже на поклонението съпругата му ми каза, че до последно се надявал да се видим. Често при мен идваха и оперативни работници от ДС, които искаха да разговарят с мен професионално. Те имаха безспорен респект от мен и не си позволиха нито веднъж да ме излъжат. След време правих много по-малко проверки на информацията, която получавах от тях, защото те наистина не лъжеха и не прикриваха. Просто ми имаха изключително доверие, че няма да злоупотребя с името им и няма да използвам информацията за лични цели. Един такъв оперативен работник поиска среща с мен и ми разказа за Волен Сидеров. Това стана през 1991 г. Волен току-що бе станал главен редактор. Така се случи, че написах статия за Ал. Лилов и неговата книга „Глобални ситуационни теории”, която издава като директор на ИССТ /Институт за съвременни социални теории/ Книгата беше доста обемиста и пълна с най-различни глупости. Подбрах по-цветистите и написах статията „Хомосоциализъм или социализъм с човешки вид” и я занесох във вестника. Колегите ми се обадиха, че Сидеров не иска да я пуска. Отидох при него и го попитах: Защо? В отговор замънка, че такова заглавия не вървяло и прочие глупости. Тогава му припомних за делата му от 1984 и 1987 г. Той изведнъж стана сговорчив и само ми каза, че тогавашният политически директор на вестника Георги Спасов няма да я пусне. Отидох при Георги и го попитах същото. Той също замънка и аз трябваше да му покажа документа, който е назначен за кореспондент на в. „Работническо дело” под № 89 за 1990 г. Попитах го дали има някакво обяснение. Той също стана много сговорчив и така статията излезе. Държа да се знае, че с Волен никога не сме били приятели. По-скоро проявявах някакво търпение към него, но определено исках оставката му от вестника. Един ден ми се обади Румяна Узунова и ме попита дали е истина, че Сидеров ме е учил на дисиденство. Бях като гръмнат. Отговорих и да си премери температурата, а тя ми каза, че Волен е дал интервю, в която твърди именно това. Разгневих се и се обадих на Пламен Анакиев. По това време той издаваше седмичника „Огледало”. Попитах го дали има място в новия брой. Той ми каза, че за мен е готов да направи интервю незабавно и да го пусне на фолиото. Обясних за преписките срещу Сидеров и цитирах, ако не се лъжа, номерата им. Обясних думите на ченгето, че агентите на криминалната милиция често се ползваха и от ДС. Вечерта след излизането на броя с гаджето си отидох в ресторанта на писателите. Предната вечер Христо Стоятов ми налетя на бой и се принудих да го нокаутирам. Веднага във в. „24 часа” под рубриката „Възход и падение” бяха написали, че съм набил Христо, като че ли аз съм му налетял. Внезапно при мен дойде Волен и започна да дрънка глупости. Беше с Капка. Изгоних го от масата и той седна на съседната маса. Каканижеше: „Лайнар! Ще ти еба майката! Излез навън да се разберем като мъже!” и други подобни. Стана ми тегаво и му казах да се омита, докато е още здрав и да излезе да подиша въздух, защото ще му е необходим.Обясних му че предната вечер един досадник като него го нокаутирах, но той не взе от дума. Видях, че се заформя меле и реших, че втора поредна вечер с нокаути ще ми дойде малко в повече. Взех си гаджето и излязох навън. Той, заедно с Капка се повлече подире ми като непрекъснато повтаряше тъпотите си. Когато стигнахме до градинката на „Ангел Кънчев” и „Солунска” посегна отзад и се опита да ми вземе очилата. Обърнах се рязко и го проснах. В ръката ми остана вратовръзката му.. Той се надигна и започна да прави някакви смешни движения като в карате, но доста непохватно. Посегнах с юмрук и когато се прикри го ритнах в корема. Той падна,  аз го настъпих по пешовете и го понаригах. Попитах Капка дали му стига. Тя каза, че е достатъчно и аз го оставих на земята. След минута чух токчета да тичат след мен. Беше Капка. Помоли ме да му върна вратовръзката, която все още държах в ръката си без да усетя. Аз не съм фетишист и, естествено, я върнах. След този случай дълго не влизах в писателското кафене. Само при пенсионирането си директорката на Столичната библиотека Надежда Александрова ме замъкна там да пием по едно питие въпреки нежеланието ми. Както си седяхме дойде Кирил Гончев, напсува ме и ме хвана за косата. Обърнах се и без да ставам му набих един ъперкът Той политна във въздуха и добре че Тошо Майката скочи и го хвана във въздуха. Нокаутът беше пълен и се наложи да викам линейка. Когато се свести се завлече като куче до масата си и гледаше в една точка. Изръмжах на Надежда, че пак ми докара неприятности и си тръгнах. Оттогава гледам изобщо да не минавам наблизо. След тази случка, колкото и да е странно, Волен започна да ми говори на вие и да се отнася с огромно уважение към мен. Дори, когато започна да работи в ТВ „СКАТ” редовно ме канеше в предаванията си. Явно старият лаф „Бий, за да те уважават!” работи безгрешно.Никога не е споменавал дори, че ще ме дава на съд.   Сега да отговоря на останалите въпроси. По преписките е работил по Сидеров Богомил Бонев като оперативен по криминална линия. С него не сме разговаряли на тази тема. Знам, че е бил вербуван по криминална линия и това го е отървало от съд. От ОР по ДС знам, че те често са изисквали агенти по криминална, за да ги ползват по линия на VІ-то у-ние. Вероятно това се е случило и с Волен, тъй като той упорито и нахално се внедряваше в СДС. От ДСБ знаят доста неща, но „Гнома” не става за източник на информация, понеже е ниско интелигентен и не знае как да поеме един случай. Той е в състояние да опорочи и най-добрата информация. Още ме е яд, че Филчев не можа да го стигне в коридорите на Съдебната палата и да му разкаже играта наречена „Сега съм в съзнание-сега съм в безсъзнание!”. Не съм се занимавал с партия „АТАКА”, понеже за мен това е една сбирщина без ясна цел и замисъл. Нещо като ГЕРБ, но в миниатюрен вид. Доколкото знам освен че е завършил техникума „Юлиус Фучик” е учил и 1-2 семестъра българска филология, но му е дошло нагорно и се е отказал. През 1989 г. работеше като фотограф в Литературния музей на „Раковска” 138, ако не се лъжа. До дома-музей „Яворов”. Съмнявам се, че Сидеров има 7 диоптъра очила. Аз самият имах толкова, но след като напуснах СУ баща ми ме вкара в казармата в кашишкия полк в г. Марица, сега Симеоновград. Тогава бяхме в нещо като студена война с баща ми и му казах, че не една, а две казарми ще изкарам, но няма да завърша филология. Първият главен редактор на Демокрация Йордан Васиелев назначи Сидеров за специален кореспондент на вестника и го държеше непрекъснато при себе си, въпреки, че и двамата не можеха да пишат сносно. След него той предложи Сидеров за главен редактор. Любо Пъпката също го прие, но трябва да се знае, че и на тримата косъма не е чист. Както се казва „Гарван гарвану око не вади!” Що се отнася до ДПС, струва ми се, че по едно време Волен се натискаше да става депутат от ДПС. За това най-добре знае Осман Октай. От него съм чувал това. Не знам дали е работил при Венци Йосифов, но Сидеров веднъж се кандидатира за кмет на София. Основен ПиАр на Венци беше Петьо Сопола/Блъсков/, мой колега от университета. Възможно е да е бил при него, защото след това отиде да работи в „Монитор”. От НДСВ не съм се интересувал, понеже ми беше ясно, че там е пълно с боклуци и огризки от останалите партии. Когато ме питаха за Симеон Борисов Кобурггота и НДСВ от радио Благоевград отговорих с едно изречение. „Симеон скочи в нужника с главата надолу!” На останалата информация не мога да отговоря. Само знам, че има брат, работещ в МЕИ като преподавател.   27.09.2010

Г-н Колев,
Благодаря Ви за интересната статия, всеки позорен факт за управляващите представлява голям интерес за мен. Бих се радвал да вляза във връзка със Вас за да разширя кръгозора си по някои въпроси които живо ме интересуват. Адресът на електронната ми поща е: ordenbg@abv.bg .

С уважение: Владислав Вълканов

Знам че Павел Шопов се е натискал за депутат от ДПС, това го твърди Ахмед Юсеин

но за Сидеров сега чувам за пръв път